"Седем добри години" от Етгар Керет

                                        Снимка: Манол Пейков

Този е от най-любимите ми Керетовци. Истинският Етгар Керет. 

Предшестващите сборници с разкази сякаш бяха предговор към този най-миниатюрния и най-грамаданския, най-всеобхватния и най-интимния от всички, озаглавен “Седем добри години.” 

За първи път истории вдъхновени не от развинтеното му въображение, а от собсвеният му живот, но не по-малко шантави, закачливи и трагикомични от онези, с които сме свиквали да го свързваме. “Седем добри години” е период в живота на Керет, от раждането на сина му до смъртта на баща му, чиито спомени авторът решава да запечата в мастилени думи, сякаш да не му се изплъзнат в потока на живота. Но историите, разбира се, излизат извън рамките на този период с разкази за запознанстото на родителите му, детското възхищение към батко му, обичта към кака му, запознанството с Шира, все задушевни моменти от миналото, разказани с много прямота и спокойствие.  Като читател тази толкова откровена интимност много ме поласка. С риск да прозвучи клиширано, но всъщност е самата истина, Керет ми се струва толкова близък, че по-скоро ми е странно, че никога не съм го срещала на живо. То е като да седнеш на сладка приказка с приятел, който за каквито и перипети на съдбата да разказва винаги ги усуква със здрава нишка оптимизъм. И в такива ситуации изобщо не можеш да отсъдиш коя история ти е харесала повече от друга. Няма такъв момент, защото всичко разказано е част от човека, на който принадлежи, всеки спомен е жива клетка в неговия организъм. 

С широка усмивка отбелязах, че с Керет имаме много подобен спомен. Онзи, в който покани таксиметровия шофьор да се изпикае у тях. И аз един път, като бях много малка, направих така, но не с таксиметров шофор, а с един просяк от ромски произход, който кой знае как се беше дотътрил до 14-тия етаж. Бях самичка у нас, когато му отворих му подадох нещо, а той като усети добрината се престраши да ме попита дали може да ползва тоалетната. Веднага го пуснах вътре, човека изглеждаше много назор, но в момента, в който затвори вратата на тоалетната ме хвана луда паника. В детското ми наивно съзнание изобщо не ми хрумна да се страхувам, че човекът може да се окаже злодей и да обере апартамента или да ми направи нещо още по-лошо. Мен само ме беше страх, че ако разберат наш’те сигурно ще ме “спукат от бой”.  Добро почукало, добро се обадило, човекът си свърши работата и си тръгна по живо по здраво, а аз на никой не казах. До ден днешен. 

Но да се върна на Керет и Израел. 

Израел винаги е присъствал в живота ми. Когато бях в гимназията Израел беше гоа транс - Astral Projection, Holyman, Yahel, Astrix, надрусани и екзалтирани парти хора танцуващи под сайкаделик ритми по цяла седмица. В университета Израел се превърна в геополитическия конфликт на две страдащи нации и започнах да презирам транса, заради неведението, което е хвърлял върху тази болезнена действителност. Днес Израел е три неща - Митко от махалата, Balkan Beat Box и Етгар Керет.  Митко е приятелското ми присъствие в Израел, Balkan Beat Box са ми музиката на Израел, а Керет е душата му. 

В заключение се сещам за моят много скъп приятел Сашо Костов, който обича да казва,  че “Човек където и да лети, рано или късно ще кацне върху себе си.” Ето така пожелавам на всички да кацаме върху себе си, като Керет, без разкаяние, без хленчене, с малко ирония и много нежност. Адски готин тип. 

"Благодатна земя" от Пърл С. Бък

Приятелка от китайски произход ми връчи “Благодатна земя” и ми заръча да я прочета до следващия път когато се видим. 

Хелън е родена в Канада, а родителите й са китайски имигранти от някакво много забутано село, в което дори не се говори ни мандарински, ни кантонски диалект, а някаква съвсем друга разновидност на китайския. Макар и никога да не е стъпвала и да няма желание да посети Китай, Хелън живо се интересува от китайското си наследство и култура. Възхитата от историята на родителите й често я кара да рови в книгите, за да съживи в представите си реалността, заради която са избягали от родната земя и премеждия, с които са се сблъскали в “западния” свят. Според нея “Благодатна земя” се доближава най-близо до историите разказани от майка й, не само заради описанието на физическите предизвикателства, с които хората е трябвало да се справят, но също и в отразяването на културно-наследствените традиции, много от които все още актуални и днес.

Пърл С. Бък издава книгата си “Благодатна земя” през 1931 година и моментално приковата любопитните погледи на западното общество. Година по-късно романът е награден с литературната награда “Пулицър”, а през 1938 авторката става най-младата жена с Нобелова награда за литература. Триумфът на книгата постепенно утихва и отслабва, но през 2004 година Опра Уинфри включва романът в своя супер популярен book club и славата му се завръща като второто пришествие. И как няма, както Цезър е казал, “На народа му трябва хляб и зрелища”.

В “Благодатна земя” изобилстват шокиращи описания на мизерията от бедността и глада, но по-същественото, което превръща романът в сензация са  разкритията на проблемите пуснали дълбоки корени в китайската култура и традиция - полово неравенство и безправие, дискриминация и отхвърляне на хора в неравностойно положение, класово разделение на всяко ниво в обществената йерархия. 

Героят на романа, бедният селянин Уанг Лънг, е крайно неприветлива личност, но Бък компенсира това като подчертава усърдията и усилията, които той полага, за да постигне подем в живота. В тези качества Уанг наподобява айнрандски архетип, но за разлика от геройте на Айн Ранд, материалният възход на Уанг е пропорционален с душевния упадък, който го съпътства. През голяма част от романа Уанг е със силно изразен дефицит на морални ценности, егоизмът му е отблъскващ, а единственото нещо, в което намира стойност и гради света си е земята, която притежава. Но с малодушието и липсата на далновидност обрича на неизбежна преходност и това едничко нещо, в което най-много вярва.  В житейските си амплитуди Уанг винаги е съпътстван от близки хора, но любопитното и шокиращото е присъствието на семейна йерархия и ролята на всеки член в нея. Както можете да предположите жените са най-ощетени и унизени и хвърляйки светлина върху тази болезнена действителност Пърл Бък става изявена активистка по проблеми свързани с правата на жените. 

До каква степен “Благодатна земя” е отражение на провинциалното китайското мислене и народопсихология не мога да отсъдя. Считам за неблагоразумно да се правят заключения за културните характеристики на народи базирани на няколко прочетени книги или шепа хора, които познавам. Книгата вече е стара и не особено релевантна в наши дни, дори подозирам, че динамиката, с която Китай се развива в материално и социално отношение съвсем ще обърне хода на сюжета в живота на бъдещите поколения.  

Музикално обсебване: Peter Kruder

Преди две седмици си направихме извънградска разходка до едно невероятно забутано планинско езеро на около час и половина от Ванкувър. Когато тръгнеш в източна посока и подминеш и последния ванкувърски събърб започва долината Фрейзър, която изхранва цялата провинция с земеделска и животновъдска продукция. Споменатото по-горе езеро се намира в тази долина, но пътят до него е засукан стръмен камънак и ако не си някой реднек с пикап или а-те-ве (ATV) от околията, или заклет ревностен рибар, няма как да знаеш за него. Нас ни заведе един приятел, който също не беше ходил. Пристигаме горе, а там дивотия, но страшно чаровно. Езерото заобиколено от скални върхове, тук-там белее снежец, разни хора къмпингуват насам-натам свободно. По някое време решихме да се поразходим по брега и докато оглеждах камънаците дочух позната музика, ама толкова позната, че все едно идва от нашите телефони. Свалям веднага раницата от гърба, за да проверя не сме ли забравили тонколонката с някой телефон на масата, на която до преди малко стояхме. Гледам колоната мълчи затрупана с разни ненужни вещи в раницата, но аз продължавам да чувам музиката и тръгвам в нейна посока. Приближавам някаква каравана и гледам един тип с каубойска шапка и шкембе се суети нещо около барбекюто си. Веднага отхвърлям възможността, че K&D session 2 може да идва от него, но пък гледам, че наоколо няма никой. Той очуден, че почти съм стигнала до “задния му двор” ме поздравява, отбелязвам, че човека е на видима възраст около 45-50 години, връщам му поздрава и го питам дали това е неговата музика. “О, даа, това аз съм го пуснал” - отвръща чичката. Обясних му, че причината да дойда толкова близо е, че от четири години живея в Канада и досега не съм срещнала нито един човек, който дори знае кои са “Kruder & Dorfmeister”, още повече да ги слуша. Човека много се изкефи и ми каза, че много харесва европейска музика и този микс си го купил от Поргугалия. Аз пък му се изкефих на него, че на това забутано реднешко място, без една нормална тоалетна, тоя тип с каубойската шапка слуша сет на най-добрите диджеи на виенската клубна сцена. Застреля ме направо!

Снощи, точно преди да легна, попаднах на последната DJ session на Петер Крюдер и, както едно време обичахме да се изразяваме в електронните среди в България, направо ми отвинти главата. За последните 24 часа превъртях целия сет 4 пъти.  Сетът е с изцяло нови, непускани досега самостоятелни парчета на Крюдер, Дорфмайстера е зает с преподавателската си дейност и скоро не са имали проект заедно. 

Но заедно или поотделно, с който и да е техен проект, тези двамата са с постоянно присъствие в нашите музикални листи. 

Тоя клубен микс вече го въртя за пети път. 

Ето и tracklist:

01.The Sign - Peter Kruder

02.Pinky - Peter Kruder
03.Crocodile - Peter Kruder
04.Feel Like Prince - Peter Kruder x Melle Agnès
05.What's Going On Inside Your Mind - Peter Kruder
06.Carvelli - Peter Kruder
07.Best Of Make Believe - Peter Kruder
08.Faith - Peter Kruder
09.Avalanche - Peter Kruder
10.DumDaDuDap - Peter Kruder
11.Obi One - Peter Kruder
12.GWISHH - Peter Kruder
13.St Petersburg - Peter Kruder

Музикално обсебване: Запознайте се с Flavia Coelho

                   https://www.facebook.com/flaviacoelho.officiel

Флавия Коелю със сигурност ще доминира музикалната ми плейлиста това лято. Бразилката, която понастоящем живее в Париж се появи съвсем изневиделица и вече набира популярност сред клубните и фестивални среди в Европа.  Има издадени два албума “Bossa Muffin”(2012) и “Mudo Meu”(2015). 

Информацията за нея е оскъдна, но за сметка на това почти всичките й парчета са качени в youtube канала й, а албумите могат да бъдат закупени от iTunes.  

Стилът на Флавия съвсем не може да се определи с няколко думи, усещат се плавни преливания на боса нова, бразилски, карибски и афро ритми, реге, рага, хип-хоп, самба, а единственото постоянно присъствие в парчетата е португалския език . Музиката й е много жива, лека, лятна, отпускаща и весела, a Флавия е голяма свежарка. Уверете се сами. :)

"Един френски роман" от Фредерик Бегбеде

Дълго, много дълго, чаках да излезе на български “Един френски роман”. През това време все се чудех кой ли е истинският Бегбеде, колко ли от себе си ще разкрие и дали ще ми хареса образът на най-откровената му същност.

Да, това е Бегбеде, който познавам  от предходните му остроумни, саркастични и закачливи романи, но точно тук читателя е нужно да притъпи очакванията си и да забули досегашния образ на автора. 

Бохемът на френската съвременна литература е задържан за употреба на кокаин на обществено място. Едва ли подобно събитие би предизвикало изненада в обществото, но за потърпевшия времето в ареста се оказва преломен момент. Лишен за 36 часа от ежедневните си удоволствия Бегбеде се изправя пред своето укриващо се досега алтър его и започва усърдно да дълбае в спомените си изграждайки онтогенезата на своето съществуване.  

   

“Споменът изникна от само себе си - достатъчно е да си затворен и детството веднага изплува. Може би това, което вземах за амнезия, свъщност бе свобода.” 

По-горе ви споменах, че за този автобиографичен роман е нужно да притъпите очакванията си. Със сигурност ваши приятели и познати могат да разкажат къде къде по-интересни и вълнуващи житейски преживелици от тези на хленчещо френско аристократче, но тук съдържанието не се измерва в описаните събитията, а в интимността, с която са споделени. В живота си човек винаги се натъква на момент, в който изпитва потребност да говори прямо за страховете и копнежите, от които стремглаво се опитва да избяга. 

  

“Тъй като прекарвах много време пред телевизора, започнах да следя американските сериали, за да видя баща си, защото нали “работеше в Ню Йорк”. Въобразявах си, че ще го изненадам на ъгъла на някоя сграда, ще го видя да излиза от ресторант, да се качва в лимузина, оправяйки възела на врътовръзката си между две делови срещи. Ню Йорк ме осведомяваше какво се случва с пренатоварения ми баща. Издигащата се от тротоара бяла пара, ръждясалите външни стълби, премигващите неони на хотелите, полицейските сирени, висящите мостове… това бе домът на баща ми. Баща ми бе детектив Маникс или героят от “Мисията невъзможна”, чийто магнетофон “ще се самоунищожи след пет секунди”. Мислено го придружавах в онази Америка, в която никога не бях стъпвал. Бях нюйоркчанин като него, нощем сънувах фантастични огромни небостъргачи и как се разхождам за ръка с баща ми, който ме водеше на кино, където ядяхме пуканки, махахме на някое жълто такси, а между две срещи нямах нищо против да го чакам във фоайето на някой скъп хотел или в коридора на климатизиран офис. В този американски филм, който съществуваше единствено във въображението му, бях далеч от улица “Мосьо-льо-Пренс”.”

Макар и кратък “Един френски роман” не е изпълнен само с автобиографични бележки и спомени. Дали подбуден от някакъв защитен механизъм да оправдае себе си или преследван от угризения за уронения авторитет и разочарование у близките или просто от застъпничество за човешките права, но Бегбеде не пропуска възможността да отправи остра политическа критика от своята трибуна осъзнавайки нечовешките условия в ареста.

  

  “В главата ми завинаги ще отеква ехото от приглушените стъпки и викове в ареста. Дрънченето на веригите, на ключовете, на белезниците, хлиповете. Мразът под земята. “Не сме виновни, нямаме бюджет.” Никога няма виновни, когато става дума за безчовечност. Франция намери милиарди евро, за да спаси своите банки през 2008-а, но допуска ЧОВЕШКО СМЕТИЩЕ в центъра на Париж. Напразно комисарят по правата на човека при Съвета на Европа го изобличи. Има определена правителствена воля това непоносимо място да съществува в центъра на нашия град. Някой е приел за целесъобразно да се измъчват хора във Франция. “

До известна степен “Един френски роман” може да се конкурита с "Моята лична борба"на Кнаусгор, за щастие Бегбеде е проявил милосърдие към читателя и е спестил разтягането на събития по стотици страници. Но и в двата романа присъства едно силно мъжко откровение, което разкрива енигмата на тяхната душевност. 

The Monocle Guide to Better Living

Ако имате свободно време, обичате да пътувате и случайно ви попадне тази колекция на Monocle, не я подминавйте. Няма да подобри живота ви както настоява заглавието, но ако в пътуванията си търсите някое готино местно заведенийце, лишено от туристически тълпи, то със сигурност ще се обогатите с шепа свежи идеи. 

Но повече от това не очаквайте. 

Гайдът е оформен на няколко раздела, а селекциите в тях са последвани от компактен текстови материал и фотографии на избраното място, намиращо се някъде по света.  

Недостатъчната убедителност на някои от разделите, като например “Услуги”, създава един малко хаотичен дисбаланс на цялата колекция, а гравитацията на екипа около Япония по някое време, към края, вече става досадна. 

Ако подобен род гайдове или фото книги ви допадат, то подканвам ви да надникнете в колекциите на фотографа Тед Селби в “Selby At Your Place” или една от най-любимите ми - “Edible Selby”.  Последната буквално ще развинти фантазията ви с готвачи, места за хранене, ястия, ферми и винарии. Абсолютен шик за всеки настоящ и бъдещ епикуреец. 

Ванкувър празнува 4/20

За любителите на канабиса часът 4:20pm е добре познат и уважаван в цял свят. Началото му поставят група тийнейджъри от Калифорния, които всеки ден след училище се събирали в 4:20pm за да се напушат. Бързо следобедният час се разпространява сред пушелистите и се превръща в универсално време за палене на джойнт. В Северна Америка освен уреченият час, почитателите на марихуаната си имат и символичен ден, в който цял ден се пуши в знак на протест срещу криминализирането на тревата. Това е 20 април (4/20). 

Ванкувър е град със сериозна традиция в отбелязването на напушения ден. За първи път събитието се състои през 1995 година и събира едва 200 човека, които се събират в местен парк и цял ден се напушват и слушат музичка. Всяка следваща година броят на привържениците все повече расте, паркът не може да ги побира и организаторите единодушно решават да преместят събитието на площада пред Арт Галерията - култовото място, където гражданите най-често изразяват мнението си срещу управляващите.  420Ванкувър приема все по-големи мащаби и с годините се превръща във форма на протест за легализиране на марихуаната. От 200 души през 1995, днес, 20 години по-късно, в деня на канабиса около Арт Галерията се събраха повече от 25 000 души. Още от 7 часа сутринта на площада започна разпъване на щандове, издигане на плакати, сглобяване на сцени, декорация и т.н. 

Читателю, описвам подробно, защото едно от предимствата на работата ми е че винаги съм в центъра на събитията във Ванкувър. Към 10 сутринта тълпите започнаха да прииждат, а миризмата на запален джойнт все повече насищаше въздуха и проникваше в нашия офис. В 10:30 се наложи да спрат вентилацията на цялата съдебна палата, тъй като димът се стелеше поривисто сред нас. А навън беше лудница. Група след група се изреждаха по музикалните сцените, хиляди хора обикаляха щандовете, на които се продаваха най-различни видове канабис, свити джойнтове, екстракти от канабис, спейскейкове, курабийки, близалки, стъклени бонгове, лули, напитки, фланелки пропагандиращи легализацията и пушенето на трева, бижута и аксесоари от коноп.  Отделно всеки втори държеше прозрачна торбичка пълна с джойнтове и предлагаше крещейки на екзалтираната тълпа. Безспорно офертата на деня беше 3 джойнта за 10 кинта. Но имаше и дилъри, които предлагаха безплатен семпъл.  Ще простите за лошо кадрираните снимки, но в такава бутаница вашата авторка не е била от времето на столичния клуб “Индиго”.  Да се обиколят всички щандове и пунктове беше невъзможно. Всичките четири улици, които обикалят галерията се наложи да бъдат затворени за автомобилен трафик поради нарастващия брой на прииждащи любители. 

Кулминацията на ивента настъпи точно в 4:20 следобед когато хиляди масури започнаха едновременно да обикалят от уста на уста, а гъстия дим забулваше като сфумато цялостната картина около Арт Галерията. 

Притежанието, употребата и продажбата на марихуана в Канада е нелегално (с изключението по медицински причини), но в Британска Колумбия, въпреки че липсва законова уредба, употребата за развлечение се толерира от месните власти, а климата в провинцията е особено благоприятен за култивиране и отглеждане на растението. Въпреки това в никой друг ден от годината не се наблюдава такова бездънно изобилие на ганджа,  дилъри с препълнени от джойнтове торби или масово напушване. 

И ако накрая се питате къде беше полицията в целия този разказ за хиляди напушени братлета, ще ви кажа. Там беше. Полицаи и парамедици охравяваха събитието и присъстваха на всеки изход, но не се намесваха, а и нямаше за какво. Пушелистите се кефеха кротко под ритъма на регето, а туристите и любопитните като мен се гмуркаха смело в калабалъка за образователна обиколка на събитието. 

Въпреки навалицата от 25 000 души, празникът завърши без никакви агресивни прояви или инциденти, само няколко тийнейджъри пренощуваха в спешното заради малко повече спейскейк.