"Не казвай, че нямаме нищо" от Мадлин Тиен

Ден преди да дойде редът ми за “Не казвай, че нямаме нищо”, се отбих в най-голяма книжарница във Ванкувър, за да сложа край на пет месечното чакане за романа в библиотеката, но уви, всички копия бяха изчерпани. Когато най-накрая получих мейл, че е дошъл редът ми,  зад мен вече чакаха още 777 човека. Този съвсем пресен роман гръмко триумфира на канадската литературна сцена, обирайки най-престижните литературни награди в страната за 2016 година, а освен това беше включен и в шортлиста на Man Booker Prize тази есен.  Авротката му, Мадлин Тиен, е родена във Ванкувър в семейство на китайски имигранти. Етнос, който е достигнал почти 30 процента в демографската картина на Ванкувър.  Този лесно забележим дял от населението, освен че внася разнообразие във цялостната физиономия на града, служи и като мост между две съвършено различни култури. Историите, с който са дошли имигрантите тук, не остават потулени в празните куфари, а често са обект на обществени беседи, университетски лекции или философски срещи. Във времето са се откроили няколко местни писатели от китайски произход, чийто обект на повествование е конфликтът между тежестта на миналото в Китай с рикошетите от сблъсъка със Западния свят. Но нито един от тях до сега не е успял да представи в такава широка перспектива  “там”, както го е сторила Мадлин Тиен в романа си “Не казвай, че нямаме нищо”.

Макар да не е биографичен, романът е вдъхновен от реални събития, грижливо проучени и подредени така, че да го тласнат смело към жанра историческа проза.  

Историята започва във Ванкувър, в малък апартамент не далеч от моята работа. Район, в който съм се шляела стотици пъти. Между мен и лирическата героиня зее кратер от етнически различия, но тази познатост на местонахождението ми даде чувство на близост, което ме погълна и потопи изцяло в това, което по-късно се оказа, съвършено сътворено литературно произведение. 

Главната героиня, Мари, пътува обратно във времето в търсене на отговори, с които да запълни празнината, която баща й оставя след като слага край на живота си. Иначе казано, сюжета е ретроспективно разположен в Китай и разгръща историята на две семейства посветили се на класическа музика и поезия, в чиито бития обаче тежко са свистели камшиците на авторитарния режим. Романът обхваща детайлно периода от късните години на 40-те, през свирепата Културна революция, до студентското клане на площат Тянанмън през 1989 г. Период от време, който стоварва тежки и нелечими удари върху китайската интелигенция и жаждата й за знание и просперитет. Високият писателски талант на Тиен изпъква силно в деликатния, но наситен начин, по който описва най-жестоките събития от новата история на Китай. 

Изключителната стойност на този и подобни, описващи диктаторски режими, романи е прозорецът на критично мислене, който отварят, избутвайки читателя от удобното за властта невежество към по-активна информираност и анализ на управляващите.

Очаквайте “Не казвай, че нямаме нищо” съвсем скоро и на български. 

Laurence Anyways (2012)

Страшно много си падам по нестандартни сценарии на филми и най-голямата грешка, която непрекъснато повтарям е че не обръщам достатъчно внимание на канадското кино. Тези от вас, които следяха наградите на филмовия фестивал в Кан през месец май, знаят, че голямата награда тази година взе канадския филм “It’s Only The End of the World” на младия канадски режисьор Хавиер Долан (р. 1989). Това не е първата му награда от престижния френски фестивал, през 2014 печели наградата на журито с филма си “Mommy”. 

Вече с нетърпение очаквам тази есен трите седмици на VIFF, където със сигурност светлините на прожекторите ще са насочени към успеха на Долан в Кан. 

За да подържа любопитството ни живо канадския Netflix включи в каталога си един от по-старите му филми, “Laurence Anyways” (2012) - 168 минутна романтична драма с екстравагантен сюжет, костюми, прически и перфектно кадрирана кинематография. Дейстивето се развива от края на 80-те до края на 90-те, период, в който главните герои преминават през тотална трансформация в търсене не само на себе си, но и на другия. Долан представя на зрителите един различен, объркващ и необикновен житейски сценарий, който е изигран толкова правдоподобно от актьорите (Мелвил Пупо и Сюзан Клемо), че след края на филма веднага ти идва да се заровиш в гугъл и да търсиш дали наистина такава история е възможна. Не познавам филмите на Долан и все още не мога да определя стила му, но съдейки по впечатленията, които “Laurence Anyways” остави, тук става въпрос за безспорен талант и сериозни намерения за успех в киноиндустрията. Ако това е филм режисиран от е 23 годишен младеж, то само за миг да си представям какво би се получило четири години по-късно в “It’s Only The End of the World”. След около месец и това ще разбера. 

Ванкувър празнува 4/20

За любителите на канабиса часът 4:20pm е добре познат и уважаван в цял свят. Началото му поставят група тийнейджъри от Калифорния, които всеки ден след училище се събирали в 4:20pm за да се напушат. Бързо следобедният час се разпространява сред пушелистите и се превръща в универсално време за палене на джойнт. В Северна Америка освен уреченият час, почитателите на марихуаната си имат и символичен ден, в който цял ден се пуши в знак на протест срещу криминализирането на тревата. Това е 20 април (4/20). 

Ванкувър е град със сериозна традиция в отбелязването на напушения ден. За първи път събитието се състои през 1995 година и събира едва 200 човека, които се събират в местен парк и цял ден се напушват и слушат музичка. Всяка следваща година броят на привържениците все повече расте, паркът не може да ги побира и организаторите единодушно решават да преместят събитието на площада пред Арт Галерията - култовото място, където гражданите най-често изразяват мнението си срещу управляващите.  420Ванкувър приема все по-големи мащаби и с годините се превръща във форма на протест за легализиране на марихуаната. От 200 души през 1995, днес, 20 години по-късно, в деня на канабиса около Арт Галерията се събраха повече от 25 000 души. Още от 7 часа сутринта на площада започна разпъване на щандове, издигане на плакати, сглобяване на сцени, декорация и т.н. 

Читателю, описвам подробно, защото едно от предимствата на работата ми е че винаги съм в центъра на събитията във Ванкувър. Към 10 сутринта тълпите започнаха да прииждат, а миризмата на запален джойнт все повече насищаше въздуха и проникваше в нашия офис. В 10:30 се наложи да спрат вентилацията на цялата съдебна палата, тъй като димът се стелеше поривисто сред нас. А навън беше лудница. Група след група се изреждаха по музикалните сцените, хиляди хора обикаляха щандовете, на които се продаваха най-различни видове канабис, свити джойнтове, екстракти от канабис, спейскейкове, курабийки, близалки, стъклени бонгове, лули, напитки, фланелки пропагандиращи легализацията и пушенето на трева, бижута и аксесоари от коноп.  Отделно всеки втори държеше прозрачна торбичка пълна с джойнтове и предлагаше крещейки на екзалтираната тълпа. Безспорно офертата на деня беше 3 джойнта за 10 кинта. Но имаше и дилъри, които предлагаха безплатен семпъл.  Ще простите за лошо кадрираните снимки, но в такава бутаница вашата авторка не е била от времето на столичния клуб “Индиго”.  Да се обиколят всички щандове и пунктове беше невъзможно. Всичките четири улици, които обикалят галерията се наложи да бъдат затворени за автомобилен трафик поради нарастващия брой на прииждащи любители. 

Кулминацията на ивента настъпи точно в 4:20 следобед когато хиляди масури започнаха едновременно да обикалят от уста на уста, а гъстия дим забулваше като сфумато цялостната картина около Арт Галерията. 

Притежанието, употребата и продажбата на марихуана в Канада е нелегално (с изключението по медицински причини), но в Британска Колумбия, въпреки че липсва законова уредба, употребата за развлечение се толерира от месните власти, а климата в провинцията е особено благоприятен за култивиране и отглеждане на растението. Въпреки това в никой друг ден от годината не се наблюдава такова бездънно изобилие на ганджа,  дилъри с препълнени от джойнтове торби или масово напушване. 

И ако накрая се питате къде беше полицията в целия този разказ за хиляди напушени братлета, ще ви кажа. Там беше. Полицаи и парамедици охравяваха събитието и присъстваха на всеки изход, но не се намесваха, а и нямаше за какво. Пушелистите се кефеха кротко под ритъма на регето, а туристите и любопитните като мен се гмуркаха смело в калабалъка за образователна обиколка на събитието. 

Въпреки навалицата от 25 000 души, празникът завърши без никакви агресивни прояви или инциденти, само няколко тийнейджъри пренощуваха в спешното заради малко повече спейскейк. 

 

Културното Наследство На Британска Колумбия

Още с кацането си на летището във Ванкувър, човек е посрещнат от високи индиански тотеми, скулптури и изображения характерни за племената от западното крайбрежие на Севрна Америка. 

Канада, за разлика от САЩ, полага старателни усилия, за да запази индианското наследство, както и да подпомага индианското изкувство. Организират се фестивали, изложби, откриват се индиански културни центрове. Хайда е най-влиятелното индианско изкувство в Британска Колумбия, което може да срещнете във всеки магазин за сувенири или дори под формата на улични графити в различни части на града. Племената Хайда обитават северната част на Британска Колумбия, до границата с Аляска. За тези индиански племена се твърди, че те са първите, които са обработвали масивните кедрови дървета за създаването на тотеми. Чрез дърворезбата изобразена на тотема, който обикновено е издигнат пред дома, индианското семейство разказва за семейната история и потекло. 

Един от най-често срещаните и комплексни елементи в индианската култура от северозападното крайбрежие е гарвънът. Той символизира създаването, знанието, престижа, сложността на природата и фиността на истината. Често в ритуали е привикван като съдник, тъй като вождовете на племето вярвали, че това, което виждат очите не винаги е истината. Според някои легенди, гарванът е също и връзката със създателя или космоса, а в крилата му има заровени послания, които могат да бъдат разкрити само пред семействата, който най-много заслужават да достигнат знанието. 

Антропологияния музей на Ванкувър (МОА) е куриран почти изцяло с индиански находки на двете най-основни племена обитаващи БК - Kwakwaka’wakw, които живеят на и около остров Ванкувър и Хайда, за които ви писах по-горе. Отличителните черти на  Kwakwaka’wakw са гарвановите маски, а разликата в тотемите им е реалистичното изображение на образите и четливостта, докато при Хайда изображенията в дърворезбите са представени по-абстрактно. 

№ 100

В № 100 няма да пиша за книги. В последно време, от както пролетта се промъкна на хоризонта, дългоочаквана и цветна, не намирам никакво време за четене. 

Започна ли по-често да отварям очи в ясен слънчев ден, от вътре ми напира едно желание да измия очи и да тръшна светкавично вратата след себе си. Обикновено не знам къде отивам, но задължително тръгвам на някъде, защото където и да стигна тук все е хубаво и пролетта няма да ме разочарова. Понякога се мятам на ръждивото колело и препускам до по-далечна част на града, с която искам да се запозная. Миналата седмица прекосих целия град с колелото, за да стигна до един клон на библиотеката, който единствен имаше свободен един норвежки роман, който дебна да прочета. Докато стигна до там романът вече беше поел по друг път, но пък насреща ми се изпречи ето тази розова стена. Викам си, като няма книга поне да сложа снимка на нея в блога.

И така.

Преди да ви пусна малко скучни снимки на разцъфнали дървета ще ви разкажа на какво станах свидетел току-що:

Живея във Ванкувър, Канада. Град, извстен с това, че почти винаги оглавява класациите или е в топ 5 на най-добрите градове за живеене в света. По този въпрос няма да споря, нито ще ви се обеснявам колко невероятна е природата тук. Случката, която ще ви разкажа обаче е за това, че "селянията" не е само черта присъща на българската народопсихология, а се оказа, че и тук е пуснала здрави корени. Започвам да си мисля, че ако си простак дали си израснал в България или на "Запад" няма никакво значение, простотията при всички положения ще нанесе неприятни последици в социалното  общуване и най-често потърпевшите ще са случайни хора, кръстосали пътя й. Егоцентризмът на простака никога няма да го накара да допусне, че развалената картина е в неговия телевизор. 

Ето на какво станаха свидетели очите и ушите ми.

На сградата, в която живея, от няколко седмици се прави тотална външна промяна. Боядисва се фасадата, подсилват се терасите сменят се парапетите им, инсталират нощни светлини, градинковата площ напълно се обновява, сменя се бетонната настилка към гаража, изобщо усилена работа тече от сутрин до вечер. Днес по-голяма част от ремонта беше приключила, бяха останали да се бетонират двете алеи, които водят към стълбите на главния вход. Дойде бетоновоза, наляха бетона, загладиха "майсторите" и се впуснаха в други дейности, около приключване на проекта. По едно време, от сградата излиза млада жена, носеща някакви документи да кажем. Тя слиза по стълбите и не забелява новопоставения бетон, прави крачка и усеща, че стъпва в нещо меко. Веднага от устата й съжалително се изплъзва "I'm sorry." (Извинявам се.), но в същия момент един от работниците се засилва към нея и й крещи - "Watch where are you goin' bitch!"(Гледай къде стъпваш, кучко). В този момент мацката се изцъкли срещу работника, а аз побързах да намеря клечка за уши, че не вярвах на слуха си. Тя започна да му крещи как може да я обижда, отиде до него ритна го и му каза да си каже името, което той отказа да направи. Направи жест, с който показа къде е шефът му и й каза да иде да се оплаче ако иска. Тя взе да звъни някакви телефони, но очевидно бързаше и видимо разгневена и обидена запали колата и запраши на някъде. Въпросният работник се захвана да разказва на останали какво се е случило и естествено преувеличи случката в негова полза, казвайки че тя първо е попитала "може ли да се минава" и без да изчака отговор е стъпила. След около час, докато аз седя и мисля до прозореца какво да ви напиша, младата жена се   върна с покупки и се насочи към входа, заобикаляйки прясно бетонираните алейки. Когато я видяха, един от работниците се провикна с подигравателен тон "Now you know you need to go around." (Сега знаеш, че трябва да заобиколиш.), в отговор тя каза "I didn't know, I didn't see earlier" (Не знаех, не забелязах по-рано), а работника се разкрещя "There is a fucking sign on the door!" ( На вратата има шибан надпис!), момичето превъзмогнало гнева отговори - "This is your job, why are you so bitter about it?" ("Това е работата ти, защо си толкова кисел от това?") и се прибра. В този момент останалите работници и шефът им започнаха да се смеят и да пускат обидни коментари и ругатни за момичето. До сега винаги съм вярвала, че проявата на грубост срещу жена, и то непозната, е присъщо в най-голяма степен на българските комплексирани момчета-биячи от покрайнините, който си мислят, че дебелият им врат и бръснатата им глава ги правят недосегаеми и безсмъртни. Комбинацията от липса на елементарни обноски и невежество се проектира пред очите ми и в канадски вариант, а най-поразителното бе, че самият шеф на бригадата не се опита да възпре от ругатни работниците си, а се забавляваше заедно с тях. Хвана ме яд, че в крайна сметка за простотията не съществуват географски граници и за десет години живот извън България, най-накрая ми се яви това горчиво просветление. 

 Когато младата жена излезе от сградата загражденията не бяха сложени и тъй като цвета на стълбите и новоизлятия бетон е един и същ, човек лесно може да се заблуди и да нагази в бетона. 

И, за да разведря обстановката, пускам малко скучни пролетни снимки, които нямат нищо общо с това, което разказах.

 Магнолията е адски досадно дърво. На където и да се обърнеш все нея   виждаш. Е, красавица е няма спор! 

 Но на мен това ми е любимото дърво-храст наречено Японска Камелия

 Крайпътна библиотека посветена на жена, живяла в къщата зад пейката. 

 Най-любимата ми снимка от велоскитничеството. Пивоварна с безплатен въздух за помпане на гуми. 

Truth And Reconciliation Canada - Тъмната Страна На Канадската История

Хиляди се струпаха днес в центъра на Ванкувър под непрестанния проливен дъжд, за да изразят своята съпричастност и признание към съдбата на всички онези оцелели или загубили живота си  индианци преминали през "пансионните училища". 

Residential schools е една от най-тъмните страни на канадската история, чийто отпечатък върху живота на местните индианци от всички племена ще тлее още дълго сред поколенията. Още през XIX век канадското правителство заедно с представители на няколко християнски общности установяват план за образоването на коренното население като най-бърз и ефективен метод за тяхната интеграция в модерното канадско обществото. Тогавашните управници са вярвали, че с налагането на английския език и християнските обичаи ще успеят да изтрият от съзнанието на следващите поколения индиаци техните традиции и езици. Планът е задействан доста бързо. Residential schools са създадени из цялата страна, управлявани от църковни служители и субсидирани от правителството. Посещението на пансионните училища е било задължително за всички деца от индиански произход. Държавни служители са обикаляли домовете, за да се убедят, че някое дете не е останало скрито в къщи. Насила са отделяли деца от родители, за да проработи с пълна сила планът за разбиване на индианската култура. Първите училища са открити през 1840 година, а последното затваря врати през 1996 година, установено е, че около 150 000 деца насила са откъснати от семействата си и са пратени в пансионни училища. А какво се е случвало там? На учениците е било забранено да говорят на майчиния си език, както и да практикуват индиански традиции. За тези, които все пак са се осмелявали е тегнело тежко наказание, често принудителен тежък труд. Години наред децата са живели в неприемливи човешки условия, били са подложени на телесен, сексуален и емоционален тормоз. Братя и сестри са били разделяни, а времето, в което децата не са виждали родителите си е било цяла учебна година. Писма са можели да пишат само на английски, език, който тогава родителите им не са говорили. 

От разкрития на скорошни документи стана ясно, че 3000 деца са намерили смърта си в пансионните училища. Като една от главните причини за това е била туберкулозата. Дали от невнимание, или нарочно, на децата са давани инфектирани одеала с белодробната зараза. Друга коварна болест отнела много животи е испанската грипна епидемия, която не е подминала и служителите в училищата. Не малък е броят и на смърт от самоубийство, пожари и недохранване.  Според разказите на оцелелите от този културен геноцид на момичетата в някои училища е правена интервенция, която стяга фалопиевите тръби - необратим процес, който осъжда бъдещата жена на безплодие. 

До някаква степен Residential Schools са постигнали целта си. Когато учениците са "завършвали" и са се връщали по родните си места не са успявали да се адаптират обратно към начина на живот в общността. Чувстали са се безполезни и унижени, че корените им са от тази култура, а травмите нанесени от строгостта, суровостта и злоупотребите в училище им изградили още по-високи прегради в адаптцията към живота в модерното западно общество. 

Едва през 1990 година върховния вожд Фил Фонтейн предизвика гласно представителите на всички църковни общности взели участие в "пансионните училища" да признаят емоционалните, физическите и сексуални злоупотреби с ученици. Година по-късно канадското правителство свиква комисия, която изслушва разказите на "оцелелите" ( така индианците преминали през Residential Schools наричат себе си). Преживяното от очевидци разтърсва цялата канадска общност, а през 1996 г вратите на последното "пансионно училище" са завинаги затворени.  През 2007 г канадското правителство отпуска компенсация от 1.9 млд долара за всички оцелели представители на индиански общности. Плащанията за всеки ученик на "пансионно училище" са 10 000 $ за първата година и по 3000 $ за всяка следваща година прекарана в училището. Част от този бюджет ще се предоставя на всяко индинаско дете, което иска да постъпи в университет или друго висше училище. Така канадското правителство се опита макар и частично да измие срама от себе си. През 2008 година премиерът Стивън Харпър публично и официално се извини от свое име и от името на цялото канадско правителство на всички оцелели и техните семейства. Макар католическата църква да е играла водеща роля в принудителното "образование" на индианските общности официално извинение от висшите представители така и не е получено. През 2009 година горе споменатия вожд Фил Фонтейн се среща с Папа Бенедикт XVI, който изрази своята тъга за злоупотребите с изстрадалите ученици от католическите училища. 

Днес хиляди хора, представители от различни етноси и култури се присъединиха към символичното шествие в подкрепа и солидарност към оцелелите бивши ученици и всички останали представители на индианските общности за тежката форма на расизъм, която са изживели в собствената си страна.