"Manage Your Day-to-Day: Build Your Routine, Find Your Focus, and Sharpen Your Creative Mind"

Това е от тези малки, сладки книжки, които ви се иска да притежавате само заради джобния формат, минималистичното графично оформление и интересния шрифт. Толкова е привлекателна, че само прелистването и хвърлянето на поглед тук-там са достатъчни да ви мотивират да погледнете в себе си, да потърсите въображението си и да създадете нещо ваше си, отговарящо само на идеиите и мислите ви. 

Идеята за "Manage Your Day-to-Day:" хрумва на Джослин Глей, която решава да създаде сборник от статии на съвременни автори, които ни съветват как да организираме живота и времето си, за да бъдем по-продуктивни, креативни и успешни.  Лошата новина, поне за мен, е че повечето автори, които взимат участие в проекта публикуват книги само в раздела за самопомощ или както е модерно да се нарича, приложна псохология, с други думи, имена, които никога не съм чувала и чиито слава и успех общата ми култура стремглаво избягва да узнае. Проницателните съвети, които дават в есетата си не са по-различни от тези, които вие самите бихте си дали, когато решите да се захванете с креативна дейност. Организирайте времето си, спете по 7-8 часа, създайте си рутина, изградете си навик, постройте си приоритети и т.н., съвети, които дори баба ви, която цял живот е носела мотика на гърба си може да ви даде. Като изключим тази подробност, която е голяма част от книгата, всичко останало притежава способността да ви накрара да се размърдате и осъществите отдавна замислени идеи. След всяка статия читателя открива кратък цитат с едър шрифт на някой по-известен мислител или човек на изкувството. Тази част сташно ми допадна. Замислих се, че ако вместо статии за самопомощ Джослин Глей беше решила да запълни страниците с кратки истории за креативните навици на исторически личности, известни писатели или други творци, то ефекта върху въображението и вдъхновението на читателите щеше да бъде много по-силен. 

Новогодишно обръщение по случай авторското право на материали в блога

  

 Уважаеми читатели и посетители на блога, да ви е честита 2015 година! Пожелавам ви тя да бъде щедра към вас, като ви носи много здраве, щастие и късмет. Благодаря ви, че се отбивате тук, за да ви подаря по дума-две или пък да ми оставите усмивка, критика или съвет. Преди пет години започнах блога като го посветих на приятелите си, които са разпръснати по целия свят. Идеята да споделям всичко, което ме вълнува с всички наведнъж, вместо да разказвам на всеки по отделно, ми даде още по-силен тласък да съм по-редовна в писането. Книги, фотография, пътешествия, интересни хора, събития и обичаи са част от нещата, които са способни силно да ме развълнуват, затова и съдържанието на блога се върти около тези сфери от живота. Най-честите коментари, които получавам от вас са положителните отзиви за композираните снимки на книги, които добавям към публикациите. Искам да ви кажа, че това не само ме радва, направо ме ласкае! Всички сте усещали и изживявали неповторимото влияние, което книгите оставят след себе си - натъжават, развеселяват, вдъхновяват. Именно последното е и причината фотографиите ми да ви допадат, защото чрез тях се опитвам да пресъздам как се е променил светът ми след съответната книга. Те са създадени да кореспондират на вътрешният ми усет за роман или автор. Това е процес, който ангажира интелектуални ресурси, време и средства, но въпреки всичко ми е важен и изключително приятен. Вече два пъти случайно откривам мои аранжирани фотографии на книги да се позлват в други блогове, без авторите да са се свързали с мен за разрешение. Неприятно е, не го правте, моля ви! Тези снимки принадлежат само на моите мисли и тяхното място е единствено тук. Не ги продавам, нито разрешавам да се ползват, те са част от личното ми преживяване с литературата. Нека не опорочаваме любовта си към книгите. 

Благодаря за разбирането!

"Изгубената Дъщеря" от Елена Феранте

 Безспорно моето най-силно емоционално откритие в света на книгите за 2014 година е Елена Феранте. 

 В центъра на романите й е винаги жената, или по-скоро нейната душевност. Но тук не става въпрос за някаква мелодрама или романтизъм. Феранте пише яростно. Романите й са акули, а откровеността на героините й е болезнена и категорична. В стила на Феранте се откроява една неотложна нужда да избави жената от стереотипа, наложен й в обществото, да разбие патриархалния семеен модел давайки свобода на жената, да я изтръгне от домакинските задължения и да й подари правото на избор. Но най-основното, което се откроява в стилът на Феранте е безупречния образ на женската същност - двойнствена, колеблива, емоционална, търсеща. 

 Както всичко останало, което съм чела от Феранте, така и “Изгубената дъщеря”, макар и съвсем кратък, е роман наситен с присъщата за авторката провокативност и апокалиптично самопризнание. Романът е разказан в първо лице, единствено число, а героинята този път се казва Леда, която е на 48 години, разведена е и работи като професор в университет. Леда е улегнала интелектуалка, която наема за месец апартамент в морско градче в южна Италия. Още с пристигането си се натъква на шумно неаполитанско семейство, което предизвиква у нея остри вътрешни откровения. Потока на съзнателната мисъл, който Леда изповядва из страниците е скандален и възмущаващ за едно консервативно общество. 

“Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живее и работи от години, със смут и изумление открих, че не ми е мъчно; по-скоро се почувствах лека,   сякаш точно тогава съм ги докарала на бял свят. За пръв път от почти 25 години не изпитвах тревогата, че трябва да се грижа за тях. Къщата беше спретната, сякаш никой не живее в нея, вече не изпитвах постоянното безпокойство да пазарувам и пера; жената, която години наред помагаше с домакинските задължения си намери по-добре платена работа и аз не изпитах нужда да я заменя с някой друг. “

 Феранте смущава читателите си разчупвайки връзката родител-дете като ги среща с героиня, която решава да постави своя свят преди всички останали хора в живота си. Без угризения, самокритика или страх. Феранте експонира конфликта между грижата за семейството и стремежа към професионални постижения в едно общество, в което наложените норми не съответстват и не оправдават женският устрем към кариера и независимост. 

“Изгубената дъщеря” не е роман с обвързващ сюжет, но по-скоро прямотата на съдържанието му е храна за мисълта, предизвикваща разбъркване и преподреждане на установени нагласи. 

 Пристрастих се безусловно към Феранте, защото за първи път срещнах автор, който ме познава добре и който пише за моите вътрешни борби, колебания, страхове и очаквания. И най-накрая разбрах, че това са нормални неща. 

Още Един Скандинавец, Който Променя Облика На Света

Бярке Ингелс е наричан още детето-чудо в архитектурата. Роденият през 1974 година в Копенхаген дизайнер първоначално мечтае да стане карикатурист и се записва да учи архитектура, надявайки сe да стане по-добър в рисуването. Едва 24 годишен Бярке започва работа в Ротердам за едно от най-големите имена в съвременната архитектура, Рем Колхас. Във фирмата на Колхас, ОМА, Бярке работи три години, след което за връща в Копенхаген, а през 2006 година основава собствената си компания BIG (Bjarke Ingels Group), която днес е с два главни офиса, в Копенхаген и Ню Йорк. Успехите на талантливия скандинавец моментално го превръщат в най-младия старкитект и доказват, че комбинацията между въображение, връзка с природата, урбанизъм и социални взаимоотношения в обществото не са просто една утопична илюзия. 

В момента в Ню Йорк усилено вървят строителните дейности по един от най-мащабните му проекти до сега W57, а през 2018 година Ванкувър ще подслони първият небостъргач на BIG - Vancouver House. 

Когато някой ме попита защо харесвам дизайните на Бярке Ингелс, аз им пускам това видео и не се обеснявам повече. 

За българския читател, ето едно готино интервю на WhATA с Бярке Ингелс. 

Исландска Проза От Един Приятел На Бьорк - "The Whsipering Muse" от Сьоун

Бьорк среща Сьоун когато е на 16 години и силната приятелска връзка, която още тогава заформят става неизменна част от творчеството на исландската певица. Като малко по-голям от нея, Сьоун се явява като първият пътедовител на Бьорк в света на сюрреалистичната литература,  а импулсът, който Бьорк открива в романи като “Майсторът И Маргарита” , “История На Окото”, “The Demon Flower” оставя трайни следи в творческото й вдъхновение.  Първата копка на съвместната работа, която двамата ще изградят с времето е поставена със създадената от тях рокабили група “Rocka Rocka Drum”, в която Сьоун пее, а Бьорк му акомпанира на барабани.  Общото между тях е не само пънкарския дух и страстта към поезията, но и връзката с природата, което още по-дълбоко обвързва талантите на двамата исландци. 

 Името на Сьоун става по-известно през 2001 година когато получава номинация за Оскар за текстът на песента “I’ve Seen It All” към филма “Танцьорка В Мрака” на Ларс фон Триер с участието на Бьорк и Том Йорк от Radiohead. 

Исландският поет и  писател е неразделна част от музикалното творчество на Бьорк, негови текстове са включени във всеки нейн албум, а някой от тях са едни от любимите на нейните фенове - “Isobel”, “Bechelorette”, “Joga”, “Virus”, “Cosmogony”.  Когато е помолена да напише тематичната песен за откриването на Олимпийските игри в Гърция през 2004 година, без колебание Бьорк се обръща към своя стар приятел, като казва за него, че “той има интелекта, елегантността и сътрудническия талант, от който имахме нужда.” 

За себе си Бьорк споделя, че “когато се нуждая от нещо лирично и епично се обръщам към Сьоун.” 

  Българският читател познава Сьоун с романа му "Сказание За Лисицата", но аз имах щастието да се сдобия с друг негов роман, “The Whispering Muse” , който беше представен миналия месец във Ванкувър. На събитието забелязах, че той е не само високо ерудиран творец, но и човек със закачливо и нестихващо чувство за хумор. Неговата проза е нещо много различно от всичко, което съм чела. Сьоун наистина притежава безкомпромисен интелект, който успява да обвърже с чувството си за хумор и да представи този синхрон в романа си “The Whispering Muse” (Шепнещата Муза). Там читателят среща Валдимар Харалдсон, ексцентричен и леко надут застаряващ исландец, който се качва на борда на датски кораб в пътешествие до Черно море. Действието се развива през 1949 година, а героят на Сьоун е обсебен от теорията, че превъзходстсово на скандинавската раса, физическо и интeлектуално, се дължи до голяма степен на обилната консумация на риба. Противно на очакванията му обаче главният готвач на кораба не е включил в менюто на пътешествието риба.  На борда оживяват митични същества и истории от гръцката и скандинавската митология, което превръща романа в магична приказка, на всичкото отгоре и забавна. Преплитането на античността с новото време в “Тhe Whspering Muse” създава една толкова ярка и добре описана картина, че на читателя е трудно да не повярва в достоверността на разказаната история.  Романът на Сьоун е истинско предизвикателство към интелекта на читателя - не само заради преплитането на древни митове, но и почти неуловимите намеци на автора към настояшите геополитически особености на човешката раса. 

За финал, ето какво споделя моята любима певица за всички времена Бьорк за романите на Сьоун:

 “Книгите на Sjon са уникални. Имам чувството, че той е успял да вземе нишката на класическата литература и да я прокара в бъдещето. Да свърже корените на старата, автентична Исландия и по модерен начин да ги доведе в XXI век. Да вземе силната връзка на Исландия с природата и я здрависа с настоящето. Но по-важното е, че той е успял да обедини разума със сърцето. “

Един от последните проекти на Бьорк и Сьоун e текстът към песента "Cosmogony" от албума на Бьорк "Biophillia".

"Моята Лична Борба" от Карл Уве Кнаусгор

Ако все още не сте чували за Карл Уве Кнаусгор, то вече ви е време. Нали ви казах, че скандинавското в момента е синоним на модерно. ;)

Норвежкия писател се превръща в тотална сензация в собствената си страна след като издава автобиографичния си роман, “Моята борба” (На български “Моята Лична Борба”), в цели шест тома.  Само в Норвегия са продадени половин милион копия. Цяло поколение норвежци се идентифицират с описанията на Кнаусгор.  Тази читателска реакция привлича вниманието и на чуждите издателства и така популярността на книгата излиза извън границите на скандинавските страни, като до момента първи том е преведен на 22 езика.  Някои критици считат книгата за прекалено хипстърска, други пък определят стила на Кнаусгор като отличително явление в автобиографичния роман. За своите 45 години, Карл Уве вече притежава забележителните 3500 страници автобиография. Ще се запитате колко ли трябва да е преживял човек на тази възраст, че да напише толкова мащабна книга. Отговорът е, че не е задължително нещо грандиозно да се случва, за да се разкаже и превърне в добра литература.  

Първият том от “Моята Борба: Смърт В Семейството” няма сюжет, движи се доста бавно и спокойно, като истинския живот. Кнаусгор започва с няколко случки в деството си, в които няма нищо специално. Сред страниците присъства една монотонност и болезнено подробно описание на детайли и движения, от които признавам може да ти доскучае. Но точно тук идва и най-интересната част от литературния стил на Кнаусгор, както Джеймс Ууд от The New Yorker споделя, “дори и в скуката си ми беше интересно”. Карл Уве разкрива интимни подробности около себе си и семейството си, отваря всички врати и прозорци на дома си и кани всеки читател да надникне в кухнята на Кнаусгорови. За тази своя откровеност, след публикуване на книгата и неодобрението на роднини, е принуден на напусне родината си и да заживее в “изгнаничество” в малко село в Швеция.  В основната част на описаната от него борба е отношенията с баща му, който в детските спомени играе роля на дистанцирана и необщителна фигура, а в по-късен етап се пропива и погубва под влияние на алкохола. 

“Моята Борба” е от книгите, които ще ви харесат, но без конкретна причина. Признавам, че няколко пъти обмислях да я оставя, но въпреки собсвените ми разногласия, нещо много фино ме задържаше, Да четеш “Моята борба” е все едно да срещнеш отдавна забравен приятел, който открито и сърдечно да започне да разказва за живота, страховете и очакванията си и дори разказът му на моменти да те отегчава, историята му е вълнуваща. 

За уважаемия читател, макар да бях единствената, която се осмели, успях да изляза от зоната си на комфорт и да си поискам снимка с Карл Уве Кнаусгор, но истинската ми изненада е литературно четене (английски) от автора на част от втори том на "Моята борба".

Отвличането На Мишел Уелбек

“Отвличането на Мишел Уелбек” не е поредния роман на ексцентричния френски писател, нито пък водеща новина на всекидневник. Така е оглавен филмът на режисьора Гийом Никлу , който ни представя Уелбек в едно съвсем ново аплоа - актьор, но изграещ самия себе си. 

Уелбек е не само брилянтен писател, но и човек с елегантно чувство за хумор. Приносът му не само като актьор, но и като сценарист е забележителен. Провокирани от истински слух разнесен из френските медии преди години, Никлу и Уелбек решават да се пошегуват с жълтата преса като съчиняват забавна история, в която трима биячи отвличат смахнатия писател. Батките са убедени, че френският президент Франсоа Оланд ще плати поне 20,000 евро откуп за културната особа, но съвсем не осъзнават какво шило си слагат в гащите. Образът на Уелбек е абсолютно покъртителен - самотен особняк без предни зъби и загащен до ушите, но с деликатно чувство за хумор, в което непрекъснато се навъртат намеци и догатки до разпространявани в медиите слухове за личността му. 

За тези от вас, които са наясно с Уелбек, филмът е задължителен! За останалите, не го препоръчвам, че ви отегчи още преди десетата минута.