Wednesday, December 12, 2012

"1Q84" от Харуки Мураками


  Тези дни заключих, естествено без солидни доказателства, че най-вероятно Харуки Мураками е най-четеният съвременен автор на XXI- ви век. Почти не познавам човек, който да не е чел поне една негова книга. 
Все още не мога да се определя като негова почитателка, но определено "1Q84" остави своя отпечатък някъде из дълбините на душата ми. Отдавам това на запазената марка на Мураками да използва често за свои герои социално усамотените хора в обществото. И аз изпитвам нестихващо любопитство към тях. 
  Още от както бях в основното училище правя безброй неуспешни опити, за да разбера поне малко света им, но единственото, което успях да науча е, че е почти невъзможно да разпукаш бронята им и да надникнеш какво се крие зад нея.
Все още ясно си спомням момичето със страшно ниски оценки и рошава коса, което не говореше на никой, дори и на учителите. Скоро след като се присъедини към нашия клас това й поведения моментално я превърна в обект на подигравки. Момичетата нямаха никакъв интерес към нея, а момчетата бяха безмилостни, лепяха дъвки в буйните й коси, крадяха вещите й, присмиваха й се, опитваха се по всякакъв начин да я провокират да проговори или заплаче. Но тя никога не направи нито едното, нито другото. Изражението й беше непроницаемо.
Децата бързо губят интерес към нещата, които ги вълнуват и когато гневът им към "рошавото момиче" най-накрая утихна, тя смени училището. Често се питам какво ли се е случило с нея след това и какво я беше накрало да се изолира така от всичко, което я заобикаля. 

  Споменът за тази съученичка ме накара да се привържа толкова към "1Q84". Не само главните герои Аомаме и Тенго споделят подобна на нея съдба, но и останалите герои са по техен си начин "самотни вълци".
Харесвам ми любовта и желанието, с което Мураками пише за социално осакатените хора, чийто интровертен начин на живот често ги хвърля в обществена сянка и скрива тяхното съществуване. Прецизното описание на техните характери хвърля светлина върху тъмните коридори на едно толкова непознато битие.

  "1Q84" започва с паралелните истории на Аомаме и Тенго, които несъзнателно се озовават в нов свят, където всичко си е по старо му с изклювение на загадъчните събития, които препречват пътя им, лишени от всякакво логично обяснение. За Аомаме това е мрачната година 1Q84 (Q=question, въпрос) с две луни, Малки Хора и Въздушни Какавиди ( от Air Chrysalis, не знам как точно е в българския превод), а за Тенго това е градът на котките, който той трябва да напусне "преди изхода да е блокиран". През цялото време двамата герои пътуват един към друг, следвайки различни пътища, защото това е реалността, в която им е отредено да се срещнат. 
Препядствията, пред които Тенго и Аомаме се изправят превръщат романа в бързо развиващ се мистериозен трилър, който няма да ви даде мира. 
Поне при мен беше така. Бях потънала в историята и благодарих на всички тайни сили, които ме накараха да посегна към романа. Поради някаква глупава причина винаги се колебая преди да посегна към някоя по-обемиста книга и въпреки че досега не съм преживявала разочарование, все не мога да се преборя с  тоя досаден навик. 
  В  "1Q84" има един дребен недостатък и това е неравномерното темпо на действието в трите книги.  В книга I движението на сюжета е по-интензивно и интригуващо, след това постепенно затихва, а най-мъчителната за мен част бе разстоянието между края на книга II и почти половината от книга III. Там ми се стори, че  Мураками  е изчерпал идеите си спрямо Тенго и за известно време забоксува на едно място. Доста отегчителни няколкостотин страници, през които, за да не те отказва, автора пуска по някоя друга загадка свързана с героите. Но дори и тези подмятания не са способни да разбулят цялата мистерия на събитията в "1Q84".  Като изключим това симпатично несъвършенство книгата доста ми допадна.


Thursday, December 6, 2012

Фрийганизъм



Първият шок, с който се сблъсках в Америка преди девет години беше, че хранителните магазини всяка вечер изхвърлят огромни количества прясна храна на боклука. Зеленчуци, плодове, пресен хляб, нарязани кашкавали и колбаси, печени пилета и друга храна, която не се е продала през деня. Много бях възмутена и веднага попитах ръководството на магазина, в който работех как е възможно такова жестоко отношение към храната. В отроговр получих само краткото, лишено от всякаква човещина изречение, че такъв е закона. Предложих да дават на мен "храната за боклука", но това категорично беше отхвърлено като възможност. Не можело дори и на мен. Такъв бил закона.
Тъп американски закон.
Тогава защо приготвяте толкова много храна след като всяка вечер трябва да хвърляме по два огромни чувала? Приготвяйте по-малко, за да не остава.
Ама не може, клиентите се разстройстват, когато искат нещо и го няма.
Аха, разстройват се! Да ги оставим да ги хване вечното разстройство тогава!
Бясна бях и тогава откраднах първия си хляб от кофата за боклук...
Така ме осени идеята, че американският консуматор приема храната за даденост и съвсем не осъзнава нейната стойност. Колко тъжнен е факта, че храната, която се изхвърля в Америка за една година би изхранила цяла гладуваща Африка. Че дори и всички български пенсионери! Повярвайте ми, говоря за покъртително големи количества храна, която се изхвърля 365 дни в годината.
    За да се справят от части с този проблем група граждани организират необичайна форма на протест. Ходят всяка вечер по боклуджийските контейнери и задигат чувалите с изхвърлена храна. По този начин те осигуряват седмичната си прехрана, без дори да им се налага да пазаруват в магазина. Менюто им е разнообразно, каквото има в чувала, това е и вечерята им. Ето така преди няколко години в Америка се появи фрийганизма. Думата е словосъчетамие от free (свободен) и vegan (веган - този, който не яде нищо, което произлиза от животно).




Фийганите не са нито бедни, нито бездомни хора. Много от тях имат завидни професии, но с начина си на хранене изразяват пред обществото, че могат да се противопоставят на наложените икономически стандарти и че дори Америка, с вечно отвореното си консуматорско гърло, няма нужда от свръх производство. Фрийганите обикалят контейнерите на магазините, понякога дори се гмуркат в тях и вадят каквото им се стори все още годно за употреба. Често всичко намерено се събира на едно място и се разпределя сред членовете на общността. Някои хранителни вериги, у чиято управа все още е останала малко човещина, неофициално обявяват часа на изнасянето на чувалите с "негодна" храна и не ги хвърлят в казана, а ги оставят до него. Така те измиват ръцете си, че по закон са изпълнили задължението си. Основната цел на фрийганите е да не спонсорират икономиката като свеждат покупките си близо до минимум и с позицията си да покажат на политиците и обществото, че хората имат нужда да консумират много по-малко, от колкото рекламите и изобилието в магазините им налага.
Като всяко ново течение и фрийганизмът набира все повече последователи, особено сред младото хипстърско поколение. При тях обаче философията на течението не е окупирала сърцата, а по-скоро е нова мода и начин да си много куул. Забелязвам все повече модерни младоци да надничат в казаните зад магазините.
В чист вид идеите на фрийганизма са много адекватни на американското свръх потребление, но от друга страна ровенето в боклуците крие опасни за здравето рискове и би спряло много хора да  го последват. Все пак важно е посланието да достигне повече хора.  Независимо какви са похватите, важна е крайната цел.