Showing posts with label Израелска литература. Show all posts
Showing posts with label Израелска литература. Show all posts

Sunday, July 19, 2015

"Седем добри години" от Етгар Керет

                                        Снимка: Манол Пейков

Този е от най-любимите ми Керетовци. Истинският Етгар Керет. 
Предшестващите сборници с разкази сякаш бяха предговор към този най-миниатюрния и най-грамаданския, най-всеобхватния и най-интимния от всички, озаглавен “Седем добри години.” 
За първи път истории вдъхновени не от развинтеното му въображение, а от собсвеният му живот, но не по-малко шантави, закачливи и трагикомични от онези, с които сме свиквали да го свързваме. “Седем добри години” е период в живота на Керет, от раждането на сина му до смъртта на баща му, чиито спомени авторът решава да запечата в мастилени думи, сякаш да не му се изплъзнат в потока на живота. Но историите, разбира се, излизат извън рамките на този период с разкази за запознанстото на родителите му, детското възхищение към батко му, обичта към кака му, запознанството с Шира, все задушевни моменти от миналото, разказани с много прямота и спокойствие.  Като читател тази толкова откровена интимност много ме поласка. С риск да прозвучи клиширано, но всъщност е самата истина, Керет ми се струва толкова близък, че по-скоро ми е странно, че никога не съм го срещала на живо. То е като да седнеш на сладка приказка с приятел, който за каквито и перипети на съдбата да разказва винаги ги усуква със здрава нишка оптимизъм. И в такива ситуации изобщо не можеш да отсъдиш коя история ти е харесала повече от друга. Няма такъв момент, защото всичко разказано е част от човека, на който принадлежи, всеки спомен е жива клетка в неговия организъм. 

С широка усмивка отбелязах, че с Керет имаме много подобен спомен. Онзи, в който покани таксиметровия шофьор да се изпикае у тях. И аз един път, като бях много малка, направих така, но не с таксиметров шофор, а с един просяк от ромски произход, който кой знае как се беше дотътрил до 14-тия етаж. Бях самичка у нас, когато му отворих му подадох нещо, а той като усети добрината се престраши да ме попита дали може да ползва тоалетната. Веднага го пуснах вътре, човека изглеждаше много назор, но в момента, в който затвори вратата на тоалетната ме хвана луда паника. В детското ми наивно съзнание изобщо не ми хрумна да се страхувам, че човекът може да се окаже злодей и да обере апартамента или да ми направи нещо още по-лошо. Мен само ме беше страх, че ако разберат наш’те сигурно ще ме “спукат от бой”.  Добро почукало, добро се обадило, човекът си свърши работата и си тръгна по живо по здраво, а аз на никой не казах. До ден днешен. 

Но да се върна на Керет и Израел. 
Израел винаги е присъствал в живота ми. Когато бях в гимназията Израел беше гоа транс - Astral Projection, Holyman, Yahel, Astrix, надрусани и екзалтирани парти хора танцуващи под сайкаделик ритми по цяла седмица. В университета Израел се превърна в геополитическия конфликт на две страдащи нации и започнах да презирам транса, заради неведението, което е хвърлял върху тази болезнена действителност. Днес Израел е три неща - Митко от махалата, Balkan Beat Box и Етгар Керет.  Митко е приятелското ми присъствие в Израел, Balkan Beat Box са ми музиката на Израел, а Керет е душата му. 


В заключение се сещам за моят много скъп приятел Сашо Костов, който обича да казва,  че “Човек където и да лети, рано или късно ще кацне върху себе си.” Ето така пожелавам на всички да кацаме върху себе си, като Керет, без разкаяние, без хленчене, с малко ирония и много нежност. Адски готин тип. 

Monday, October 20, 2014

"Изведнъж На Вратата Се Чука" - Още Разкази От Етгар Керет






Не крия, че любимито ми издателство е Жанет 45. Допада ми отношението им към литературата, подбора на произведенията и безупречното външно оформление на всяка книга. Все още не съм забелязала друго издателство по света да притежава такава нагледна последователност във всяко заглавие, което пуска на пазара. Тук има много любов, грижа и внимание, което кара не само корицата на книгата безупречно да  кореспондира на съдържанието, но и оставя у читателя едно допълнително усещане за сърършенство. С Жанет 45 нямам никакъв проблем да си избирам книги само по кориците, защото имам една непоклатима увереност, че каквото докосне естетическите ми сетива няма да ме разочарова в последствие.





Ето го и Керет отново. Него вече го познавам от "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог" и "Момичето на хладлника" и колкото повече го чета, толкова повече го харесвам. Историите му са колкото обикновени и човечни, толкова абсурдни и нелепи. Да четеш Керет е все едно да опънеш хавлията си на претъпкан плаж, където ушите ти  се превръщат в германски аутобани, през които профучават историите на околните непознати. Всякакви типажи дърпащи съдбите си след себе си. Керет е истински магьосник, който по неповторим начин успява да зареди сборниците си с трагикомичната същност на човека в истории, които не се повтарят. Разказите са му кратки,плътни и шантави, а краят никога не е такъв, какъвто си го очаквал. 
Няколко разказа от “Изведнъж на врата се чука” си запазиха специално място в онзи отдел на паметта ми, където събирам само най-доброто от всичко, на което попадна, с изричното обешание да ги препрочитам от време на време. 

Един от тях, който ми е толкова сладък, че ми идва да скъсам страниците и да си го сложа в джоба, е представен под формата на късометражно филмче от Горан Дукич и дублиран на български от Манол Пейков. Най-милите, окуражителни и вдъхновителни четири минути, които ще ви се случат днес!


Sunday, May 27, 2012

Завръщането на Керет с "Момичето на хладилника"



Живота понякога е изумителен. 
Седиш си на другия край на света, гледаш океана, през погледа ти пристигат и заминават товарни кораби, а в ума ти прехвърчат изчисления за колко ли време някой от тях може да те метне до България. Ей така, на стоп. 
В тази красива, но непозната северна страна на глетчери и диви животни често ме наляга носталгията по родния край. И ей така, полу замечтана, полу унесена в мислите си срещнах сродна душа, и тя съвсем изгубена в същите лабиринти. 
Тя се казва Милена Варзоновцева и освен, че тъгува неистово по България, превежда и Етгар Керет за българския читател. Безкрайно ме ощастливи това запознанство, понеже вече задочно я познавах оттук. Милена геройски бори носталгията по любимите хора с изтрещелите истории на израелския автор и успешно успява да намери баланса между три култури - Северноамериканска, Близкоизточна и Балканска.  Докато се возих при Автобусния шофьор си представях колко ужасяващо ще е да го превеждаш този непредвидим и откачен Керет, който всеки момент може да ти зашлеви плесница, ей така, за да не се отплеснеш и да си помислиш, че нещата винаги следват една логична посока. 
Милена ми обеща, че "Момичето на хладилника" ще ми хареса повече от шофьора и се оказа права. Погълнах я за един слънчев петък следобед на плажа и когато прелистих последната страница ми се прииска да вдигна поглед и да го видя Керет там на пясъка някъде, да стана и да го прегърна. Имам чувството, че с "Момичето на хладилника" той разголи душата си и занарежда мястото на всяка болка в нея. Налудничавия реализъм отново е намерил мястото си сред историите, но Керет сякаш е по-милостив и радушен към злочестието на героите, съпреживявайки го с тях. Такъв уязвим и раним го открих тук. А самите истории са интересни, с Керет никога не знаеш от къде ще започнеш и къде ще свършиш - абсурдно комични или леко цинични, а защо не и болезнено откровени. 
"Момичето на хладилника" ми напомни и за едно мое наскорошно запознанство с една мила израелка на име Яел, чиято лична история е не по-малко изтрещяла от тези в сборника. Та, тя ми каза съвсем спокойно един ден "Everyone there is fucked up. We are all fucked up..."

Не ми се иска да пропусна да отбележа отново забележителната заслуга на Ина Бъчварова за външното оформление и на двете книги на Керет. Впечатляващ избор на цветове, шрифт и илюстрации. По мое мнение неоспорим синхрон на форма и съдържание.