Исландска Проза От Един Приятел На Бьорк - "The Whsipering Muse" от Сьоун

Бьорк среща Сьоун когато е на 16 години и силната приятелска връзка, която още тогава заформят става неизменна част от творчеството на исландската певица. Като малко по-голям от нея, Сьоун се явява като първият пътедовител на Бьорк в света на сюрреалистичната литература,  а импулсът, който Бьорк открива в романи като “Майсторът И Маргарита” , “История На Окото”, “The Demon Flower” оставя трайни следи в творческото й вдъхновение.  Първата копка на съвместната работа, която двамата ще изградят с времето е поставена със създадената от тях рокабили група “Rocka Rocka Drum”, в която Сьоун пее, а Бьорк му акомпанира на барабани.  Общото между тях е не само пънкарския дух и страстта към поезията, но и връзката с природата, което още по-дълбоко обвързва талантите на двамата исландци. 

 Името на Сьоун става по-известно през 2001 година когато получава номинация за Оскар за текстът на песента “I’ve Seen It All” към филма “Танцьорка В Мрака” на Ларс фон Триер с участието на Бьорк и Том Йорк от Radiohead. 

Исландският поет и  писател е неразделна част от музикалното творчество на Бьорк, негови текстове са включени във всеки нейн албум, а някой от тях са едни от любимите на нейните фенове - “Isobel”, “Bechelorette”, “Joga”, “Virus”, “Cosmogony”.  Когато е помолена да напише тематичната песен за откриването на Олимпийските игри в Гърция през 2004 година, без колебание Бьорк се обръща към своя стар приятел, като казва за него, че “той има интелекта, елегантността и сътрудническия талант, от който имахме нужда.” 

За себе си Бьорк споделя, че “когато се нуждая от нещо лирично и епично се обръщам към Сьоун.” 

  Българският читател познава Сьоун с романа му "Сказание За Лисицата", но аз имах щастието да се сдобия с друг негов роман, “The Whispering Muse” , който беше представен миналия месец във Ванкувър. На събитието забелязах, че той е не само високо ерудиран творец, но и човек със закачливо и нестихващо чувство за хумор. Неговата проза е нещо много различно от всичко, което съм чела. Сьоун наистина притежава безкомпромисен интелект, който успява да обвърже с чувството си за хумор и да представи този синхрон в романа си “The Whispering Muse” (Шепнещата Муза). Там читателят среща Валдимар Харалдсон, ексцентричен и леко надут застаряващ исландец, който се качва на борда на датски кораб в пътешествие до Черно море. Действието се развива през 1949 година, а героят на Сьоун е обсебен от теорията, че превъзходстсово на скандинавската раса, физическо и интeлектуално, се дължи до голяма степен на обилната консумация на риба. Противно на очакванията му обаче главният готвач на кораба не е включил в менюто на пътешествието риба.  На борда оживяват митични същества и истории от гръцката и скандинавската митология, което превръща романа в магична приказка, на всичкото отгоре и забавна. Преплитането на античността с новото време в “Тhe Whspering Muse” създава една толкова ярка и добре описана картина, че на читателя е трудно да не повярва в достоверността на разказаната история.  Романът на Сьоун е истинско предизвикателство към интелекта на читателя - не само заради преплитането на древни митове, но и почти неуловимите намеци на автора към настояшите геополитически особености на човешката раса. 

За финал, ето какво споделя моята любима певица за всички времена Бьорк за романите на Сьоун:

 “Книгите на Sjon са уникални. Имам чувството, че той е успял да вземе нишката на класическата литература и да я прокара в бъдещето. Да свърже корените на старата, автентична Исландия и по модерен начин да ги доведе в XXI век. Да вземе силната връзка на Исландия с природата и я здрависа с настоящето. Но по-важното е, че той е успял да обедини разума със сърцето. “

Един от последните проекти на Бьорк и Сьоун e текстът към песента "Cosmogony" от албума на Бьорк "Biophillia".

"Моята Лична Борба" от Карл Уве Кнаусгор

Ако все още не сте чували за Карл Уве Кнаусгор, то вече ви е време. Нали ви казах, че скандинавското в момента е синоним на модерно. ;)

Норвежкия писател се превръща в тотална сензация в собствената си страна след като издава автобиографичния си роман, “Моята борба” (На български “Моята Лична Борба”), в цели шест тома.  Само в Норвегия са продадени половин милион копия. Цяло поколение норвежци се идентифицират с описанията на Кнаусгор.  Тази читателска реакция привлича вниманието и на чуждите издателства и така популярността на книгата излиза извън границите на скандинавските страни, като до момента първи том е преведен на 22 езика.  Някои критици считат книгата за прекалено хипстърска, други пък определят стила на Кнаусгор като отличително явление в автобиографичния роман. За своите 45 години, Карл Уве вече притежава забележителните 3500 страници автобиография. Ще се запитате колко ли трябва да е преживял човек на тази възраст, че да напише толкова мащабна книга. Отговорът е, че не е задължително нещо грандиозно да се случва, за да се разкаже и превърне в добра литература.  

Първият том от “Моята Борба: Смърт В Семейството” няма сюжет, движи се доста бавно и спокойно, като истинския живот. Кнаусгор започва с няколко случки в деството си, в които няма нищо специално. Сред страниците присъства една монотонност и болезнено подробно описание на детайли и движения, от които признавам може да ти доскучае. Но точно тук идва и най-интересната част от литературния стил на Кнаусгор, както Джеймс Ууд от The New Yorker споделя, “дори и в скуката си ми беше интересно”. Карл Уве разкрива интимни подробности около себе си и семейството си, отваря всички врати и прозорци на дома си и кани всеки читател да надникне в кухнята на Кнаусгорови. За тази своя откровеност, след публикуване на книгата и неодобрението на роднини, е принуден на напусне родината си и да заживее в “изгнаничество” в малко село в Швеция.  В основната част на описаната от него борба е отношенията с баща му, който в детските спомени играе роля на дистанцирана и необщителна фигура, а в по-късен етап се пропива и погубва под влияние на алкохола. 

“Моята Борба” е от книгите, които ще ви харесат, но без конкретна причина. Признавам, че няколко пъти обмислях да я оставя, но въпреки собсвените ми разногласия, нещо много фино ме задържаше, Да четеш “Моята борба” е все едно да срещнеш отдавна забравен приятел, който открито и сърдечно да започне да разказва за живота, страховете и очакванията си и дори разказът му на моменти да те отегчава, историята му е вълнуваща. 

За уважаемия читател, макар да бях единствената, която се осмели, успях да изляза от зоната си на комфорт и да си поискам снимка с Карл Уве Кнаусгор, но истинската ми изненада е литературно четене (английски) от автора на част от втори том на "Моята борба".

Отвличането На Мишел Уелбек

“Отвличането на Мишел Уелбек” не е поредния роман на ексцентричния френски писател, нито пък водеща новина на всекидневник. Така е оглавен филмът на режисьора Гийом Никлу , който ни представя Уелбек в едно съвсем ново аплоа - актьор, но изграещ самия себе си. 

Уелбек е не само брилянтен писател, но и човек с елегантно чувство за хумор. Приносът му не само като актьор, но и като сценарист е забележителен. Провокирани от истински слух разнесен из френските медии преди години, Никлу и Уелбек решават да се пошегуват с жълтата преса като съчиняват забавна история, в която трима биячи отвличат смахнатия писател. Батките са убедени, че френският президент Франсоа Оланд ще плати поне 20,000 евро откуп за културната особа, но съвсем не осъзнават какво шило си слагат в гащите. Образът на Уелбек е абсолютно покъртителен - самотен особняк без предни зъби и загащен до ушите, но с деликатно чувство за хумор, в което непрекъснато се навъртат намеци и догатки до разпространявани в медиите слухове за личността му. 

За тези от вас, които са наясно с Уелбек, филмът е задължителен! За останалите, не го препоръчвам, че ви отегчи още преди десетата минута. 

Living Is Easy With Eyes Closed

“Living is easy with eyes closed” (“Vivir es fácil con los ojos cerrados”) е третият филм, който гледах на VIFF и докато чаках на опашката пред киното без съмнение се убедих, че канадците са ми любимите севрноамериканци! Не само, че са по-скромни и сдържани от южните си съседи, но и проявяват очевидно любопитство и интерес към европейската култура и кино. Билетите за европейските филми свършват най-бързо, а опашките пред кината винаги са в Г-образна форма. 

Името на испанския филм идва от текста на песента “Stawberry Fields Forever” на Бийтълс и в тази светлина е вдъхновен от истинската история на учител по английски, който прекосява Испания през 1966 година, за да се срещне с идола си Джон Ленън, който в това време снима филм в Алмерия, Испания. 

Филмът на режисьора Давид Труеба обвързва зрителя с  безгрижната и забавна история на Антонио Сан Роман (Хавиер Камара), който решава, че на всяка цена трябва да се срещне с Джон Ленън, за да изясни някои неточности в интерпретирането на текстовете на Бийтълс. Приключението му започва на една бензиностанция, където среща Молен (Наталия де Молина) - бременна девойка, която бяга от женски интернат, в който е принудително настанета докато роди. Какви ли не още запознанства и случки ще съпроводят Антонио в заветното пътуване. 

“Living is easy with eyes closed” е с цели 6 отличия на престижните испански награди Гоя и аз най-сърдечно ви препоръчвам тази свежа и сладка комедия. 

Force Majeure

Шведите, освен че се обличат с H&M, карат Volvo,  обзавеждат се в IKEA и раздават Нобелови награди, си имат и доста добро кино. Като представител на шведската филмова индустрия "Force Majeure" тази година обиколи филмовите фестивали по света, но не успя да се радва на много почести. 

Филмът на Рубен Остлунд разказва историята на едно шведско семейство отседнало на почивка във френските алпи. Страхотни гледки, лежерни мигове и бавно действие тече пред очите на зрителя, докато по време на един обяд семейството не става свидетел на контролирана лавина, която изцяло променя отношенията между съпрузите. В центъра на събитията е реакцията на Томас при падащата лавина и съмненията на Ебба за бъдещата сигурност на семейството. 

Force Majeure е психологическа драма отразяваща две напълно противоположни гледни точки - мъжката и женската. Рубен Остлунд е решил да забави действието във филма, но за сметка на това прекрасно съчетава магнетизма на френските алпи с прецизно изградените образи на Томас и Ебба. 

Филм, без който със сигурност се живее, но нали сега скандинавското е на мода. 

"Изведнъж На Вратата Се Чука" - Още Разкази От Етгар Керет

Не крия, че любимито ми издателство е Жанет 45. Допада ми отношението им към литературата, подбора на произведенията и безупречното външно оформление на всяка книга. Все още не съм забелязала друго издателство по света да притежава такава нагледна последователност във всяко заглавие, което пуска на пазара. Тук има много любов, грижа и внимание, което кара не само корицата на книгата безупречно да  кореспондира на съдържанието, но и оставя у читателя едно допълнително усещане за сърършенство. С Жанет 45 нямам никакъв проблем да си избирам книги само по кориците, защото имам една непоклатима увереност, че каквото докосне естетическите ми сетива няма да ме разочарова в последствие.

Ето го и Керет отново. Него вече го познавам от "Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог" и "Момичето на хладлника" и колкото повече го чета, толкова повече го харесвам. Историите му са колкото обикновени и човечни, толкова абсурдни и нелепи. Да четеш Керет е все едно да опънеш хавлията си на претъпкан плаж, където ушите ти  се превръщат в германски аутобани, през които профучават историите на околните непознати. Всякакви типажи дърпащи съдбите си след себе си. Керет е истински магьосник, който по неповторим начин успява да зареди сборниците си с трагикомичната същност на човека в истории, които не се повтарят. Разказите са му кратки,плътни и шантави, а краят никога не е такъв, какъвто си го очаквал. 

Няколко разказа от “Изведнъж на врата се чука” си запазиха специално място в онзи отдел на паметта ми, където събирам само най-доброто от всичко, на което попадна, с изричното обешание да ги препрочитам от време на време. 

Един от тях, който ми е толкова сладък, че ми идва да скъсам страниците и да си го сложа в джоба, е представен под формата на късометражно филмче от Горан Дукич и дублиран на български от Манол Пейков. Най-милите, окуражителни и вдъхновителни четири минути, които ще ви се случат днес!

Cathedrals of Culture

     “I was not meant to be an isolated monument. I am not just a museum or a library. I am a living, breathing culture machine.”  Centre Pompidou, Paris. Designed by Renzo Piano and Richard Rogers.  Photo credit.

  Есента е сезонът на културата. Още с настъпването на септември по крайъгълните стълбове започват да шаренеят анонси за предстоящи фестивали, концерти и други културни мероприятия. В момента тук се провежда Vancouver International Film Festival, където в продължение на две седмици се прожектират около 150 филма от целия свят. Канадците проявяват силен интерес към чуждото кино, затова и билетите се разпродават мигновено, а опашките пред кината приличат на митинг срещу глобалното затопляне. 

Първият филм за мен бе Cathedrals of Culture, чиято прожекция отбелязва и северноамериканската му премиера.

   Oslo Opera House. Designed by Snøhetta. Photo credit to www.viff.org

Какво биха казали сградите ако можеха да говорят? Това е въпросът, който вдъхновява Вим Вендърс, Робърт Редфорд и още четирима режисьори да създадат филм за катедралите на културата. Cathedrals of Culture e разделен на шест части, всяка от които представена от различен режисьор. Катедралите във филма не са религиозни учреждения а сгради, проектирани и построени да служат на обществото като въздействат и облагородяват най-фините сетива в човешката душа. Cathedrals of Culture е тричасов архитектурен химн за шест сгради - Berlin Philharmonic, National Library of Russia, Halden Prison, Salk Institute, Oslo Opera House и Centre Pompidou. Всяка от сградите е одухотворена и разказва по свой начин за живота в себе си. Филмът е аудио-визуална изповед, която представя едно по-различно измерение на архитектурата - душата на сградата като синоним на съвкупността от идеите на архитекта, ползата й в обществото и вдъхновението на тези, които пребивават в нея.  
'Cathedrals of Culture' не е обикновен документален филм, той носи артистичността и осезанието на ‘Baraka’(1992) и с помоща на съвременните 3D технологии манифестира интелекта в изкувството на архитектурата. 

Филмът е задължителен за голям екран!