Уна & Селинджър

Страшно много ми хареса усърдието, с което Бегбеде се е отнесъл към Уна & Селинджър. На прицел е мимолетната любовна история между дъщерята на американския драматург Юджийн О’нийл - Уна и бащата на всеобичния и вечно четен Холдън Колфийлд - Дж. Д. Селинджър. 

Но всичко дължим на Уна. Тя е механизмът, който движи романа, локомотивът с три прикачени вагона, Джери, Чаплин и Бегбеде, който на последната гара ще поеме още един, четвърти, но за него няма да издам. 

Допадна ми уважението и деликатността към фактите, старанието към фикцията, предисторията и последствията от това лудо увличане по Уна О’нийл. Из въображението на Бегбеде и из страниците на романа Уна възкръсва и по-жива от всякога продължава да поразява с неустоимия си чар. 

“Смехът й е притеснен, свенлив, закачлив и неустоим. Притежава някаква засмукваща погледа крехкост, въпреки абсурдната забратка, която скрива тъмната й буйна коса на фатална жена. Вижте веждите й, поставени като два апострофа над искрящите очи. Чуйте кристалния й глас, когато пита царствено: Shell I turn over here?” 

Най-много обаче ме привлече искреността на Бегбеде. За разлика от “Френски роман” тук откровенията му придобиват много повече смисъл и плътност. Едно е когато мислите са ти вдъхновени от среднощен арест и четирите студени стени на килията, съвършено различно е обаче, когато те обсеби усмивката на небесно създание стопило сърцата на титани в световното изкувство. 

Силно запечатах описанието на онзи момент пред фермата на Селинджър, в който колебанието и страха гръмко се стоварват върху намеренията на Бегбеде да потърси автора-отшелник. 

“Точно там не излязох от колата, точно там треперех от страх, точно там загубих всякакво достойнство.” 

“Знаех, че няма да ми достигне смелост. Никога нямаше да посмея да обезпокоя човека, на когото дължах любовта си към литературата, американския писател, който олицетворяваше нежността и бунтарството.”

Не мога да не отбележа, че романтизма е толкова характерна черта на Бегбеде, че винаги където, когато, за каквото и да пише хвърля дълбоки котви с цитати като този:

“Точно преди да скочи във водата, забелязах на гърба на неопрена й логото на калифорнийска марка за сърф облекло: О’Нийл. Винаги можете да кажете, че е било съвпадение… Предпочитам да вярвам, че Уна ми е намигнала за последно от дълбините на погълнатите години. Животът ни няма значение, той потъва на дъното на времето, но ние сме съществували и нищо не може да го отмени - макар и течни, радостите ни никога не се изпаряват.”

Подчинение

Уелбек е истински майстор на изисканата литература, деликатните тематики и проникновените съждения. 

В последния му роман “Подчинение” сюжетът е поставен в 2022 година в един утопичен Париж, където моралът и идеалите на академичните интелектуалци в Западноевропейско общество са се снишили до ниво на отчуждение, безразличност и безверие в идеализма. Ядрото на техните ценности се разлага до чист прагматизъм. Липсата на интелектуална принадлежност към установени идеали и апатията към текущите политически структури създава благоприятна почва за утвърждаване и подем на религиозни идеологии във френската политическа сцена. В тази утопична картина Франция за пръв път избира президент мюсюлманин. 

 Хванат съвсем неподготвен, объркан  от тази политическа ситуация и преките й моментални последствия, главният герой Франсоа внезапно се събужда от своя мизантропен и безцелен живот в търсене на заслуги оправдаващи собственото му съществуване. Макар до този момент академичната му кариера на професор по литература на XIX век и специалист по творчеството и живота на френския писател Юисманс да му донася заслужен успех и известност сред университетските кръгове, посоката и целта на собствения му живот остава неясна. Навярно подклаждан от липсата на родителска обич в ранна възраст или провалената му любовна връзка с по-млада студентка, или просто защото той е уелбековия стереотипен герой с ограничените социални контакти и общуване, изолиран в своята самотна капсула, единственият хоризонт у Франсоа е творчеството и животът на Юисманс и тяхнoто отражение в неговата собствена реалност. 

 Философското пробуждане и движение на Франсоа в опит да опознае и разбере настоящите политически промени го води до една нова перспектива за устойчива идеология. Разлюлян от вълните на академичните кръгове професорът по литература най-накрая доброволно се подчинява на условията и наложената от новия президент доктрина.

 В “Подчинение” сюжетът не е толкова важен, колкото проникновенията на Уелбек за състоянието на интелектуалната общественост в една условна, но възможна реалност. “Подчинение” е роман на неудобството, който предизвиква съвременните ни възприятия за ценности като толерантност, приемане и преданост чрез един декадентски и провокативен сюжет. 

"Един френски роман" от Фредерик Бегбеде

Дълго, много дълго, чаках да излезе на български “Един френски роман”. През това време все се чудех кой ли е истинският Бегбеде, колко ли от себе си ще разкрие и дали ще ми хареса образът на най-откровената му същност.

Да, това е Бегбеде, който познавам  от предходните му остроумни, саркастични и закачливи романи, но точно тук читателя е нужно да притъпи очакванията си и да забули досегашния образ на автора. 

Бохемът на френската съвременна литература е задържан за употреба на кокаин на обществено място. Едва ли подобно събитие би предизвикало изненада в обществото, но за потърпевшия времето в ареста се оказва преломен момент. Лишен за 36 часа от ежедневните си удоволствия Бегбеде се изправя пред своето укриващо се досега алтър его и започва усърдно да дълбае в спомените си изграждайки онтогенезата на своето съществуване.  

   

“Споменът изникна от само себе си - достатъчно е да си затворен и детството веднага изплува. Може би това, което вземах за амнезия, свъщност бе свобода.” 

По-горе ви споменах, че за този автобиографичен роман е нужно да притъпите очакванията си. Със сигурност ваши приятели и познати могат да разкажат къде къде по-интересни и вълнуващи житейски преживелици от тези на хленчещо френско аристократче, но тук съдържанието не се измерва в описаните събитията, а в интимността, с която са споделени. В живота си човек винаги се натъква на момент, в който изпитва потребност да говори прямо за страховете и копнежите, от които стремглаво се опитва да избяга. 

  

“Тъй като прекарвах много време пред телевизора, започнах да следя американските сериали, за да видя баща си, защото нали “работеше в Ню Йорк”. Въобразявах си, че ще го изненадам на ъгъла на някоя сграда, ще го видя да излиза от ресторант, да се качва в лимузина, оправяйки възела на врътовръзката си между две делови срещи. Ню Йорк ме осведомяваше какво се случва с пренатоварения ми баща. Издигащата се от тротоара бяла пара, ръждясалите външни стълби, премигващите неони на хотелите, полицейските сирени, висящите мостове… това бе домът на баща ми. Баща ми бе детектив Маникс или героят от “Мисията невъзможна”, чийто магнетофон “ще се самоунищожи след пет секунди”. Мислено го придружавах в онази Америка, в която никога не бях стъпвал. Бях нюйоркчанин като него, нощем сънувах фантастични огромни небостъргачи и как се разхождам за ръка с баща ми, който ме водеше на кино, където ядяхме пуканки, махахме на някое жълто такси, а между две срещи нямах нищо против да го чакам във фоайето на някой скъп хотел или в коридора на климатизиран офис. В този американски филм, който съществуваше единствено във въображението му, бях далеч от улица “Мосьо-льо-Пренс”.”

Макар и кратък “Един френски роман” не е изпълнен само с автобиографични бележки и спомени. Дали подбуден от някакъв защитен механизъм да оправдае себе си или преследван от угризения за уронения авторитет и разочарование у близките или просто от застъпничество за човешките права, но Бегбеде не пропуска възможността да отправи остра политическа критика от своята трибуна осъзнавайки нечовешките условия в ареста.

  

  “В главата ми завинаги ще отеква ехото от приглушените стъпки и викове в ареста. Дрънченето на веригите, на ключовете, на белезниците, хлиповете. Мразът под земята. “Не сме виновни, нямаме бюджет.” Никога няма виновни, когато става дума за безчовечност. Франция намери милиарди евро, за да спаси своите банки през 2008-а, но допуска ЧОВЕШКО СМЕТИЩЕ в центъра на Париж. Напразно комисарят по правата на човека при Съвета на Европа го изобличи. Има определена правителствена воля това непоносимо място да съществува в центъра на нашия град. Някой е приел за целесъобразно да се измъчват хора във Франция. “

До известна степен “Един френски роман” може да се конкурита с "Моята лична борба"на Кнаусгор, за щастие Бегбеде е проявил милосърдие към читателя и е спестил разтягането на събития по стотици страници. Но и в двата романа присъства едно силно мъжко откровение, което разкрива енигмата на тяхната душевност. 

Отвличането На Мишел Уелбек

“Отвличането на Мишел Уелбек” не е поредния роман на ексцентричния френски писател, нито пък водеща новина на всекидневник. Така е оглавен филмът на режисьора Гийом Никлу , който ни представя Уелбек в едно съвсем ново аплоа - актьор, но изграещ самия себе си. 

Уелбек е не само брилянтен писател, но и човек с елегантно чувство за хумор. Приносът му не само като актьор, но и като сценарист е забележителен. Провокирани от истински слух разнесен из френските медии преди години, Никлу и Уелбек решават да се пошегуват с жълтата преса като съчиняват забавна история, в която трима биячи отвличат смахнатия писател. Батките са убедени, че френският президент Франсоа Оланд ще плати поне 20,000 евро откуп за културната особа, но съвсем не осъзнават какво шило си слагат в гащите. Образът на Уелбек е абсолютно покъртителен - самотен особняк без предни зъби и загащен до ушите, но с деликатно чувство за хумор, в което непрекъснато се навъртат намеци и догатки до разпространявани в медиите слухове за личността му. 

За тези от вас, които са наясно с Уелбек, филмът е задължителен! За останалите, не го препоръчвам, че ви отегчи още преди десетата минута. 

"Елегантността на таралежа" от Мюриел Барбери

"На път за вкъщи си казах: нещастни са бедните духом, които не познават нито красотата на езика, нито възторга от него."

Подобни интересни мисли и елегантни фрази са се разпръснали като есенни листа из романа на Мюриел Барбери, а човек докато чете му се иска тайно да си насъбере от цветната шума, че да декорира хола на душата си. 

Такива мисли ми се въртят в главата след като затворих книгата. А настоението в нея наистина е есен. Навърта се едно приятно остатъчно чувство от циганско лято, което гъделичка приятно сетивата ми. Хареса ми, въпреки някои дребни недостатъци. 

Липсата на оригиналност в сюжета (а ла Пепеляшка, но по-модерна и в малко по-напреднала възраст) е безупречно конпенсирана от посланията и дълбоката мисъл на авторката. Препратките към класически литературни творби още повече подсилва удоволствието от книгата. 

Та, историята на обитателите в сградата на улица "Грьонел" 7 в Париж не е нито необикновена, нито необичайна. Всеки живял в блок човек, от която и да е обществена прослойка, е изучил в детайли щрихите на съседското любопитство и приумици. Но Битовия маниер на романа бавно се разтапя пред изтънчените разсъждения на авторката за културните ценности на висшето, полувисшето и най-обикновеното общество(представени чрез монолозите на двете главни 

героини).  От личния си опит съм забелязала непредотвратимата тенденция, че когато се разминаваме с мнението или действията на съседи, съквартиранти, роднини, та дори и приятели сме склонни да съдим постъпките им от собствената си позиция, без да си даваме сметка, че този човек и всъщност всеки друг човек, освен самите ние, има различен поглед над живота и по различен начин възприема целта му. За да разбереш един човек не е нужно само добре да го познаваш, а да можеш да се гмурнеш дълбоко в душата му и да погледнеш света през неговите очи. В този ред на мисли е бродила и Барбери докато е творила романа:

  "....за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами в пустинята, ще полудеем."

"Елегантността на таралежа" е философски роман, но не в стил Ричард Бах, а напротив много по-забавен и проникновен. Препоръчвам го, още повече, че изданието на Факел Експрес е страшно гостопримно за четящите червейчета, кориците са меки, гланцирани и се огъват на всички посоки, така че книгата може да заема всякакви необичайни стойки. ;)

Любовта трае три години

Напоследък нямам много време за книги, нито да ги чета, нито да пиша за тях. 

С нетърпение очаквах филма на Бегбеде по едноимения му роман "Любовта трае три години" и най-сетне успях да го гледам. Свеж е. 

Много съм скептична към филмовата адаптация на книги, но тази добре се е получила и подозирам, че точно защото е режисирана от самия автор на историята (романа). Книгата е публикувана през 1997 година, а филмът се появи по екраните едва миналата година. 

Запазената марка на Бегбеде, Марк Мароние, отново е ключовата фигура и за кой ли вече път той отново е влюбен! В "Любовта трае три години" Марк устремено преследва и вярва в идеята си, че любовта е жива само три години. В романа изобилстват философските му афоризми, докато във филма към сюжета са добавени допълнителни линии, които уплътняват характера му на идиот. 

Цинизмът на Бегбеде е доста умерен и по-скоро се наблюдава само в книгата. Авторът зад кадър е премерено прилежен и улегнал, подарил е на филма финеса и мъдростта на годините. 

"Карта и територия" от Мишел Уелбек

Мишел Уелбек е най-големия мизантроп в литературния свят, който съм срещала до сега, но книгите са му толкова пристрастяващи, че вече го нареждам сред любимите си автори.

Между мрачните и неизбежни съдби надвиснали над героите му често намирам някаква неопетнена невинност дълбоко вкоренена в душите им. 

Последната му книга, "Карта и територия", е изцяло обгърната от суровите специфики на зимата - мрачна, студена, безрадостна. Не е изненада, че по-голяма част от сюжета се развива през хладните месеци на годината, но обратно на този факт забелязах, че романът, между редовете, е поръсен с повече сатира, от колкото другите му книги. 

В "Карта и територия" срещаме Жед Мартен, просто художник, който, при всички положения, е социален инвалид, но въпреки това печели популярност и успех след една своя случайна изложба на фотографии. На това събитие той среща Олга, млада и прогресираща жена, която е готова да бъде до него и да го обича. Комплексния характер на Жед и най-вече социалните му недъзи изправят любовта му пред изпитание, с което той не знае как да се справи. Но основната линия на сюжета съвсем не е тази. Уелбек отсъжда между редовете - пророкува и се насмива на изградените ни стериотипи за живота, обществито, културата.  Провидението на автора дава живот и на самия себе си в романа като заема значителна роля и затвърждава изградения си чрез медиите особняшки образ, на който той самият не е почитател. Вярвам, че Уелбек искрено се е забавлявал сътворявайки и унищожавайки себе си в "Карта и територия". 

Критицизмът и елегантно подигравателния тон на Уелбек срещу клишираната идеология на масовата култура отново тържествуват из страниците на романа. Не ме изненада и присъствието на друг бохем на френската съвременна литература - Фредерик Бегбеде, чийто образ е изграден точно както съм си го представяла - циничен егоцентрик, въоръжен с цялата френска арогантност. Бегбеде и Уелбек не са единствените реални личности, който са заели роли в романа.  Преплитайки истина с фикция, културен подем с отвратително престъпление и, разбира се, философски размишления върху автори, архитекти, художници, политика, икономика и култура, Мишел Уелбек за пореден път представя изрядна проза. 

Реалността през очите на Уелбек - "Платформата"

При Уелбек няма средно положение. Или ти влиза под кожата, или го мразиш. Настроенията в романите му са откровено депресивни, героите интровертни самотници, чието съществуване е тласкано от сексуалната потребност. Страниците са залети с описания на секс сцени, чиято вулгарност обаче изискано дефилира от страната на благоприличието. Поне за мен.

"Платформата" много ми напомня на "Чужденецът" на Камю. Героите и на двата романа имат напълно идентична прилика, с тази разлика, че Мишел от "Платформата"е героят на нашето време, в малко по-завършен вид, съвременния клонинг на "Чужденецът", самотният чиновник, който по средата на апатичното си съществуване среща любовта. И каквито и хоризонти да им открие тя, пътят им винаги завършва в самота.  Ще поставя край на този кратък паралел, защото честно казано, след като завърших "Платформата", "Чужденецът" ми се стори детска приказка.

В "Платформата" потъваш. Уелбек притежава гениалната способност да описва с беззвучна лекота сивите нюанси на реалността. Обожавам естествения такт, с който ни поднася образа на секс-туризма - хедонистичната природа на секса, сред чиито убеждения сцените на интимност се наместват съвсем инстинктивно. Дори след толкова много похот не се чувстваш осквернен и омърсен, защото сред похотта има любов, нежна и всеотдайна. 

Освен двигателя на насладата, в "Платформата" се редуват идеите на автора за женската еманципация, политико-икономическите отношения в корпоративния бизнес, възприятието на връзката страдание-удоволствие и нихилизмът към исляма. Уелбек вежливо пресява буците на съвременното общество през ситото на философската си идеология и умело ни замерва с тях в романа си. Без да ни наранява, защото нещата са точно такива и това е ясно на всички.

Мишел Уелбек е разкрепостен в представите си и освободен от всякакви задръжки във възгледите си, затова в романите му силно присъства присъщата му скандална откровеност - това ми е най-любимото усещане, когато го чета. 

Елементарните Частици

Веднага започвам с това, че ми е трудно да напиша каквото и да било за "Елементарните частици".

Това е първият ми сблъсък с Мишел Уелбек, и то е само началото на тази непозната за мен вселена, която предстои да се разтвори пред мен чрез неговото творчество. 

Някой определят "Елементарните частици" като депресивен роман, не мога да се съглася. Аз го определям като интелигентен роман, сглобен от най-отдалечените страдания на човешката душа. 

Сюжетът се движи плавно, но просмуква в себе си тежестта на времето, утопичната идеология на "модерни" течения и комплексният характер на тяхното отражение в човешката душа.

Светът на Уелбек в "Елементарните частици" е смирен и неизбежен бунт към западния либерализъм и мутациите на свободата. Авторът ни представя причинно-следствените връзки за възникването на редица поведенчески аномалии. Цялостния облик на романа е психоанализа на свободата и болезнения удар, който тя нанася на съвременните идеали. 

За да завърша това словоразливане на впечатленията ми от Уелбек, ще си позволя да цитирам моят така любим бохем на френската литература, Фредерик Бегбеде, който в романа си "Романтичният егоист" често споменава приятеля си Мишел:

"Един професор от университета в Гренобъл публикува литерарутен памфлет, озаглавен "Литература без стомах", в който изпозастрелва всички успешни автори: Анго, Дарийосек, Бобен, Солерс, Ролен, Тусен, Дьолерм и кой ли още не, включително и вашия покорен слуга! Пощаден е единствено Уелбек. Пустият му Мишел! Уелбек, това е Макгайвър в литературата: каквото и да се случи, той все ще излезе сух от водата."

Мемоари на един откачен младеж

   Поредната зимна и кратка неделя се зададе на хоризонта. За да запълня часовете й с нещо по-разтоварващо от мисълта за понеделника, избрах "Мемоари на един откачен младеж" от Фредерик Бегбеде. 

   До колкото ми е известно това е първият роман на френския писател и дебюта му ярко прозира в него. Нищо лошо не искам да кажа е с това, напротив, тук Бегбеде е особено великодушен към героя си. Той отново е Марк Мароние, отново нахвърля мисли и случки в своя дневник и разбира се, отново е влюбен. Острият цинизъм и афористичният стил са представени под много лека форма. "Мемоари на един откачен младеж" е едно весело романче, в което драматичният край не е задължителен. Определям го като Бегбеде лайт. 

"Как оглупях" от Мартен Паж / How I became stupid by Martin Page

Сетих се да спомена за тази книга в случай, че някой реши да си я купи. Искам да предпазя всички, които са на път да направят тази съдбовна грешка. Крайно неприятно ми е когато трябва да давам орицателни отзиви за някоя книга, до скоро считах, че е нужно авторите винаги да се поощряват, но вече разбрах и че не е хубаво, когато някой се вземе прекалено на сериозно. Все по-често наблюдавам как хора в стремежа си да се изявят като артисти в едно или друго поприще, създават своето "изкувство" и усилено заливат социалните мрежи с него, като най-нагло ни го налагат да го харесваме и подкрепяме.  Разбира се, по закона на гадостта техните амбиции не спират до тук и разпространението на "гениалните им творения" все повече се бута в обществото и ни заобгражда. Меркантилните подбуди убиват таланта, а с него и естетиката в изкувството си отива. Но най-тъжното е, че има хора, които вярват в тези произведения и така пошлостта се превръща в масова култура. Изобщо не знам как това книжле "Как оглупях" е стигнало до България и как са се навили да го издадат. Безпочвено прехвален и отегчително бездарен труд на някакъв младеж, който е решил, че иска да е писател. Срамота е да се предлага такава шлака на хората, които обичат да четат, а да не говорим, че тази несръчно сглобена историйка е позор за литературата. Май много време му отделих.

I am not planning on translating everything I wrote about this book in Bulgarian, just because it is not worth the time I would spend on it. With a few words, "How I became stupid" is a great disappointment - poor written, there are some ideas that remained undeveloped, a pathetic attempt at satire, so overall the entire work is very shallow. I wouldn't even call it a novel, because the definition of a novel doesn't exist in this piece of self-indulgent nonsense. It is truly sad how this thing circulates around the world.