Peggy Guggenheim: Art Addict

Peggy Guggenheim: Art Addict Trailer from Submarine Deluxe on Vimeo.

“Посветих се на колекцията си. Направих я работата на живота ми. Аз не съм колекционер на изкуство. Аз съм музей.”

За пръв път срещнах името на Пеги Гугенхайм докато четох биографията на една от по известните сюрреалистки на ХХ век, Леонора Карингтън. Тогава Пеги го играеше лошото богато момиче, което отнема любимия на Леонора, небезизвестния немски художник Макс Ернст, след раздялата с когото Карингтън изпада в безпощадна депресия и влиза в психиатрия, където я тъпчат с брутални лекартва. В този епизод на биографични събития нямаше подробности около персонажа на Пеги и в главата ми веднага се завъртя предполагаем образ на разглезена богата наследница, която си няма друга работа освен да обикаля арт средите и да прелъстява известни художници. 

Филмът  “Пеги Гугенхайм: Пристрастена към изкуството” на италианската режисьорка Лиса Имордино Вриланд (“Даяна Вриланд: Погледът трябва да пътува”, 2012), който тази година обиколи филмовите фестивали дава много по-ясна и чиста картина за изключителната роля на Пеги Гугенхайм в съвременното изкуство. 

Родена през 1898 година в Ню Йорк в умопомрачително богата еврейска фамилия, още от ранна възраст Пеги наследява огромно богатство, но макар и завидното финансово обезпечение животът съвсем не е благосклонен към нея и започва поетапно да й отнема любими хора. Баща й, Бенджамин Гугенхайм, към когото тя е силно привързана потъва заедно с Титаник когато тя е едва 13-годишна. Тази неочаквана загуба оставя дълбоки и трайни следи у Пеги. Следват години на душевна несигурност, комплекси, депресия и лутане. 

Интересът към изкуството обаче в Гугенхаймови явно се оказва семейна черта, защото, макар че никак не се е разбирала с чичо си Соломон, основателя на музея Гугенхайм в Ню Йорк, Пеги открива изкуството през съвсем други пътеки. Годините в Париж се оказват ключови за нарастващия й интерес към съвременното изкуство, но най-вече познанството й с Марсел Дюшан я въвежда в света на авантгарда и отприщва непокорния й нюх към майсторството на художниците от началото и средата на ХХ век. Така открива и емблематичния американски художник Джаксън Полък, който работи като дърводелец в музея на чичо й, но благодарение на патронажа на Пеги се превръща в един от символите на абстрактния експресионизъм. Личната й колекция значително нараства приютявайки художници като Пикасо, Кандински, Полък, Ротко, Дали, Дюшан, Ернст, Мондриан и още известни и не толкова известни нейни съвременници. 

В живота на Пеги Гугенхайм се редуват турбулентни събития, единстено неразтърсени до край остават колекцията й и похотта. Страстта й към изкуството е пропорционална на страстта й към сластолюбието и според слуховете Пеги е спала с 1000 мъже, дори самата тя признава, че е имала любовни отношения със сериозен брой художници и писатели.  

Лиса Имордино Вриланд се е справила блестящо представяйки образа на ексцентричната колекционерка чрез състоятелния архивен фонд от снимки, видео материали и записи от интервюта, последните от който сама е изровила от мазето на  единствената биографка на Пеги - Джаклин Богард Уелд. Филмът е обвързващ,  аристично оформен и детайлно проследява хронологията на събитията в живота на пристрастената към изкувството Гугенхайм наследница.

Съвсем като творбите, които придобива Пеги Гугенхайм се превръща в абстрактна личност, образ извън времето, неподатлива на каквито и да е установени норми и клишета, своенравна бунтарка прикриваща слабостта си под егидата на собствения си арт подбор. 

Cutie and the boxer

Този документален филм, макар и без пряка връзка, много ми напомни за книгата на Ленард Корен ”Wabi-Sabi: for Artist, Designers, Poets & Philosophers. “ В нея той описва подробно историята и аспектите на японското естетическо течение уаби-саби, философията на което се изразява в красотата на несъвършенството. Корен споделя, че уаби-саби символизира обратното на Западния идеал за велика красота като нещо монументално, грандиозно и трайно. Уаби-саби не може да се открие в природата в моменти на разцвет и изобилие, но по-скоро в моменти на зачеване или утихване. Уаби-саби не е естетика за великолепни цветя, величествени дървета или изпъкващи пейзажи. Обект на уаби-саби е дребното, скритото, експерименталното, мимолетното. 

“Cutie and the boxer” е идеалният пример за това, какво представлява уаби-саби. 

На пръв поглед Йошио и Нирико Шинохара ще ви се сторят странна, ексцентрична и може би малко смахната семейна двойка. Но така ще е само докато вникнете в идеята на филма и тяхната връзка и изкувство постепенно започнат да се разгръщат пред очите ви.

И двамата са родени в Япония, но се срещат за първи път в Ню Йорк през 1973 година. Той на 41 години художник и скулптор, а тя едва на 19 години замечтана студентка. 

Филмът на Закари Хайнзерлинг илюстрира нюансите на семейните им отношения, но и силно акцентира върху различните стилове изкувство, които творчеството им изразява. За разлика от друго семейно дуо Кристо и покойната Жан-Клод, семейство  Шинохара не твори съвместни проекти, дори напротив творбите им са коренно различни. Произведенията на Йошио влизат в категорията на абстрактния експресионизъм и подобно на един от най-изявените й представители, Джаксън Полък, Йошио създава също своя уникална техника на “рисуване” - потапя боксови ръкавици в боя и нанася удари върху платното.  В по-ранните си години Норико асистира лоялно и предано като момиче за всичко на Йошио, но по-късно започва своя поредица от мемоарни карикатурни графики, с главни герои Cutie и Bullie (тя и съпругът й). 

Хайзерлинг разкрива не само паралелните пространтва в творчеството им, но и съревнованията помежду им. Това, което прави филма особено чаровен е, че въпреки житейските несгоди, макар и с побелели вече коси, Йошио и Норико са успели да запазят детското, наивното и невинното в творбите и отношенията си. 

Изложбата на Бьорк в МоМА - катастрофа, ама не съвсем

                     COURTESY WELLHART LTD & ONE LITTLE INDIAN/MOMA

  Още преди да е отворила официално за посещение ретроспективната изложба на Бьорк ( 8-ми март - 7-ми юни, 2015) в МоМА (Музей за съвременно изкувство в Ню Йорк) предизвика небивали критики. Арт критици се запрепъваха един след друг да повтарят като папагали каква "катастрофа" е трибюта посветен на исландката певица. 

Кураторът на МоМА и директор на МоМА PS1 Клаус Бисенбах преследва Бьорк с идеята за нейна изложба повече от десет години. Когато тя най-накрая склонява да се съгласи, организацията на изложбата съвпада с преломен момент в личния й живот - раздялара й с дългогодишния партньор фотографът Матю Барни и затова единственото условие на Бьорк е изложбата да не е само върху отминали проекти, но и да представя настоящото пространство, в което творческият й дух витае. 

  В колекцията събрана от Бисенбах за изложбата са включени фрагменти от емблематични видео клипове на исландката - роботите от “All Is Full Of Love”, манекени прототипи на Бьорк облечени с познати нейни аутфити - размъкнатия пуловен от корицата на първият й албум “Debut”, роклята на дизайнера Alexander McQueen от “Who Is it”, култовата булчинска рокля на същия дизайнер от клипа на “Pagan Poetry”, лебедовата рокля, с която Бьорк се изкочи на оскарите през 2001 година и т.н..  Освен това посетителите на музея ще имат възможност да разгледат музикални инструменти, дневници с музика и текстове на песни, както и аудио гид, наречен ‘Songlines’, където разкази писани от Sjon с характерния за него сюрреалистичен изказ, и четени от женски глас, разказват за момичето (Бьорк), което открива фееричния свят на музиката. Последният и най-съществен фрагмент от експозицията е затъмнена зала, в която е представена премиерата на песентa “Black Lake” от последния й албум “Vulnicura”, чийто клип е заснет през изминалото лято в Исландия.

Дни преди да стартира изложбата усърдията на Клаус Бисенбах бяха буквално сринати в земята. Реакцията на журналистическото съсловие беше като безупречна проекция от романа на Айн Ранд “Изворът”, където единодушният глас на медиите срива авторитета на архитекта-индивидуалист Хауърд Роук. 

  Трънът в очите на арт чичките и лелките не е Бьорк, “тя заслужава много повече” - споделят едни, а постното представяне и лошата организация на господин Бисенбах и МоМа. Оттук се започва едно кудкудякане и надкукуригване кой ще изпее повече смазваща критика за куратора и управата на музея. Едни роптаят, че музеят щял да се превърне в "multiplex mall" за поп култура, на други пък им било скучно, трети пък не намирали логика в изложбата, четвърти пък не могли да се почувстват отново на 16, когато за първи път са започнали да случат Бьорк. А едни хипстърчета, който до онзи ден са припадали на концерти на Бритни Спиърс, не знаели коя е Бьорк, но и след изложбата не успели да разберат. Ruy Spaeth от The Week толкова се е самозабравил в критиката си, че е стигнал прекалено далеч, като определя МоМа: “as anyone who has been to MoMA on a Saturday can attest, it has indeed become a zoo, a Disneyland for college-educated tourists wielding selfie sticks. “ Ех, от кога изкувството е само за напудрени снобарчета с лъснати очилца? Нима всеки човек няма право да опознае изкувството… и животните! И аз изпитвам алергична неприязън към романи като “Яж, Моли се и Обичай”, но в крайна сметка предпочитам хората да четят тях, от колкото да обезглавяват себеподобни, да горят библиотеки или да разрушават древни статуии.

  Но да се върнем на изложбата. Единственото, което отбелязах в цялата буря от критическа какофония е, че повечето арт отворковци забравят, че Бьорк е не само (“поп”) певица с причудлив глас. Тя е мултимедиен артист, често определяна като изобретателна индивидуалистка, “брилянтен куратор на собственото си изкувство”, гениален творец. В проектите й винаги се усеща финия синхрон на аудио-визио лириката. В книгата си “Романтичният егоист” френският бохем Фредерик Бегбеде я определя като “врата на възприятието”,  и с право, защото Бьорк е от онези творци, които живеят за да създават дълбоки усещания. Това е нишката, която е водела господин Бисенбах при организирането на експозицията - да разъгрне многопластовия талант на исландското чудо. Дали му се е получило, без да съм там не мога да кажа, но със сигурност мястото на Бьорк е в музея за съвременно изкувство, защото докато Мадона (while trying too hard)  се препъва в наметалата си и се джафка с дизайнерите чия е вината, Бьорк остава вярна на себе си и на своята оригиналност, като твори музикални проекти несъмнено оставащи в културната история на XX-XXI век. 

Още Един Скандинавец, Който Променя Облика На Света

Бярке Ингелс е наричан още детето-чудо в архитектурата. Роденият през 1974 година в Копенхаген дизайнер първоначално мечтае да стане карикатурист и се записва да учи архитектура, надявайки сe да стане по-добър в рисуването. Едва 24 годишен Бярке започва работа в Ротердам за едно от най-големите имена в съвременната архитектура, Рем Колхас. Във фирмата на Колхас, ОМА, Бярке работи три години, след което за връща в Копенхаген, а през 2006 година основава собствената си компания BIG (Bjarke Ingels Group), която днес е с два главни офиса, в Копенхаген и Ню Йорк. Успехите на талантливия скандинавец моментално го превръщат в най-младия старкитект и доказват, че комбинацията между въображение, връзка с природата, урбанизъм и социални взаимоотношения в обществото не са просто една утопична илюзия. 

В момента в Ню Йорк усилено вървят строителните дейности по един от най-мащабните му проекти до сега W57, а през 2018 година Ванкувър ще подслони първият небостъргач на BIG - Vancouver House. 

Когато някой ме попита защо харесвам дизайните на Бярке Ингелс, аз им пускам това видео и не се обеснявам повече. 

За българския читател, ето едно готино интервю на WhATA с Бярке Ингелс. 

Cathedrals of Culture

     “I was not meant to be an isolated monument. I am not just a museum or a library. I am a living, breathing culture machine.”  Centre Pompidou, Paris. Designed by Renzo Piano and Richard Rogers.  Photo credit.

  Есента е сезонът на културата. Още с настъпването на септември по крайъгълните стълбове започват да шаренеят анонси за предстоящи фестивали, концерти и други културни мероприятия. В момента тук се провежда Vancouver International Film Festival, където в продължение на две седмици се прожектират около 150 филма от целия свят. Канадците проявяват силен интерес към чуждото кино, затова и билетите се разпродават мигновено, а опашките пред кината приличат на митинг срещу глобалното затопляне. 

Първият филм за мен бе Cathedrals of Culture, чиято прожекция отбелязва и северноамериканската му премиера.

   Oslo Opera House. Designed by Snøhetta. Photo credit to www.viff.org

Какво биха казали сградите ако можеха да говорят? Това е въпросът, който вдъхновява Вим Вендърс, Робърт Редфорд и още четирима режисьори да създадат филм за катедралите на културата. Cathedrals of Culture e разделен на шест части, всяка от които представена от различен режисьор. Катедралите във филма не са религиозни учреждения а сгради, проектирани и построени да служат на обществото като въздействат и облагородяват най-фините сетива в човешката душа. Cathedrals of Culture е тричасов архитектурен химн за шест сгради - Berlin Philharmonic, National Library of Russia, Halden Prison, Salk Institute, Oslo Opera House и Centre Pompidou. Всяка от сградите е одухотворена и разказва по свой начин за живота в себе си. Филмът е аудио-визуална изповед, която представя едно по-различно измерение на архитектурата - душата на сградата като синоним на съвкупността от идеите на архитекта, ползата й в обществото и вдъхновението на тези, които пребивават в нея.  
'Cathedrals of Culture' не е обикновен документален филм, той носи артистичността и осезанието на ‘Baraka’(1992) и с помоща на съвременните 3D технологии манифестира интелекта в изкувството на архитектурата. 

Филмът е задължителен за голям екран!