Monday, December 28, 2015

Peggy Guggenheim: Art Addict


Peggy Guggenheim: Art Addict Trailer from Submarine Deluxe on Vimeo.


“Посветих се на колекцията си. Направих я работата на живота ми. Аз не съм колекционер на изкуство. Аз съм музей.”

За пръв път срещнах името на Пеги Гугенхайм докато четох биографията на една от по известните сюрреалистки на ХХ век, Леонора Карингтън. Тогава Пеги го играеше лошото богато момиче, което отнема любимия на Леонора, небезизвестния немски художник Макс Ернст, след раздялата с когото Карингтън изпада в безпощадна депресия и влиза в психиатрия, където я тъпчат с брутални лекартва. В този епизод на биографични събития нямаше подробности около персонажа на Пеги и в главата ми веднага се завъртя предполагаем образ на разглезена богата наследница, която си няма друга работа освен да обикаля арт средите и да прелъстява известни художници. 
Филмът  “Пеги Гугенхайм: Пристрастена към изкуството” на италианската режисьорка Лиса Имордино Вриланд (“Даяна Вриланд: Погледът трябва да пътува”, 2012), който тази година обиколи филмовите фестивали дава много по-ясна и чиста картина за изключителната роля на Пеги Гугенхайм в съвременното изкуство. 
Родена през 1898 година в Ню Йорк в умопомрачително богата еврейска фамилия, още от ранна възраст Пеги наследява огромно богатство, но макар и завидното финансово обезпечение животът съвсем не е благосклонен към нея и започва поетапно да й отнема любими хора. Баща й, Бенджамин Гугенхайм, към когото тя е силно привързана потъва заедно с Титаник когато тя е едва 13-годишна. Тази неочаквана загуба оставя дълбоки и трайни следи у Пеги. Следват години на душевна несигурност, комплекси, депресия и лутане. 
Интересът към изкуството обаче в Гугенхаймови явно се оказва семейна черта, защото, макар че никак не се е разбирала с чичо си Соломон, основателя на музея Гугенхайм в Ню Йорк, Пеги открива изкуството през съвсем други пътеки. Годините в Париж се оказват ключови за нарастващия й интерес към съвременното изкуство, но най-вече познанството й с Марсел Дюшан я въвежда в света на авантгарда и отприщва непокорния й нюх към майсторството на художниците от началото и средата на ХХ век. Така открива и емблематичния американски художник Джаксън Полък, който работи като дърводелец в музея на чичо й, но благодарение на патронажа на Пеги се превръща в един от символите на абстрактния експресионизъм. Личната й колекция значително нараства приютявайки художници като Пикасо, Кандински, Полък, Ротко, Дали, Дюшан, Ернст, Мондриан и още известни и не толкова известни нейни съвременници. 
В живота на Пеги Гугенхайм се редуват турбулентни събития, единстено неразтърсени до край остават колекцията й и похотта. Страстта й към изкуството е пропорционална на страстта й към сластолюбието и според слуховете Пеги е спала с 1000 мъже, дори самата тя признава, че е имала любовни отношения със сериозен брой художници и писатели.  
Лиса Имордино Вриланд се е справила блестящо представяйки образа на ексцентричната колекционерка чрез състоятелния архивен фонд от снимки, видео материали и записи от интервюта, последните от който сама е изровила от мазето на  единствената биографка на Пеги - Джаклин Богард Уелд. Филмът е обвързващ,  аристично оформен и детайлно проследява хронологията на събитията в живота на пристрастената към изкувството Гугенхайм наследница.

Съвсем като творбите, които придобива Пеги Гугенхайм се превръща в абстрактна личност, образ извън времето, неподатлива на каквито и да е установени норми и клишета, своенравна бунтарка прикриваща слабостта си под егидата на собствения си арт подбор. 

Saturday, December 12, 2015

Шлеп в пустинята


Много сериозно ви препоръчвам тази книга. Особено ако все още имате вяра в съвременната българска литература,  то “Шлеп в пустинята” не бива да се подминава.
Не бях чувала за Людммил Тодоров, но и след като прочетох чудесния му роман името му все още не ми се мярка често в родната книжна преса. 
Факт е, че на фона на достатъчното количество съвременна българска проза, която съм чела напоследък, неговият роман блести като витлеемската звезда. Направо си е друго измерение. В кратък, но удивително съдържателен вариант Тодоров разказва за кризата, през която минава героят му - интелигентен мъж на средна възраст, преподавател по английски в русенска елитна гимназия.  
Шлепът, носещ се по водите на Дунав, изчезва зад един блок още в началните страници на романа. С него безпътно се залутват и мислите, и действителността на даскала. 
Душевните кратери, които конвулсивно отвличат съзнанието му все по-ярко се отразяват върху личния и професионалния му живот, но въпреки тежестта им не похабяват с прекомерен драматизъм романа.  Разсъдъкът и остроумието на героят потъват и изплуват във водовъртежа от внезапни събития, с които авторът премерено украсява живота му. 
“Шлеп в пустинята” е разказ за повратната точка в живота на един мъж, съпруг, баща, учител, любовник и мислител и както всяка безизходица на битието и тази е в състояние да предостави осъзнаване, себеизрастване и нови житейски възможности. В крайна сметка, както лирическият герой заключва в последната страница на романа: “Нормалността е естествено състояние на човека. Каквото и да прави той се стреми към нея. Аз все още удържам положението и живея като опитен заек (каква красива двусмисленост носи това прилагателно). Все още се вълнувам, когато видя как някой шлеп изчезва в нищото.”