"Не казвай, че нямаме нищо" от Мадлин Тиен

Ден преди да дойде редът ми за “Не казвай, че нямаме нищо”, се отбих в най-голяма книжарница във Ванкувър, за да сложа край на пет месечното чакане за романа в библиотеката, но уви, всички копия бяха изчерпани. Когато най-накрая получих мейл, че е дошъл редът ми,  зад мен вече чакаха още 777 човека. Този съвсем пресен роман гръмко триумфира на канадската литературна сцена, обирайки най-престижните литературни награди в страната за 2016 година, а освен това беше включен и в шортлиста на Man Booker Prize тази есен.  Авротката му, Мадлин Тиен, е родена във Ванкувър в семейство на китайски имигранти. Етнос, който е достигнал почти 30 процента в демографската картина на Ванкувър.  Този лесно забележим дял от населението, освен че внася разнообразие във цялостната физиономия на града, служи и като мост между две съвършено различни култури. Историите, с който са дошли имигрантите тук, не остават потулени в празните куфари, а често са обект на обществени беседи, университетски лекции или философски срещи. Във времето са се откроили няколко местни писатели от китайски произход, чийто обект на повествование е конфликтът между тежестта на миналото в Китай с рикошетите от сблъсъка със Западния свят. Но нито един от тях до сега не е успял да представи в такава широка перспектива  “там”, както го е сторила Мадлин Тиен в романа си “Не казвай, че нямаме нищо”.

Макар да не е биографичен, романът е вдъхновен от реални събития, грижливо проучени и подредени така, че да го тласнат смело към жанра историческа проза.  

Историята започва във Ванкувър, в малък апартамент не далеч от моята работа. Район, в който съм се шляела стотици пъти. Между мен и лирическата героиня зее кратер от етнически различия, но тази познатост на местонахождението ми даде чувство на близост, което ме погълна и потопи изцяло в това, което по-късно се оказа, съвършено сътворено литературно произведение. 

Главната героиня, Мари, пътува обратно във времето в търсене на отговори, с които да запълни празнината, която баща й оставя след като слага край на живота си. Иначе казано, сюжета е ретроспективно разположен в Китай и разгръща историята на две семейства посветили се на класическа музика и поезия, в чиито бития обаче тежко са свистели камшиците на авторитарния режим. Романът обхваща детайлно периода от късните години на 40-те, през свирепата Културна революция, до студентското клане на площат Тянанмън през 1989 г. Период от време, който стоварва тежки и нелечими удари върху китайската интелигенция и жаждата й за знание и просперитет. Високият писателски талант на Тиен изпъква силно в деликатния, но наситен начин, по който описва най-жестоките събития от новата история на Китай. 

Изключителната стойност на този и подобни, описващи диктаторски режими, романи е прозорецът на критично мислене, който отварят, избутвайки читателя от удобното за властта невежество към по-активна информираност и анализ на управляващите.

Очаквайте “Не казвай, че нямаме нищо” съвсем скоро и на български. 

"Добрите жени на Китай" от Синжан

“Всички казват, че жените са като водата. Мисля, че това е защото водата е источник на живот и се приспособява към средата си. Същп като жените, водата раздава себе си където и да отиде, за да подхранва животът…”

Синжан е китайска журналистка родена в Пекин през 1958 година. Заможният произход на семейството й попада на прицела на Червената Гвардия по време на Културната революция, и едва шестгодишна, Синжан става свидетел на опожаряването на дома си от шепа фанатизирани червеногвардейци.  Родителите й са пратени в затвор за десет години, а Синжан и по-малкият й брат в специално училище за превъзпитание. Културната революция трае десет години, но успява да увреди живота на милиони хора. Страхът, унижението и болезненността на спомена от преживяното подтикват Синжан през 1989 година да стартира радио предаване фокусирано върху живота и ролята на китайските жени в обществото.  За кратко време “Думи в нощния бриз” се превръща в страшно популярно предаване, редакцията е залята от писма и обаждания, а Синжан бива възприета като дълго търсен душевен подслон за житейските съдби на хилядите си слушателки. В продължение на десет години журналистката обикаля Китай, провежда интервюта, отговаря на писма и телефонни обаждания, за да даде глас на все повече жени да разкажат своите тъжни и потресаващи истории, част от които по-късно, след като се мести в Лондон, публикува в сборника “Добрите жени на Китай”. 

В тези мрачни разкази не става дума само за жестокостите, с които жените са се сблъсквали по време на Културната революция, но и за изкривената и изродена представа за ролята на жената в едно закостеняло патриархално общество, за тоталното отсъствие на емпатия към физическото и душевно им страдание, за презрението и отричането на белезите и недъзите, които остават и отекват като приглушен, но постоянен стон до края на живота. Когато тези дефекти са традиционен образец на поведение, то липсата на хуманизъм, съпричастност и любов може да поквари дори най-близките хора на жертвите. Още в първият разказ Синжан ни цапардосва с жалкият отговор на една майка към единайсет годишната си дъщеря, която току-що й е споделила, че баща й системно я изнасилва и тормози: “Заради сигурността на цялото семейство, ще трябва да го изтраеш. Иначе какво ще правим всички?”

Ако сборникът “Изплези си езика” на Ма Дзиен ви се е сторил покъртителен, то историите тук вече ще ви преобърнат и разместят, ще ви оставят безмълвни дълго време да съзерцавате колко бездушна и уродлива би могла да бъде примитивната човешката порода. 

VIFF2016: Old Stone (China/Canada)

Помните ли преди няколко години едно шокиращо видео заснето в Китай, в което микробус прегази едно малко момиченце и никой нищо не направи, сякаш това дете беше някаква празна цигарена кутия захвърлена нехайно на улицата? Липсата на човечност в този репортаж, заснет от крайъгълна камера, беше покъртителна и разтрисаща. Как китайското общество е стигнало до тази висока степен на морално опустяване се опита да ни разказже роденият в Шангхай, израстнал в Канада режисьор Джони Ма.

 В силния си пълнометражен дебют, “Old Stone (Lao Shi)”, Ма, илюстрира ярко причините за бруталността на подобни нечовешки деяния. Макар на яве да е доста жизнерадостен, приветлив и словоохотлив, Ма е създал доста солиден и реалистичен филм, отражение на един безумен казус разкъсващ китайското общество, чийто успех му донесе приза за най-добър канадски филм на тазгодишния TIFF. 

Както самият той сподели с публиката след прожекцията, в Китай хората вече не си помагат едини на други, защото не знаят колко скъпо ще им излезе помощта след това. Примерът във филма е безкрайно красноречив, гледайте го. 

За откриваща сцена на драма-трилъра, Ма избира кадър със силно брулена от вятър бамбукова гора, чиито мрачни цветове подсказват че нещо трагично вече е напът да се случи. 

Главният герой, Лао Ши, е скромен представителн на работническата класа, който кара такси, но за зла участ един ден, докато шофира, пиян клиент му бута ръката и Лао удря каращ пред него моторист. Клиентът моментално офейква, а Лао се озовава пред скупчена тълпа и моторист в безсъзнание. Разтресен от шока и противно на скандиранията на насъбралите се минувачи да изчака линейката, таксиметровия шофьор преценява, че животът на пострадалия е в опасност и всяка следваща минута може се окаже фатална. Това потвърждава и дежурният лекар, когато Лао сам докарва моториста в спешното отделение. В тази динамика минават първите пет-десет минути на филма. Оттам нататък започва истински зрелищната и пълна с неудачи борба на Лао със системата. Всичко се скапва, най-вече сърдечността и човеколюбието. Ма се е погрижил зрителят отчетливо да разбере недъзите, абсурда и безизходицата на един заплетен казус, в който човешкият живот е изгубил всякаква стойност.  

Изплези си езика

Започнах да разбирам защо толкова много ми се четат книги и защо като побесняла препускам от книга на книга и се надпреварвам със себе си да погълна все повече мастилени мисли. Колкото повече чета толкова повече пред мен се материализира като бетонен стълб крилатата старогръцка фраза “аз знам, че нищо не знам”, и колкото повече научавам, толкова повече осъзнавам, че светът е бездна от знание и със сигурност един живот не стига за да го изучиш или опознаеш цялото. 

Поредният пример е сборникът с разкази на Ма Дзиен “Изплези си езика”, който така ми разлюля представите за Тибет, че с ругатни изритах наивните си представи за преобладаващото дълбоко духовенство по хималайските земи. 

Скоро след като се появява в родния Китай, сборникът е забранен и “претопен”, а Ма Дзиен е обявен за персона нон грата. Напуска Китай и продължава да пише. В международните литературни среди творчеството му се възприема с интерес, а след романа му “Майсторът на фиде” (Жанет 45) френското списание Lire го нарежда сред 50-те най-значими автори на света. 

Вече се досещате, че нещата, за които Ма Дзиен пише не са удобните за китайския режим локумени залъгалки, а свирепи действителности на осиротелите от човечност хималайски земи. Разказите в “Изплези си езика” са само пет, но тъгата в тях е достатъчна и всепоглъщаща. След последния ви идва да пратите по дяволите ваджра посвещението, ритуала кармамудра и цялата дивотия с духовното усъвършенстване.

“Изплези си езика” е покъртителен сборник, добре написан, внимателно преведен и артистично оформен. Тези пет разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи с безкомпросни и сурови житейски пейзажи. 

"Благодатна земя" от Пърл С. Бък

Приятелка от китайски произход ми връчи “Благодатна земя” и ми заръча да я прочета до следващия път когато се видим. 

Хелън е родена в Канада, а родителите й са китайски имигранти от някакво много забутано село, в което дори не се говори ни мандарински, ни кантонски диалект, а някаква съвсем друга разновидност на китайския. Макар и никога да не е стъпвала и да няма желание да посети Китай, Хелън живо се интересува от китайското си наследство и култура. Възхитата от историята на родителите й често я кара да рови в книгите, за да съживи в представите си реалността, заради която са избягали от родната земя и премеждия, с които са се сблъскали в “западния” свят. Според нея “Благодатна земя” се доближава най-близо до историите разказани от майка й, не само заради описанието на физическите предизвикателства, с които хората е трябвало да се справят, но също и в отразяването на културно-наследствените традиции, много от които все още актуални и днес.

Пърл С. Бък издава книгата си “Благодатна земя” през 1931 година и моментално приковата любопитните погледи на западното общество. Година по-късно романът е награден с литературната награда “Пулицър”, а през 1938 авторката става най-младата жена с Нобелова награда за литература. Триумфът на книгата постепенно утихва и отслабва, но през 2004 година Опра Уинфри включва романът в своя супер популярен book club и славата му се завръща като второто пришествие. И как няма, както Цезър е казал, “На народа му трябва хляб и зрелища”.

В “Благодатна земя” изобилстват шокиращи описания на мизерията от бедността и глада, но по-същественото, което превръща романът в сензация са  разкритията на проблемите пуснали дълбоки корени в китайската култура и традиция - полово неравенство и безправие, дискриминация и отхвърляне на хора в неравностойно положение, класово разделение на всяко ниво в обществената йерархия. 

Героят на романа, бедният селянин Уанг Лънг, е крайно неприветлива личност, но Бък компенсира това като подчертава усърдията и усилията, които той полага, за да постигне подем в живота. В тези качества Уанг наподобява айнрандски архетип, но за разлика от геройте на Айн Ранд, материалният възход на Уанг е пропорционален с душевния упадък, който го съпътства. През голяма част от романа Уанг е със силно изразен дефицит на морални ценности, егоизмът му е отблъскващ, а единственото нещо, в което намира стойност и гради света си е земята, която притежава. Но с малодушието и липсата на далновидност обрича на неизбежна преходност и това едничко нещо, в което най-много вярва.  В житейските си амплитуди Уанг винаги е съпътстван от близки хора, но любопитното и шокиращото е присъствието на семейна йерархия и ролята на всеки член в нея. Както можете да предположите жените са най-ощетени и унизени и хвърляйки светлина върху тази болезнена действителност Пърл Бък става изявена активистка по проблеми свързани с правата на жените. 

До каква степен “Благодатна земя” е отражение на провинциалното китайското мислене и народопсихология не мога да отсъдя. Считам за неблагоразумно да се правят заключения за културните характеристики на народи базирани на няколко прочетени книги или шепа хора, които познавам. Книгата вече е стара и не особено релевантна в наши дни, дори подозирам, че динамиката, с която Китай се развива в материално и социално отношение съвсем ще обърне хода на сюжета в живота на бъдещите поколения.