Подчинение

Уелбек е истински майстор на изисканата литература, деликатните тематики и проникновените съждения. 

В последния му роман “Подчинение” сюжетът е поставен в 2022 година в един утопичен Париж, където моралът и идеалите на академичните интелектуалци в Западноевропейско общество са се снишили до ниво на отчуждение, безразличност и безверие в идеализма. Ядрото на техните ценности се разлага до чист прагматизъм. Липсата на интелектуална принадлежност към установени идеали и апатията към текущите политически структури създава благоприятна почва за утвърждаване и подем на религиозни идеологии във френската политическа сцена. В тази утопична картина Франция за пръв път избира президент мюсюлманин. 

 Хванат съвсем неподготвен, объркан  от тази политическа ситуация и преките й моментални последствия, главният герой Франсоа внезапно се събужда от своя мизантропен и безцелен живот в търсене на заслуги оправдаващи собственото му съществуване. Макар до този момент академичната му кариера на професор по литература на XIX век и специалист по творчеството и живота на френския писател Юисманс да му донася заслужен успех и известност сред университетските кръгове, посоката и целта на собствения му живот остава неясна. Навярно подклаждан от липсата на родителска обич в ранна възраст или провалената му любовна връзка с по-млада студентка, или просто защото той е уелбековия стереотипен герой с ограничените социални контакти и общуване, изолиран в своята самотна капсула, единственият хоризонт у Франсоа е творчеството и животът на Юисманс и тяхнoто отражение в неговата собствена реалност. 

 Философското пробуждане и движение на Франсоа в опит да опознае и разбере настоящите политически промени го води до една нова перспектива за устойчива идеология. Разлюлян от вълните на академичните кръгове професорът по литература най-накрая доброволно се подчинява на условията и наложената от новия президент доктрина.

 В “Подчинение” сюжетът не е толкова важен, колкото проникновенията на Уелбек за състоянието на интелектуалната общественост в една условна, но възможна реалност. “Подчинение” е роман на неудобството, който предизвиква съвременните ни възприятия за ценности като толерантност, приемане и преданост чрез един декадентски и провокативен сюжет. 

Отвличането На Мишел Уелбек

“Отвличането на Мишел Уелбек” не е поредния роман на ексцентричния френски писател, нито пък водеща новина на всекидневник. Така е оглавен филмът на режисьора Гийом Никлу , който ни представя Уелбек в едно съвсем ново аплоа - актьор, но изграещ самия себе си. 

Уелбек е не само брилянтен писател, но и човек с елегантно чувство за хумор. Приносът му не само като актьор, но и като сценарист е забележителен. Провокирани от истински слух разнесен из френските медии преди години, Никлу и Уелбек решават да се пошегуват с жълтата преса като съчиняват забавна история, в която трима биячи отвличат смахнатия писател. Батките са убедени, че френският президент Франсоа Оланд ще плати поне 20,000 евро откуп за културната особа, но съвсем не осъзнават какво шило си слагат в гащите. Образът на Уелбек е абсолютно покъртителен - самотен особняк без предни зъби и загащен до ушите, но с деликатно чувство за хумор, в което непрекъснато се навъртат намеци и догатки до разпространявани в медиите слухове за личността му. 

За тези от вас, които са наясно с Уелбек, филмът е задължителен! За останалите, не го препоръчвам, че ви отегчи още преди десетата минута. 

"Карта и територия" от Мишел Уелбек

Мишел Уелбек е най-големия мизантроп в литературния свят, който съм срещала до сега, но книгите са му толкова пристрастяващи, че вече го нареждам сред любимите си автори.

Между мрачните и неизбежни съдби надвиснали над героите му често намирам някаква неопетнена невинност дълбоко вкоренена в душите им. 

Последната му книга, "Карта и територия", е изцяло обгърната от суровите специфики на зимата - мрачна, студена, безрадостна. Не е изненада, че по-голяма част от сюжета се развива през хладните месеци на годината, но обратно на този факт забелязах, че романът, между редовете, е поръсен с повече сатира, от колкото другите му книги. 

В "Карта и територия" срещаме Жед Мартен, просто художник, който, при всички положения, е социален инвалид, но въпреки това печели популярност и успех след една своя случайна изложба на фотографии. На това събитие той среща Олга, млада и прогресираща жена, която е готова да бъде до него и да го обича. Комплексния характер на Жед и най-вече социалните му недъзи изправят любовта му пред изпитание, с което той не знае как да се справи. Но основната линия на сюжета съвсем не е тази. Уелбек отсъжда между редовете - пророкува и се насмива на изградените ни стериотипи за живота, обществито, културата.  Провидението на автора дава живот и на самия себе си в романа като заема значителна роля и затвърждава изградения си чрез медиите особняшки образ, на който той самият не е почитател. Вярвам, че Уелбек искрено се е забавлявал сътворявайки и унищожавайки себе си в "Карта и територия". 

Критицизмът и елегантно подигравателния тон на Уелбек срещу клишираната идеология на масовата култура отново тържествуват из страниците на романа. Не ме изненада и присъствието на друг бохем на френската съвременна литература - Фредерик Бегбеде, чийто образ е изграден точно както съм си го представяла - циничен егоцентрик, въоръжен с цялата френска арогантност. Бегбеде и Уелбек не са единствените реални личности, който са заели роли в романа.  Преплитайки истина с фикция, културен подем с отвратително престъпление и, разбира се, философски размишления върху автори, архитекти, художници, политика, икономика и култура, Мишел Уелбек за пореден път представя изрядна проза. 

Реалността през очите на Уелбек - "Платформата"

При Уелбек няма средно положение. Или ти влиза под кожата, или го мразиш. Настроенията в романите му са откровено депресивни, героите интровертни самотници, чието съществуване е тласкано от сексуалната потребност. Страниците са залети с описания на секс сцени, чиято вулгарност обаче изискано дефилира от страната на благоприличието. Поне за мен.

"Платформата" много ми напомня на "Чужденецът" на Камю. Героите и на двата романа имат напълно идентична прилика, с тази разлика, че Мишел от "Платформата"е героят на нашето време, в малко по-завършен вид, съвременния клонинг на "Чужденецът", самотният чиновник, който по средата на апатичното си съществуване среща любовта. И каквито и хоризонти да им открие тя, пътят им винаги завършва в самота.  Ще поставя край на този кратък паралел, защото честно казано, след като завърших "Платформата", "Чужденецът" ми се стори детска приказка.

В "Платформата" потъваш. Уелбек притежава гениалната способност да описва с беззвучна лекота сивите нюанси на реалността. Обожавам естествения такт, с който ни поднася образа на секс-туризма - хедонистичната природа на секса, сред чиито убеждения сцените на интимност се наместват съвсем инстинктивно. Дори след толкова много похот не се чувстваш осквернен и омърсен, защото сред похотта има любов, нежна и всеотдайна. 

Освен двигателя на насладата, в "Платформата" се редуват идеите на автора за женската еманципация, политико-икономическите отношения в корпоративния бизнес, възприятието на връзката страдание-удоволствие и нихилизмът към исляма. Уелбек вежливо пресява буците на съвременното общество през ситото на философската си идеология и умело ни замерва с тях в романа си. Без да ни наранява, защото нещата са точно такива и това е ясно на всички.

Мишел Уелбек е разкрепостен в представите си и освободен от всякакви задръжки във възгледите си, затова в романите му силно присъства присъщата му скандална откровеност - това ми е най-любимото усещане, когато го чета. 

Елементарните Частици

Веднага започвам с това, че ми е трудно да напиша каквото и да било за "Елементарните частици".

Това е първият ми сблъсък с Мишел Уелбек, и то е само началото на тази непозната за мен вселена, която предстои да се разтвори пред мен чрез неговото творчество. 

Някой определят "Елементарните частици" като депресивен роман, не мога да се съглася. Аз го определям като интелигентен роман, сглобен от най-отдалечените страдания на човешката душа. 

Сюжетът се движи плавно, но просмуква в себе си тежестта на времето, утопичната идеология на "модерни" течения и комплексният характер на тяхното отражение в човешката душа.

Светът на Уелбек в "Елементарните частици" е смирен и неизбежен бунт към западния либерализъм и мутациите на свободата. Авторът ни представя причинно-следствените връзки за възникването на редица поведенчески аномалии. Цялостния облик на романа е психоанализа на свободата и болезнения удар, който тя нанася на съвременните идеали. 

За да завърша това словоразливане на впечатленията ми от Уелбек, ще си позволя да цитирам моят така любим бохем на френската литература, Фредерик Бегбеде, който в романа си "Романтичният егоист" често споменава приятеля си Мишел:

"Един професор от университета в Гренобъл публикува литерарутен памфлет, озаглавен "Литература без стомах", в който изпозастрелва всички успешни автори: Анго, Дарийосек, Бобен, Солерс, Ролен, Тусен, Дьолерм и кой ли още не, включително и вашия покорен слуга! Пощаден е единствено Уелбек. Пустият му Мишел! Уелбек, това е Макгайвър в литературата: каквото и да се случи, той все ще излезе сух от водата."