Уна & Селинджър

Страшно много ми хареса усърдието, с което Бегбеде се е отнесъл към Уна & Селинджър. На прицел е мимолетната любовна история между дъщерята на американския драматург Юджийн О’нийл - Уна и бащата на всеобичния и вечно четен Холдън Колфийлд - Дж. Д. Селинджър. 

Но всичко дължим на Уна. Тя е механизмът, който движи романа, локомотивът с три прикачени вагона, Джери, Чаплин и Бегбеде, който на последната гара ще поеме още един, четвърти, но за него няма да издам. 

Допадна ми уважението и деликатността към фактите, старанието към фикцията, предисторията и последствията от това лудо увличане по Уна О’нийл. Из въображението на Бегбеде и из страниците на романа Уна възкръсва и по-жива от всякога продължава да поразява с неустоимия си чар. 

“Смехът й е притеснен, свенлив, закачлив и неустоим. Притежава някаква засмукваща погледа крехкост, въпреки абсурдната забратка, която скрива тъмната й буйна коса на фатална жена. Вижте веждите й, поставени като два апострофа над искрящите очи. Чуйте кристалния й глас, когато пита царствено: Shell I turn over here?” 

Най-много обаче ме привлече искреността на Бегбеде. За разлика от “Френски роман” тук откровенията му придобиват много повече смисъл и плътност. Едно е когато мислите са ти вдъхновени от среднощен арест и четирите студени стени на килията, съвършено различно е обаче, когато те обсеби усмивката на небесно създание стопило сърцата на титани в световното изкувство. 

Силно запечатах описанието на онзи момент пред фермата на Селинджър, в който колебанието и страха гръмко се стоварват върху намеренията на Бегбеде да потърси автора-отшелник. 

“Точно там не излязох от колата, точно там треперех от страх, точно там загубих всякакво достойнство.” 

“Знаех, че няма да ми достигне смелост. Никога нямаше да посмея да обезпокоя човека, на когото дължах любовта си към литературата, американския писател, който олицетворяваше нежността и бунтарството.”

Не мога да не отбележа, че романтизма е толкова характерна черта на Бегбеде, че винаги където, когато, за каквото и да пише хвърля дълбоки котви с цитати като този:

“Точно преди да скочи във водата, забелязах на гърба на неопрена й логото на калифорнийска марка за сърф облекло: О’Нийл. Винаги можете да кажете, че е било съвпадение… Предпочитам да вярвам, че Уна ми е намигнала за последно от дълбините на погълнатите години. Животът ни няма значение, той потъва на дъното на времето, но ние сме съществували и нищо не може да го отмени - макар и течни, радостите ни никога не се изпаряват.”

"Един френски роман" от Фредерик Бегбеде

Дълго, много дълго, чаках да излезе на български “Един френски роман”. През това време все се чудех кой ли е истинският Бегбеде, колко ли от себе си ще разкрие и дали ще ми хареса образът на най-откровената му същност.

Да, това е Бегбеде, който познавам  от предходните му остроумни, саркастични и закачливи романи, но точно тук читателя е нужно да притъпи очакванията си и да забули досегашния образ на автора. 

Бохемът на френската съвременна литература е задържан за употреба на кокаин на обществено място. Едва ли подобно събитие би предизвикало изненада в обществото, но за потърпевшия времето в ареста се оказва преломен момент. Лишен за 36 часа от ежедневните си удоволствия Бегбеде се изправя пред своето укриващо се досега алтър его и започва усърдно да дълбае в спомените си изграждайки онтогенезата на своето съществуване.  

   

“Споменът изникна от само себе си - достатъчно е да си затворен и детството веднага изплува. Може би това, което вземах за амнезия, свъщност бе свобода.” 

По-горе ви споменах, че за този автобиографичен роман е нужно да притъпите очакванията си. Със сигурност ваши приятели и познати могат да разкажат къде къде по-интересни и вълнуващи житейски преживелици от тези на хленчещо френско аристократче, но тук съдържанието не се измерва в описаните събитията, а в интимността, с която са споделени. В живота си човек винаги се натъква на момент, в който изпитва потребност да говори прямо за страховете и копнежите, от които стремглаво се опитва да избяга. 

  

“Тъй като прекарвах много време пред телевизора, започнах да следя американските сериали, за да видя баща си, защото нали “работеше в Ню Йорк”. Въобразявах си, че ще го изненадам на ъгъла на някоя сграда, ще го видя да излиза от ресторант, да се качва в лимузина, оправяйки възела на врътовръзката си между две делови срещи. Ню Йорк ме осведомяваше какво се случва с пренатоварения ми баща. Издигащата се от тротоара бяла пара, ръждясалите външни стълби, премигващите неони на хотелите, полицейските сирени, висящите мостове… това бе домът на баща ми. Баща ми бе детектив Маникс или героят от “Мисията невъзможна”, чийто магнетофон “ще се самоунищожи след пет секунди”. Мислено го придружавах в онази Америка, в която никога не бях стъпвал. Бях нюйоркчанин като него, нощем сънувах фантастични огромни небостъргачи и как се разхождам за ръка с баща ми, който ме водеше на кино, където ядяхме пуканки, махахме на някое жълто такси, а между две срещи нямах нищо против да го чакам във фоайето на някой скъп хотел или в коридора на климатизиран офис. В този американски филм, който съществуваше единствено във въображението му, бях далеч от улица “Мосьо-льо-Пренс”.”

Макар и кратък “Един френски роман” не е изпълнен само с автобиографични бележки и спомени. Дали подбуден от някакъв защитен механизъм да оправдае себе си или преследван от угризения за уронения авторитет и разочарование у близките или просто от застъпничество за човешките права, но Бегбеде не пропуска възможността да отправи остра политическа критика от своята трибуна осъзнавайки нечовешките условия в ареста.

  

  “В главата ми завинаги ще отеква ехото от приглушените стъпки и викове в ареста. Дрънченето на веригите, на ключовете, на белезниците, хлиповете. Мразът под земята. “Не сме виновни, нямаме бюджет.” Никога няма виновни, когато става дума за безчовечност. Франция намери милиарди евро, за да спаси своите банки през 2008-а, но допуска ЧОВЕШКО СМЕТИЩЕ в центъра на Париж. Напразно комисарят по правата на човека при Съвета на Европа го изобличи. Има определена правителствена воля това непоносимо място да съществува в центъра на нашия град. Някой е приел за целесъобразно да се измъчват хора във Франция. “

До известна степен “Един френски роман” може да се конкурита с "Моята лична борба"на Кнаусгор, за щастие Бегбеде е проявил милосърдие към читателя и е спестил разтягането на събития по стотици страници. Но и в двата романа присъства едно силно мъжко откровение, което разкрива енигмата на тяхната душевност. 

Любовта трае три години

Напоследък нямам много време за книги, нито да ги чета, нито да пиша за тях. 

С нетърпение очаквах филма на Бегбеде по едноимения му роман "Любовта трае три години" и най-сетне успях да го гледам. Свеж е. 

Много съм скептична към филмовата адаптация на книги, но тази добре се е получила и подозирам, че точно защото е режисирана от самия автор на историята (романа). Книгата е публикувана през 1997 година, а филмът се появи по екраните едва миналата година. 

Запазената марка на Бегбеде, Марк Мароние, отново е ключовата фигура и за кой ли вече път той отново е влюбен! В "Любовта трае три години" Марк устремено преследва и вярва в идеята си, че любовта е жива само три години. В романа изобилстват философските му афоризми, докато във филма към сюжета са добавени допълнителни линии, които уплътняват характера му на идиот. 

Цинизмът на Бегбеде е доста умерен и по-скоро се наблюдава само в книгата. Авторът зад кадър е премерено прилежен и улегнал, подарил е на филма финеса и мъдростта на годините. 

Мемоари на един откачен младеж

   Поредната зимна и кратка неделя се зададе на хоризонта. За да запълня часовете й с нещо по-разтоварващо от мисълта за понеделника, избрах "Мемоари на един откачен младеж" от Фредерик Бегбеде. 

   До колкото ми е известно това е първият роман на френския писател и дебюта му ярко прозира в него. Нищо лошо не искам да кажа е с това, напротив, тук Бегбеде е особено великодушен към героя си. Той отново е Марк Мароние, отново нахвърля мисли и случки в своя дневник и разбира се, отново е влюбен. Острият цинизъм и афористичният стил са представени под много лека форма. "Мемоари на един откачен младеж" е едно весело романче, в което драматичният край не е задължителен. Определям го като Бегбеде лайт.