"Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи"

Тази книжка, с изглючително дълго и странно заглавие, ми беше горещо препоръчана от няколко приятелки с обещанието, че формата на повествованието и съдържанието силно ще ме заинтригува. 

На пръв поглед точно това се случи. Книгата е написана под формана на писмена кореспонденция между всички герои. Този стил моментално ме подсети за друга моя много любима книга Griffin and Sabine, която беше не само първата подобна, която прочетох, но и ме впечатли с оригиналните художествени илюстрации и мистичните обстоятелства на сюжета.

"Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи " се развива в поствоеннa Британия и в по-голямата си част описва кратки историйки за германската окупация на Нормандските острови, и по-точно на остров Гърнси. Книгата е започната от Мери Ан Шафер, но поради внезапната и неуспешна битка на авторката с рака, остава без край и по-късно бива довършена от племеницата й Ани Бероус. За тези, които нямат особени претенции към литературата смяната на автори не се усеща, но при мен това бе доста осезаемо. 

Пожелавам си това да е последният чиклит, който чета, защото този жанр ми действа опустошително на нервната система. В случая не само, че сюжета беше прекалено повърхностен и наивен, а на всичкото отгоре писмата на героите ми звучаха еднакво, а те никак не са малко и през цялото време ми беше трудно и сметнах за ненужно да им помня имената. Стилът не е толкова неприятен, има хумор, на моменти звучи сладко, но както споменах гласът на всички герои е един и същ. Сюжета е безвъзвратно банален от където и да го погледна, а щастливият край, разбира се, неибежен. Чиклит литературата ми е като боза, колкото и да я разклащаш вкусът винаги е резлив, а състава й вреден за здравето. Да не говорим, че тона на авторките на моменти се опитва на звучи ала Джейн Остин и това също подсили неприятното ми усешане. (Джейн е готина).

С неудобство ще призная, че чак сега видях левия ъгъл на корицата (виж снимката), на който гуруто на средно статистическата посредствена американка, Елизабет Гилбърт, силно препоръчва книгата. Това ме довърши. Точка до следващия пост. 

"Островът" от Александър Секулов

Обичам да се връщам в детските си спомени и да се потапям в лекотата и безгрижието на юношеските години. В такива моменти се опитвам да извикам детето в себе си, за да подкладя онзи буен и необуздан детски порив, който те тласка към всякакви щуротии. 

Непокорността на хлапашкия дух и нестихващата жажда за приключения никога не изчезват напълно от живота ни, но често, избутани от морала на порасналия вече човек, стоят с години заключени в някое прашно чекмедже на душите ни. 

Стихията на детството се развилня пред мен в романа на Александър Секулов "Оствовът". Сръчността на повествованието събуди онзи най-любим мирис на лятната ваканция, когато слънцето силно напича калдаръма, въздухът е тежък, а родителите ти най-после са решили, че вече е време за море. И въпреки че сюжета на романа не се е случил в твоето детство, докато прелистваш страниците се гмуркаш дълбоко и в собствените си спомените и вадиш от дъното всички случки и хлапета, за да ги изживееш още веднъж. 

В "Островът" се събуждат всички детски копнежи и приключения, които някога сме изпитвали. А в героите все ще разпознаем някой забравен юнак от малчуганските сбирки, с който сме били готови да покорим света и да го стискаме здраво в ръцете си. 

И когато действието се развива в любимата ми Гърция, въображението ми бясно препуска да възстановява всички миризми и цветове на гръцките острови и придава още по-голяма плътност на историята. 

Вълнуващо ми беше докато чета морското приключение на тримата приятели. Забравени тръпки разпръснаха пеперуди в стомаха ми, зарази ме лекотата на невинните детски мисли, домъчня ми за непреклонна невръстна смелост, която е в основата на всяка беля. 

Не знам дали Сашо Секулов осъзнава какво е направил с този роман за юноши. Ударил му е печата "Задължително за Възрастни" и е подписал квитанцията за кратка разходка до най-волните и щастливи години в живота. И го е направил толкова спонтанно и красиво, че те кара да прегърнеш спомените си и с умиление да се сгушиш в топлината им. 

Революция в XXI век. Meme Wars

Покрай ескалиралото положение и протестите в България в последната седмица, се сетих да ви разкажа за една презентация на книга, на която присъствах преди няколко дни.

Кале Ласн е авторът на "Meme Wars" и собственик на канадското списание Adbusters, което стартира движението "Окупирай" (Occupy Wall Street Movement) и още няколко кампании насочени срещу капитализма. В последните няколко години активистите от независимата медия са особено активни в привличането на подръжници към своята идеология. Самата аз преди години временно се бях запалила по анти-капиталистическата им философия, но ентусиазмът  ми постепенно угасна поради причини, които ще изброя по-долу.

Adbusters са опоненти на рекламата, в списанието няма нито една такава. Според тях рекламата, като най-силното оръжие на капитализма, е отрова, която разяжда човешкия разум. Статиите са им са дълбоко философски и интересни, често разглеждат връзките капитализъм-общество, капитализъм-околна среда. Дописници на материалите са активисти срещу неокласическата икономика (модела икономика на Северна Америка според Adbusters), често сред тях са професори от престижни университети, икономисти, философи (Славой Жижек е сред редовните автори), студенти. Неокласическата икономика е модел, който води до феодалъзъм и според медията, той вече е пуснал дълбоки корени в западното общество, най-вече в САЩ, където народът е смачкан от работа и лишен от избор за промяна. Ролята на рекламата в тази ситуация е да подържа временното щастие на гражданина като го превърне в свъх консуматор и не му остави възможност да погледне в себе си и осъзнае, че е културно и душевно ограбен. Adbusters цели да провокира  и промени представите и отношението на западното общество към потреблението и капитализма, което то акумулира. Свръх производството и опустошителните му последници  върху природата също са сред най-честите теми в списанието.

Анархистичият характер на публикациите и идеологията, която следват призовава хората да се събудят от потребителската кома и да излязат на улицата. Кале и компания симпатизират и подкрепят всяка публична изява на недоволство спрямо правителствата и корпорациите, бойкотират компании, чиято печалба отива към подпомагане на военни програми, подпомага генетично модифицираните организми или просто не спазва човешките права в трудови условия.

Светът според Adbusters е една депресивна дупка, която е обречена на тотален погром. Капитализмът до такава степен се е инфилтрирал и е разбил цялата система, че нас ни чакат мрачни дни, деградираща култура, неизлечими болести и нещастен живот.  Това е накратно манифестът на Adbusters или поне така, както аз го разбирам.

Лекцията по представяне на "Meme Wars:The Creative Destruction of Neoclassical Economic"s се проведе в една от залите на Университета на Британска Комумбия (UBC). Мястото е избрано целенасочено, тъй като основната идея на книгата е да провокира студентите по икономика да започнат да предизвикват своите преподаватели по така наболелите за Adbusters теми. 

В книгата са предложени така наречените "радикални" идеи срещу съвременния модел на икономика, "биономика"- икономическо мислене с цел осъществяване на непосредстена връзка човек-природа, "психономика" - изследване на връзката между капитализъм базиран на консумиране подхранено от реклама и колективното душевно здраве. 

В книгата са намерили място есета на различни съвременни мислили, противници на капитализма, и както вече е ясно основната идея върви към мрачното предричане, че капитализма е неустойчива система, която скоро ще изпадне в колапс и ще унищожи света.

До тук добре, но после на къде?

Останах разочарована от Кале Ласн и компания. Както той самия каза: "Ние огранизирахме движението "Окупирай" и се събрахме в Ню Йорк, дори самите ние не очаквахме резултата, който се получи с толкова многобройна тълпа и толкова продължително. Отначало мислехме, че ще се съберем ей така, за идеята. Да се видим, да поприказваме, да споделим възгледите си...."

Стори ми се безотговорно да призовеш хората да окупират Wall Street без дори самия ти да имаш идеи какво искаш да постигнеш с този протест, един вид експериментираш с доверието на последователите си. Без идеи няма как да дойде промяната. А точно това е проблема на активистите от Adbusters, искат промяна, не са наясно каква точно, а най-малко как да стигнат до нея. Идеите им за свръхконсумацията, свръхпроизводството и разрушителните последици от капитализма са в правилната посока, но ако всички започнем да мислим като тях, после какво следва... Каква трябва да е структурата на идеалния свят?

За съжаление липсващото звено в теориите на Кале е политико-икономическият характер на капитализма.  Когато се опитахме да му кажем, че корупцията стои в основата на проблема, той сякаш отказа да повярва, замисли се и сякаш се опита да избегне въпроса. Тогава един възрастен човек, може би преподавател в университета, се изправи и каза, че вече дори и в науката се намират учени-проститутки, които на драго сърце приемат дарения от влиятелни корпорации и защитават интереса им в науката.  Ето тук порочният кръг се затваря, а предизвикателствата пред Кале тепърва започват....

"Непорочните Самоубийства" от Джефри Юдженидис

"Непорочните самоубийства" е един тъжен мастилен свят, в който няма усмивки, няма приятели,  няма надежди. Само пет опустели силуета наредени в хронологията на собствената си гибел. Пет сестри предрешили съдбата си в полза на вечното избавление от живота, смъртта.

Красиво написана история с изключително силно въздействие, след която ти се иска да извикаш най-дълбоката въздишка от най-забутания кът на душата си и да се разстелиш в тишината, за да можеш да я изживееш пълноценно и продължително. 

Често се срещат хубави и достойни книги, но рядко толкова разтърсващи. Това, което движи емоцията в "Непорочните самоубийства" е не съкрушителните факти в историята, а начина, по който е разказана, не от самите момичета, а от момчетата от квартала. Ние читателите гледаме през техните очи и чрез техните разкази опознаваме обстоятелствата около сестрите Лисбън.  

Подобно на "Мидълсекс", този първи роман на Джефри Юдженидис представя прочувствена и разтърсваща история, която остава да пулсира в съзнанието дълго след като и последната страница е затворена. 

Любовта трае три години

Напоследък нямам много време за книги, нито да ги чета, нито да пиша за тях. 

С нетърпение очаквах филма на Бегбеде по едноимения му роман "Любовта трае три години" и най-сетне успях да го гледам. Свеж е. 

Много съм скептична към филмовата адаптация на книги, но тази добре се е получила и подозирам, че точно защото е режисирана от самия автор на историята (романа). Книгата е публикувана през 1997 година, а филмът се появи по екраните едва миналата година. 

Запазената марка на Бегбеде, Марк Мароние, отново е ключовата фигура и за кой ли вече път той отново е влюбен! В "Любовта трае три години" Марк устремено преследва и вярва в идеята си, че любовта е жива само три години. В романа изобилстват философските му афоризми, докато във филма към сюжета са добавени допълнителни линии, които уплътняват характера му на идиот. 

Цинизмът на Бегбеде е доста умерен и по-скоро се наблюдава само в книгата. Авторът зад кадър е премерено прилежен и улегнал, подарил е на филма финеса и мъдростта на годините. 

Подземната Библиотека на Ню Йорк

Преди време попаднах в Подземната Библиотека на Ню Йорк и от тогава я навестявам седмичо, защото ми е крайно любопитно кои са уловените книги тeзи дни. Библиотеката е фотографски блог, в който снимките са само на четящи хора в Нюйоркското метро. Кориците на книгите не винаги са на фокус, но под всяка снимка може да откриете заглавието, автора, а също и препратка от къде да си я купите или прочетете.  От наблюденията си установих, че Талмуда е най-четен в метрото, но автори като Айн Ранд, Дж. К. Роулинг, Хилари Мантел, Достоевски и Набоков също са доста предпочитани от нюйоркчани. 

Ако имате време за губене или търсите следващата си книга, това е мястото!

"Карта и територия" от Мишел Уелбек

Мишел Уелбек е най-големия мизантроп в литературния свят, който съм срещала до сега, но книгите са му толкова пристрастяващи, че вече го нареждам сред любимите си автори.

Между мрачните и неизбежни съдби надвиснали над героите му често намирам някаква неопетнена невинност дълбоко вкоренена в душите им. 

Последната му книга, "Карта и територия", е изцяло обгърната от суровите специфики на зимата - мрачна, студена, безрадостна. Не е изненада, че по-голяма част от сюжета се развива през хладните месеци на годината, но обратно на този факт забелязах, че романът, между редовете, е поръсен с повече сатира, от колкото другите му книги. 

В "Карта и територия" срещаме Жед Мартен, просто художник, който, при всички положения, е социален инвалид, но въпреки това печели популярност и успех след една своя случайна изложба на фотографии. На това събитие той среща Олга, млада и прогресираща жена, която е готова да бъде до него и да го обича. Комплексния характер на Жед и най-вече социалните му недъзи изправят любовта му пред изпитание, с което той не знае как да се справи. Но основната линия на сюжета съвсем не е тази. Уелбек отсъжда между редовете - пророкува и се насмива на изградените ни стериотипи за живота, обществито, културата.  Провидението на автора дава живот и на самия себе си в романа като заема значителна роля и затвърждава изградения си чрез медиите особняшки образ, на който той самият не е почитател. Вярвам, че Уелбек искрено се е забавлявал сътворявайки и унищожавайки себе си в "Карта и територия". 

Критицизмът и елегантно подигравателния тон на Уелбек срещу клишираната идеология на масовата култура отново тържествуват из страниците на романа. Не ме изненада и присъствието на друг бохем на френската съвременна литература - Фредерик Бегбеде, чийто образ е изграден точно както съм си го представяла - циничен егоцентрик, въоръжен с цялата френска арогантност. Бегбеде и Уелбек не са единствените реални личности, който са заели роли в романа.  Преплитайки истина с фикция, културен подем с отвратително престъпление и, разбира се, философски размишления върху автори, архитекти, художници, политика, икономика и култура, Мишел Уелбек за пореден път представя изрядна проза.