"Периодичната система" от Примо Леви

“От всички интелектуално надарени артисти от този век - и уникалността на Леви е в това, че той е дори повече артист-химик, от колкото химик-писател - той е може би най-пълноценно приспособеният към живота около себе си във всичките му измерения.” 

Това пише Филип Рот в предговора си към интервюто, което взима  от Леви през 1986 г, любезно приложено от “Жанет 45” в превод на Нева Мичева в края на сборника. 

Това, което аз разбрах за Леви от първия си досег с литературата му е, че до този момент не бях случвала на толкова интересен, чудат и сериозен автор. 

Примо Леви е италиански евреин, имал злощатната участ да живее във времето на еврейските гонения през Втората световна война и да попадне в концлагерите Аушвиц. Най-четената му книга, “Нима това е човек”, описва престоя, премеждията и мислите му в смъртоносния лагер, но аз не го познах като писател за Холокоста. В биографичния си сборник разкази, “Периодичната система”, противно на очакванията ми, Леви освобождава литературата си от травмата на гоненията и расизма, издига я във висше пространство, в което витаят само огромната му човечност, умереност и ерудиция. Навярно това е имал предвид Рот в цитата си по-горе за приспособеността на Леви, а именно избавлението,  надрастването и любовта към живота.

Химик по образование и професия, писател по душа и алхимик по призвание, в  “Периодичната система” Леви дестилира 21 химични елемента в  малки епруветки на случки от живота си преди и след “гостуването” му в лагерите на смъртта.  От съединението, което получава излиза фината пара на изисканата литература. Кой би си представил собствения си живот описан с елементите на Менделеевата таблица? Само като извикам от спомените си образите на формулите на съединенията и главата ми се замайва, но в разказите на Леви се усеща силната привързаност, всеотдайност и любов към химията. 

В едно метафизично пространство, каквото е литературата, разстоянията между науката и изкувството се огъват, докосват и сливат, а резултатът от това претопяване за нас читателите е безмерния възторг от нови светове и неоткрити мисли. 

Абсолютно любими разкази са ми “Въглерод”,  “Фосфор” и “Азот”. 

Неаполитанските романи на Елена Феранте

Мислех да ви разкажа за съвсем друга книга, но тъй като публикацията беше нарочена да се появи в деня на Свети Валентин, рязко смених посоката и реших да заговоря отново за авторката, която необятно дълбоко се е гмурнала в сърцето ми. Ако трябва да определя в литературата на кой автор съм влюбена в момента, то това категорично е в тази на Елена Феранте.  

На снимката държа четирите части на титаничния биографичен роман за брилянтната приятелка подредени последователно от горе на долу. Последната книга от романа “The Story of The Lost Child” излезе през 2015 и намери място в класациите за най-добра книга на 2015 на почти всички културни сайтове, отразяващи новоизлизаща литература. Вече съм ви писала достатъчно за италианската авторка и няма да се впускам в подробности и суперлативи за най-мащабното й произведение, още повече, че все още няма никаква информация кога най-сетне и на българският читател ще му дойде редът да се втурне в изобилието и интензитета на неаполитанската творба.  

С пулсиращо нетърпение, обаче, искам да ви съобщя, че вече официално се подготвя сериал от четири сезона по неаполитанските романи на Феранте! И още по-сензационното в случая е, че копродуценти на проекта са продуцентската къща на Доменико Прокачи “Фанданго”, същите които продуцираха италианския филм “Гомора” (“Gomorrah”, 2008), който пък спечели голямата награда на филмовия фестивал в Кан през 2008. Любителите на киното сред вас със сигурност помнят бруталността и насилието на този безкомпромисен неаполитански филм, чието присъствие е сбособно да изтръгне и последния гък от гърлото ви. Макар в основата на неаполитанските романи да е петдесет годишното приятелството между две жени, сюжетите на Феранте са заобиколени със същата неотстъпчивост на престъпната реалност и колкото повече Елена и Лила порасват, узряват и навлизат в живота, толкова повече стената на света около тях придобива грапава и непропуклива повърхност. 

Дори след грандиозният успех на творчеството й, Елена Феранте си остава неуловима личност, но организаторите на филмовата адаптация споделят, че тя е дала съгласие да им сътрудничи в проекта, навярно за да шлифова до перфектност персонажите. Всяка от книгите на тетралогията ще бъде отразена в отделен сезон с по осем епизода. 

Кажете ми сега, как се спи след такива новини! Надявам се чакането да не изгризе до основи търпението ми. 

Иначе, имам информация, че правата на Феранте вече са закупени в България, но въпреки че редовно проверявам сайтовете на издателствата все още никой не се е осмелил да обяви неаполитанските романи за предстоящи. 

Намислила съм на прибиране към България да донеса няколко копия на английски на първата книга ("My Brilliant Friend") за раздаване, така че ако сте като мен от нетърпеливите и нямате проблем с езика, пишете ми, за да ви имам в предвид.  

"Измъчена любов" от Елена Феранте

“Жените в историите ми са ехо на истински жени, чиито страдания и борбеност са повлияли на моето въображение: майка ми, приятелка от детството, близки, чиито истории познавам. Като цяло събирам техните преживявания с моите собствени и така Делия, Амалия, Олга, Леда, Нина, Елена, Лену се раждат от тази съвкупност. Но ехото, което сте усетили може би произлиза от колебанията у персонажите, над които съм работила. Моите жени са силни, образовани, самосъзнателни и наясно с правата си, но в същото време са обект на неочаквано пропадане, на някаъв вид робуване или подли чувства. Аз също съм изпитвала тези колебания. Познавам ги добре и това също въздейства на начина, по който пиша. “  Елена Феранте

Ще започна с това, че най-искрено пожелавам на българския читател в най-скоро време да се запознае по-обстойно с романите на Елена Феранте. Но най-вече с неаполитанските серии на "Брилянтната приятелка", от които аз съм така обсебена. Много съм ви писала за тази изключителна италианска писателка, затова днес ще бъда  кратка. 

“Измъчена любов” (не съм сигурна дали така ще бъде преведено заглавието на български) е първият публикуван роман на Феранте. Таланта и идеите на авторката, които се разгръщат по-подробно в следващите й творби, тук са в малко по-суров вид. Героинята Делия, провокирана от внезапното удавяне на майка си, заминава за Неапол в търсене на отговори, относно последните събития от живота на майка й, подтикнали я да влезе сама в среднощното море. Делия попада във вихрушка от разкрития тясно свързани и със самата нея, чиито описания и разсъждения се разстилат плавно из станиците на романа.  В основният замисъл на Феранте стои проекцията на майката върху дъщерята, която оформя един изпъкващ контур на многопластовото влияние, което Делия усеща върху себе си. 

“Измъчена любов”, "Дни на самота" и "Изгубената дъщеря" са първите три романа на авторката, всеки от около 120-130 страници, но които посаждат корените на нещо много по-мащабно, обстойно и належащо - неаполитанската серия на “L’amica geniale” ("Гениалната приятелка"), която достига приблизително 1700 станици и е съвършена литературна сладост. 

Отличителната черта в романите на Феранте е крещящата прецизност в изследването на метаморфозите, в които броди женската душевност. За стила й каквото и да кажа няма да е достатъчно. 

"Изгубената Дъщеря" от Елена Феранте

 Безспорно моето най-силно емоционално откритие в света на книгите за 2014 година е Елена Феранте. 

 В центъра на романите й е винаги жената, или по-скоро нейната душевност. Но тук не става въпрос за някаква мелодрама или романтизъм. Феранте пише яростно. Романите й са акули, а откровеността на героините й е болезнена и категорична. В стила на Феранте се откроява една неотложна нужда да избави жената от стереотипа, наложен й в обществото, да разбие патриархалния семеен модел давайки свобода на жената, да я изтръгне от домакинските задължения и да й подари правото на избор. Но най-основното, което се откроява в стилът на Феранте е безупречния образ на женската същност - двойнствена, колеблива, емоционална, търсеща. 

 Както всичко останало, което съм чела от Феранте, така и “Изгубената дъщеря”, макар и съвсем кратък, е роман наситен с присъщата за авторката провокативност и апокалиптично самопризнание. Романът е разказан в първо лице, единствено число, а героинята този път се казва Леда, която е на 48 години, разведена е и работи като професор в университет. Леда е улегнала интелектуалка, която наема за месец апартамент в морско градче в южна Италия. Още с пристигането си се натъква на шумно неаполитанско семейство, което предизвиква у нея остри вътрешни откровения. Потока на съзнателната мисъл, който Леда изповядва из страниците е скандален и възмущаващ за едно консервативно общество. 

“Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живее и работи от години, със смут и изумление открих, че не ми е мъчно; по-скоро се почувствах лека,   сякаш точно тогава съм ги докарала на бял свят. За пръв път от почти 25 години не изпитвах тревогата, че трябва да се грижа за тях. Къщата беше спретната, сякаш никой не живее в нея, вече не изпитвах постоянното безпокойство да пазарувам и пера; жената, която години наред помагаше с домакинските задължения си намери по-добре платена работа и аз не изпитах нужда да я заменя с някой друг. “

 Феранте смущава читателите си разчупвайки връзката родител-дете като ги среща с героиня, която решава да постави своя свят преди всички останали хора в живота си. Без угризения, самокритика или страх. Феранте експонира конфликта между грижата за семейството и стремежа към професионални постижения в едно общество, в което наложените норми не съответстват и не оправдават женският устрем към кариера и независимост. 

“Изгубената дъщеря” не е роман с обвързващ сюжет, но по-скоро прямотата на съдържанието му е храна за мисълта, предизвикваща разбъркване и преподреждане на установени нагласи. 

 Пристрастих се безусловно към Феранте, защото за първи път срещнах автор, който ме познава добре и който пише за моите вътрешни борби, колебания, страхове и очаквания. И най-накрая разбрах, че това са нормални неща. 

The Story Of A New Name

Ако не бях прочела тази статия в  списание The Ecomonist ( които рядко пишат за художествена литература) никога нямаше да изпитам удоволствието от неописуемия талант на Елена Феранте. Там я описват като "най-добрият съвременен романист, за когото никога не сте чували." Кориците на книгите й са повече от отблъскващи и ако трябваше да избирам само по този критерии, в никакъв случай нямаше да й обърна внимание.  Покрай заниманията на К. съм станала абсолютно безкомпромисна по отношение на цялостния дизайн на даден продукт - особено книгите, които най-много ме вълнуват. Корицата на втората част на неаполитанския роман е по-голяма трагедия и от първата. Тези двамата прегърнатите, на около средна възраст симпатяги, изобщо дори не присъстват в книгата. Да не говорим, че образът им предизвиква нагласа за скучен, консервативен роман на третокласен автор от тайгата на Британска Колумбия.  Понякога си мисля, че това може да е намерението на самата Елена Феранте, да дегизира до отчайваща визия книгите си, за да отвлича вниманието на екзалтирани фенове. “Моята брилянтна приятелка” никога няма да заеме славата на “Вината в нашите звезди” (хи-хи-хи) или да се нареди на промоционалния рафт в книжарницата до най-новата книга на Паулу Куелю.  При Феранте липсва излишната превзетост и безобразното количество драма, присъщи на бестселърите. За сметка на това италианката обвързва читателите с непрекъснато движение на случки и събития. От всичко нейно, което съм прочела до тук едно е ясно със сигурност; Феранте обожава да разбулва женската душа - и тук хвърчат страхове, очаквания, съмнения, съревнования, стремежи, при това описани с такава лекота и елегантност, че често разпознаваш своите сред тях. 

Купих си “The story of a new name” веднага след като прочетох  "Гениалната приятелка", но дълго отлагах прочита, реших да изчакам до края на август, защото за септември беше насрочен да излезе английският превод на третата книга, “Those who leave and those who stay”. Сега и тя е вече на нощния ми шкаф, но пак откалагам прочита.

Феранте е постигнала нещо, което много други автори, дори и класици, не са успели - подържа равномерна динамика и във втората част на грамадния неаполитански роман, създавя един реален свят, от който не можеш да се отърсиш.  Живееш живота си, пътуваш, срещаш се с приятели, колеги, роднини и по някое време се сещаш, че искаш да отидеш при Елена и Лила. Да отвориш книгата и да се изстреляш моментално в бедняшкия квартал на Неапол, от където двете приятелки са твърдо решени да се измъкнат, но всяка по своя собствен начин. В тази втора част приятелството между двете момичета заема по-комплексна форма, съревнованието между тях ескалира до повратна точка, която може да се превърне в предпоставка за отношенията им оттук нататък. Феранте отново е безкомпромисна към героините си, и тук преобладават количества насилие, несправедливост, ревност, упорити предразсъдъци. Авторката пресъздава съвършено до най-малкият детайл живота в Неапол през 60-те години и дори читателя да не е съвременник на този период успява да изгради в представите си една идеална картина, която никога повече не би сменила цветовете си.  Ако трябва да съдя книгите по емоционалния порив, който ме връхлита докато чета и детайлите, по които е  конструиран сюжета, то този роман на Елена Феранте, на фона на останалите съвременни книги, които съм чела, би заел челна позиция. 

Не ми се иска да започвам третата (последна за сега) част, все още не съм готова да се разделя със света на Елена и Лила. Не ми се иска тази луда еуфория да угасва!

Ако намерите книгата на език, който може да четете, не се колебайте, започвайте! 

Гениалната приятелка от Елена Феранте

Елена Феранте заслужава вниманието ви. Има нещо пристрастяващо в творбите й, нещо силно като хероин, което те кара да зарежеш живота си, за да погълнеш поредната доза качествена литература. 

"Дни на самота" бе въведението ми сред нейните произведения, което ме порази с откровеността си и ми припомни, че в живота е пълно с преломи, в които губим и намираме себе си. Книга, която е доста клаустрофобична и мрачна, но изключително прецизна в психологическото описание на изоставената жена. 

"Гениалната приятелка" е нещо съвсем различно като динамика, структура и настроение. Това е книга първа от неаполитанската триология на авторката или по-скоро роман, разделен на три части, с който тя буквално разтърси  литературните рецензенти на някои от най-елитните световни медии. 

Тук Феранте събира много повече персонажи, настанява ги в беден неаполски квартал от средата на миналия век и разказва историята на две приятелки, Елена и Лила. Романът започва с кратко представяне на героите или по-точно на семействата от квартала и техните членове. Центъра, около който се движи сюжета е приятелството между двете момичета, разказано през погледа на Елена - по-добрата, безупречна и послушна, която усърдно учи уроците си и безспирно чете книги, за да се докаже не пред родителите си, не пред учителите си, не пред останалите деца от квартала,  а само и единствено пред най-добрата си приятелка Лила. А, Лила е твърдоглава, необуздана и умна, притежава магнетизъм, който събира погледите на квартала. В образите на двете момичете Феранте чертае паралела между закостенялата партиархална традиция и усрема към еманципация на жената в средата на педесетте години.

В "Гениалната приятелка" присъстват различните пластове на приятелството в духа на типичния италиански темперамент, изпълнени с много любов, ревност, съревнование и доверие.  Но това далеч не е роман, в който всичко е розово и цветно, а героите изживяват едно невинно и щастливо детство.  Родени в беден неаполски квартал на следвоенна Италия, децата от история от ранна възраст се сблъскват с проблемите на възрастните, насилието на улицата, класовото разделение и похватите за оцеляване в немотията. Историческият характер на романа му придава още повече плътност и четимост. Феранте отново грабва вниманието ти и те въвлича светкавично във вихъра на добре разказаната история. Наниза от събития преминава през очите ти като филмова лента, а разнообразието на случките в неаполския квартал щедро изобилства. 

След като затвориш книгата с удивление се питаш как автор от такъв ранг и класа успява да прикрива самоличността си от любопитните читателски погледи. Но която и да е "Елена Феранте", тя е адски добра в това, което прави!

"Дни На Самота" от Елена Феранте

  Елена Феранте е сред най-открояващите се имена в съвременната италианска литература, но също така е и фантом в нея, защото никой не знае коя всъщност е тя, дали това е истинското й име, дали е мъж или жена. Любопитството към личността й е голямо, тъй като творбите излезли под нейното име притежават заряда на много изискана и елегантна литература.

"Дни на самота" ме остави без дъх. Това е книга, която буквално ще ви разболее. Авторката е заложила на класическия сценарий - мъж изоставя жена си заради любовница. Триъгълника е  проста геометрична фигура, но когато формата му е начертата в любовта, сложността му приема необятни измерения. 

Разбира се, такъв сюжет звучи банално, изтъркано и скучно, но когато влезеш в книгата оставаш поразен от дълбочината и придадената оригиналност на романа. 

Олга е на 38 години, омъжена, с две деца - жена отдадена на семейството си и домакинската работа, докато един ден светът й се пропуква под демоничното влияние на напускащия съпруг. Образът на грижовна и любяща съпруга мигновено се свлича и изпарява, а това което идва на негово място е отблъскващият и вулгарен призрак на изоставената жена. Олга попада в порочен психически лабиринт, където приетите от обществото морални ценности губят всякаква стойност. 

Феранте е безпощадна към героинята си, забива й шамар след шамар, тръшва я яростно и разсъблича бавно всички пластове на душата й. Езикът на авторката е дързък, остър и безкомпромисен. Има моменти, в които ти идва да изкрещиш на Олга, да я разтърсиш и да я спасиш, но авторката грижливо продължава да дълбае в раната докато накрая достига дъното, празнотата, нищото. Феранте акцентира силно на това колко плашещо крехка е женската душа, излага на показ психологическия аспект при изживяване на изоставянето. Разкрива пред читателя дебри, в които може би малцина са попадали, но и не те оставя да агонизираш в отчаяние, защото спасение от безизходицата винаги има.

Разхвърляните в романа отломки на един разбит брак безспорно доказват еластичността на женската душа - и след най-тежкия удар тя няма да се счупи, само ще се огъне. 

"Чуй ме" от Маргарет Мацантини

  Ще започна с това, че не знам защо на български заглавието е преведено "Чуй ме", след като в оригинал преведено от италиански "Non Тi Мuovere" означава "Не мърдай" ( четох я на английски под заглавие "Don't Move", което както вече е ясно е буквалния превод от италиански ).  Любопитно ми е да прочета българския превод, тъй като на няколко места в романа точно това "не мърдай" е ядро в монолога на главния герой и ако то е заменено с "чуй ме", например, заряда и силата на речта му биха загубили смисъл. 

Сега за книгата.

Това е роман за любовта на един мъж. Но не бързайте да си правите заключения, защото "Чуй ме" не е нито "чик-лит", нито сладникав розов романс. Това е силна книга, в която има много любов, вяра, стил, символика и опустошителна страст.  Тази безпощадна страст те поглъща още с първите редове, не те оставя да преглърнеш, да мигнеш, да си тръгнеш от книгата. И ти не мърдаш, защото точно това ти е наредила Мацантини - "Стой там, където си. Не мърдай."  

Хареса ми, че авторката е посветила книгата на мъжа си, Сержио Кастелито, който режисира и играе главна роля във филмовата адапрация на книгата. Но за нея не бързайте, книгата ще ви даде много повече. Ще ви накара да усетите, ще кресне в гърлото ви и ще ви накара да чуете гласът на любовта, колебанието и болката. И всичко това през погледа на един преуспял мъж, чийто живот в едни момент се плъзва плавно в непознатото, неморалното, нелогичното, но просто и чистосърдечно битие на Италия. Обрат е прекалено банална дума, с която могат да  се опишат събитията, в които попада живота му, защото то е много по-силно от обрат - момента когато си на ръба на собствения си разум, готов да свалиш дрехите от гърба си и да тръшнеш вратата на досегашния си живот, за да се окъпеш в страстта си и да се преродиш чисто нов човек, единствено за да тържествуваш в любовта си към нея. 

Не разбрах дали аз погълнах книгата или тя мен, но ме накара да усетя болката и да поживея в нея. До сега нямам спомен друг роман за любов да ми е въздействал толкова безпощадно. По едно време така ме стисна за гърлото, че аха и да се разцивря. 

В този ред на мисли с почуда установих, че всъщност съм доста боса в съвременната италианска литература. Освен романите на Умберто Еко и Маргарет Мацантини, почти нищо друго не познавам, та вчера се замъкнах до библиотеката и прибрах Елена Феранте у дома. 

Очаквайте скоро, а до тогава, моля споделете кои са любимите ви италиански книги!