Friday, March 22, 2013

"Елегантността на таралежа" от Мюриел Барбери


"На път за вкъщи си казах: нещастни са бедните духом, които не познават нито красотата на езика, нито възторга от него."



Подобни интересни мисли и елегантни фрази са се разпръснали като есенни листа из романа на Мюриел Барбери, а човек докато чете му се иска тайно да си насъбере от цветната шума, че да декорира хола на душата си. 

Такива мисли ми се въртят в главата след като затворих книгата. А настоението в нея наистина е есен. Навърта се едно приятно остатъчно чувство от циганско лято, което гъделичка приятно сетивата ми. Хареса ми, въпреки някои дребни недостатъци. 
Липсата на оригиналност в сюжета (а ла Пепеляшка, но по-модерна и в малко по-напреднала възраст) е безупречно конпенсирана от посланията и дълбоката мисъл на авторката. Препратките към класически литературни творби още повече подсилва удоволствието от книгата. 
Та, историята на обитателите в сградата на улица "Грьонел" 7 в Париж не е нито необикновена, нито необичайна. Всеки живял в блок човек, от която и да е обществена прослойка, е изучил в детайли щрихите на съседското любопитство и приумици. Но Битовия маниер на романа бавно се разтапя пред изтънчените разсъждения на авторката за културните ценности на висшето, полувисшето и най-обикновеното общество(представени чрез монолозите на двете главни 
героини).  От личния си опит съм забелязала непредотвратимата тенденция, че когато се разминаваме с мнението или действията на съседи, съквартиранти, роднини, та дори и приятели сме склонни да съдим постъпките им от собствената си позиция, без да си даваме сметка, че този човек и всъщност всеки друг човек, освен самите ние, има различен поглед над живота и по различен начин възприема целта му. За да разбереш един човек не е нужно само добре да го познаваш, а да можеш да се гмурнеш дълбоко в душата му и да погледнеш света през неговите очи. В този ред на мисли е бродила и Барбери докато е творила романа:


  "....за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами в пустинята, ще полудеем."



"Елегантността на таралежа" е философски роман, но не в стил Ричард Бах, а напротив много по-забавен и проникновен. Препоръчвам го, още повече, че изданието на Факел Експрес е страшно гостопримно за четящите червейчета, кориците са меки, гланцирани и се огъват на всички посоки, така че книгата може да заема всякакви необичайни стойки. ;)

Sunday, March 10, 2013

"Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи"


Тази книжка, с изглючително дълго и странно заглавие, ми беше горещо препоръчана от няколко приятелки с обещанието, че формата на повествованието и съдържанието силно ще ме заинтригува. 
На пръв поглед точно това се случи. Книгата е написана под формана на писмена кореспонденция между всички герои. Този стил моментално ме подсети за друга моя много любима книга Griffin and Sabine, която беше не само първата подобна, която прочетох, но и ме впечатли с оригиналните художествени илюстрации и мистичните обстоятелства на сюжета.
"Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи " се развива в поствоеннa Британия и в по-голямата си част описва кратки историйки за германската окупация на Нормандските острови, и по-точно на остров Гърнси. Книгата е започната от Мери Ан Шафер, но поради внезапната и неуспешна битка на авторката с рака, остава без край и по-късно бива довършена от племеницата й Ани Бероус. За тези, които нямат особени претенции към литературата смяната на автори не се усеща, но при мен това бе доста осезаемо. 
Пожелавам си това да е последният чиклит, който чета, защото този жанр ми действа опустошително на нервната система. В случая не само, че сюжета беше прекалено повърхностен и наивен, а на всичкото отгоре писмата на героите ми звучаха еднакво, а те никак не са малко и през цялото време ми беше трудно и сметнах за ненужно да им помня имената. Стилът не е толкова неприятен, има хумор, на моменти звучи сладко, но както споменах гласът на всички герои е един и същ. Сюжета е безвъзвратно банален от където и да го погледна, а щастливият край, разбира се, неибежен. Чиклит литературата ми е като боза, колкото и да я разклащаш вкусът винаги е резлив, а състава й вреден за здравето. Да не говорим, че тона на авторките на моменти се опитва на звучи ала Джейн Остин и това също подсили неприятното ми усешане. (Джейн е готина).
С неудобство ще призная, че чак сега видях левия ъгъл на корицата (виж снимката), на който гуруто на средно статистическата посредствена американка, Елизабет Гилбърт, силно препоръчва книгата. Това ме довърши. Точка до следващия пост.