"Не казвай, че нямаме нищо" от Мадлин Тиен

Ден преди да дойде редът ми за “Не казвай, че нямаме нищо”, се отбих в най-голяма книжарница във Ванкувър, за да сложа край на пет месечното чакане за романа в библиотеката, но уви, всички копия бяха изчерпани. Когато най-накрая получих мейл, че е дошъл редът ми,  зад мен вече чакаха още 777 човека. Този съвсем пресен роман гръмко триумфира на канадската литературна сцена, обирайки най-престижните литературни награди в страната за 2016 година, а освен това беше включен и в шортлиста на Man Booker Prize тази есен.  Авротката му, Мадлин Тиен, е родена във Ванкувър в семейство на китайски имигранти. Етнос, който е достигнал почти 30 процента в демографската картина на Ванкувър.  Този лесно забележим дял от населението, освен че внася разнообразие във цялостната физиономия на града, служи и като мост между две съвършено различни култури. Историите, с който са дошли имигрантите тук, не остават потулени в празните куфари, а често са обект на обществени беседи, университетски лекции или философски срещи. Във времето са се откроили няколко местни писатели от китайски произход, чийто обект на повествование е конфликтът между тежестта на миналото в Китай с рикошетите от сблъсъка със Западния свят. Но нито един от тях до сега не е успял да представи в такава широка перспектива  “там”, както го е сторила Мадлин Тиен в романа си “Не казвай, че нямаме нищо”.

Макар да не е биографичен, романът е вдъхновен от реални събития, грижливо проучени и подредени така, че да го тласнат смело към жанра историческа проза.  

Историята започва във Ванкувър, в малък апартамент не далеч от моята работа. Район, в който съм се шляела стотици пъти. Между мен и лирическата героиня зее кратер от етнически различия, но тази познатост на местонахождението ми даде чувство на близост, което ме погълна и потопи изцяло в това, което по-късно се оказа, съвършено сътворено литературно произведение. 

Главната героиня, Мари, пътува обратно във времето в търсене на отговори, с които да запълни празнината, която баща й оставя след като слага край на живота си. Иначе казано, сюжета е ретроспективно разположен в Китай и разгръща историята на две семейства посветили се на класическа музика и поезия, в чиито бития обаче тежко са свистели камшиците на авторитарния режим. Романът обхваща детайлно периода от късните години на 40-те, през свирепата Културна революция, до студентското клане на площат Тянанмън през 1989 г. Период от време, който стоварва тежки и нелечими удари върху китайската интелигенция и жаждата й за знание и просперитет. Високият писателски талант на Тиен изпъква силно в деликатния, но наситен начин, по който описва най-жестоките събития от новата история на Китай. 

Изключителната стойност на този и подобни, описващи диктаторски режими, романи е прозорецът на критично мислене, който отварят, избутвайки читателя от удобното за властта невежество към по-активна информираност и анализ на управляващите.

Очаквайте “Не казвай, че нямаме нищо” съвсем скоро и на български. 

Най-добрите разкази на Алис Мънро

   Преди да обявят победителят в надпреварата за Нобелова награда за литература никой не беше чувал за Алис Мънро. Дори когато не малко пъти съм се допитвала до опитни канадски четци, никой от тях не е споменавал нейното име като препоръка. В момента, в който анонсираха, че Мънро е обедителят за 2013 година,  всички погледи се насочиха към Канада, а книжарниците тук за броени дни аранжираха колони от нейни сборници буквално между всеки рафт с книги. А в библиотеката на опашка да си запазят нейна книга за прочит са се наредили около триста човека. Истерията, която предизвикват Нобеловите награди се среща навсякъде и най-лесната и безплатна маркетингова стратегия на книжните търговци. 

Алис Мънро е описана от комитета като "майстор на съвременния къс разказ", но се оказа, че аз лично не съм нейния читател. Признавам си, че не изчетох всички разкази от сборника, който виждате на снимката. Няколко ми бяха достатъчни, за да се запозная със стила на авторката и да преценя, че моят литературен вкус няма да намери пристанище в нейните творби. Таланта на авторката е безспорен - много умело и плавно преплита няколко истории в един разказ, успява да ангажира вниманието на читателя със сюжета, но сякаш дотук се изчерпват възможностите й. Разказите й са прекалено консервативни, липсва им онази искра, която да разбуди чувствата или да погали душата ти. Празни са. И твърде женски по характер. А понятието къс разказ в творчеството на Мънро си е направо половин роман, средно разказите й са от около 50-60 страници. 

Докато четях в представите ми се появи образът на идеалния читател на Мънро - средностатистическа дама в пенсионна възраст, която няма претенции към литературата, която чете. 

Предлагам ви един от сочените й за най-добри разкази,  "Bear came over the mountain", от страниците на The New Yorker, тук.

Тази седмица в раницата ми е топла есен... и още една канадска книга - "Стая" на Ема Донахю

    Небезисвестното кленово листо - символът на Канада

   

  Навън е толкова цветно и усмихнато, че въпреки многото учене никак не издържам да стоя затворена в къщи. Само като се събудя и разстеля поглед през прозореца есента ме зове под синьото небе. Очите ми не могат да се налюбуват на багрилата, с които сезонът е оцветил природата. Понякога толкова бързам да изляза, че забравям да помъкна със себе си и фотоапарата, но и той да е с мен пак не мога да запечатам всичко, пред което с възхита въздишам. 

  Есента във Ванкувър е като шарен карнавал. Растителността сменя щедро цветовете си, лек ветрец тържествено полюшва клоните, а падащите листа покриват с пъстър килим зелената трева. Сякаш природата ни подготвя и зарежда с последна глътка от своето величаво творение преди да дойде сивата и студена зима. У мен живее нетърпимо желание да съм навън, да усещам есента със сетивата си, да виждам как градът се променя в меката светлина на сезона, да откривам усмивки и спокойствие по лицата на хората. Никога не съм познавала и обичала токова много есента. 

  Книгата, която последните седмици ме разсейва от сезонните вълнения ми беше препоръчана от моя колежка, която един ден ми донесе пълна чанта с книги, сред които бе и "Стая". А там се случва точно обратното, лирическия герой никога не е виждал света извън стаята, в която живее.  Единственото нещо от "навън", което някога е видял е едно есенно листо паднало на капандурата, през която светлината на денят озарява целият му свят. Въпреки че не е моят тип книга, "Стая" е доста интересен и провокиращ роман, способен да те заинтригува още от първите си страници, защото този, който го разказва е само на пет години и знае толкова много за света, колкото четирите стени му позволяват. В романът има динамика, но не в събитията, а в психичното израстване и когнитивното развитие на невръстния разказвач. От тази гледна точка авторката се е постарала изключително много, усилие, което придава пълнота на творбата, прави я интересна, и то особено за онези, за които детската психика винаги събужда любопитство. Ема Донахю не е спестила и да опише и обстоятелства, чиито подробности биха смутили читателя, но дръжте се, за добрите хора светлина винаги има в тунела. А и това е сценарий, който на всеки от нас може да се случи. 

  

   Навън е още есен, а утре е ден за работа. Затова до скорошно четене!

 P. S. Снимката, на която съм с книгата e правена пред  една от сградите математическия факултен на University of British Columbia. Математическият факултет е с най-старите сгради, които не са реставрирани заради плъзналата по тях растителност. 

    Jerico Beach Park

Революция в XXI век. Meme Wars

Покрай ескалиралото положение и протестите в България в последната седмица, се сетих да ви разкажа за една презентация на книга, на която присъствах преди няколко дни.

Кале Ласн е авторът на "Meme Wars" и собственик на канадското списание Adbusters, което стартира движението "Окупирай" (Occupy Wall Street Movement) и още няколко кампании насочени срещу капитализма. В последните няколко години активистите от независимата медия са особено активни в привличането на подръжници към своята идеология. Самата аз преди години временно се бях запалила по анти-капиталистическата им философия, но ентусиазмът  ми постепенно угасна поради причини, които ще изброя по-долу.

Adbusters са опоненти на рекламата, в списанието няма нито една такава. Според тях рекламата, като най-силното оръжие на капитализма, е отрова, която разяжда човешкия разум. Статиите са им са дълбоко философски и интересни, често разглеждат връзките капитализъм-общество, капитализъм-околна среда. Дописници на материалите са активисти срещу неокласическата икономика (модела икономика на Северна Америка според Adbusters), често сред тях са професори от престижни университети, икономисти, философи (Славой Жижек е сред редовните автори), студенти. Неокласическата икономика е модел, който води до феодалъзъм и според медията, той вече е пуснал дълбоки корени в западното общество, най-вече в САЩ, където народът е смачкан от работа и лишен от избор за промяна. Ролята на рекламата в тази ситуация е да подържа временното щастие на гражданина като го превърне в свъх консуматор и не му остави възможност да погледне в себе си и осъзнае, че е културно и душевно ограбен. Adbusters цели да провокира  и промени представите и отношението на западното общество към потреблението и капитализма, което то акумулира. Свръх производството и опустошителните му последници  върху природата също са сред най-честите теми в списанието.

Анархистичият характер на публикациите и идеологията, която следват призовава хората да се събудят от потребителската кома и да излязат на улицата. Кале и компания симпатизират и подкрепят всяка публична изява на недоволство спрямо правителствата и корпорациите, бойкотират компании, чиято печалба отива към подпомагане на военни програми, подпомага генетично модифицираните организми или просто не спазва човешките права в трудови условия.

Светът според Adbusters е една депресивна дупка, която е обречена на тотален погром. Капитализмът до такава степен се е инфилтрирал и е разбил цялата система, че нас ни чакат мрачни дни, деградираща култура, неизлечими болести и нещастен живот.  Това е накратно манифестът на Adbusters или поне така, както аз го разбирам.

Лекцията по представяне на "Meme Wars:The Creative Destruction of Neoclassical Economic"s се проведе в една от залите на Университета на Британска Комумбия (UBC). Мястото е избрано целенасочено, тъй като основната идея на книгата е да провокира студентите по икономика да започнат да предизвикват своите преподаватели по така наболелите за Adbusters теми. 

В книгата са предложени така наречените "радикални" идеи срещу съвременния модел на икономика, "биономика"- икономическо мислене с цел осъществяване на непосредстена връзка човек-природа, "психономика" - изследване на връзката между капитализъм базиран на консумиране подхранено от реклама и колективното душевно здраве. 

В книгата са намерили място есета на различни съвременни мислили, противници на капитализма, и както вече е ясно основната идея върви към мрачното предричане, че капитализма е неустойчива система, която скоро ще изпадне в колапс и ще унищожи света.

До тук добре, но после на къде?

Останах разочарована от Кале Ласн и компания. Както той самия каза: "Ние огранизирахме движението "Окупирай" и се събрахме в Ню Йорк, дори самите ние не очаквахме резултата, който се получи с толкова многобройна тълпа и толкова продължително. Отначало мислехме, че ще се съберем ей така, за идеята. Да се видим, да поприказваме, да споделим възгледите си...."

Стори ми се безотговорно да призовеш хората да окупират Wall Street без дори самия ти да имаш идеи какво искаш да постигнеш с този протест, един вид експериментираш с доверието на последователите си. Без идеи няма как да дойде промяната. А точно това е проблема на активистите от Adbusters, искат промяна, не са наясно каква точно, а най-малко как да стигнат до нея. Идеите им за свръхконсумацията, свръхпроизводството и разрушителните последици от капитализма са в правилната посока, но ако всички започнем да мислим като тях, после какво следва... Каква трябва да е структурата на идеалния свят?

За съжаление липсващото звено в теориите на Кале е политико-икономическият характер на капитализма.  Когато се опитахме да му кажем, че корупцията стои в основата на проблема, той сякаш отказа да повярва, замисли се и сякаш се опита да избегне въпроса. Тогава един възрастен човек, може би преподавател в университета, се изправи и каза, че вече дори и в науката се намират учени-проститутки, които на драго сърце приемат дарения от влиятелни корпорации и защитават интереса им в науката.  Ето тук порочният кръг се затваря, а предизвикателствата пред Кале тепърва започват....

"Животът на Пи" от Ян Мартел

Веднага споделям, че "Животът на Пи" е най-добрият канадски роман, който съм чела. Признавам, че тепърва навлизам в канадската литература и съм още съвсем неориентирана, но историята на Ян Мартел дълбоко ме впечатли. Обожавам когато авторът ме сблъска с необикновен сюжет какъвто е в този роман.

Индийско момче корабокрушира и попада в спасителна лодка в компанията на зебра, хиена, орангутан и ... бенгалски тигър. Но това съвсем не е историята на някой анимационен филм, а една сурова и ожесточена битка за оцеляване. 
Съвсем в началото, преди за започне своя разказ авторът ни обещава, че тази история, че ни накара на повярваме в Бог. Това твърдение не се сбъдна. То вярата или я имаш, или я нямаш, трудно е да намериш Бога точно е една книга или история. Но успя все пак да ме накара да повярвам в освобождаването на закърнелите ни способности за самосъхранение, упоритостта на волята, устойчивостта на тялото и непреклоността на човешкия дух. 
"Животът на Пи" е една съдържателна история, където въображението разгръща необикновени хоризонти на връзката човек-животно, едновременно провокирайки и вдъхновявайки. Романът е приятно увлекателен, веднъж потеглило повествованието се лее из страниците с магията на добре разказана приказка. 

Местна литература - "Челистът на Сараево" от Стивън Галауей

Наскоро срещнах една много лъчезарна и усмихната канадка на име Колийн. Тя е изключително мила и приветлива жена, която е обсебена от необхватния и разнообразен свят на литературата, с две думи, много чете.
Използвах запознанството ни, за да я помоля да ме въведе в канадската литература, чийто един-единствен роман, "Английският пациент", познавах.
Ето така попаднах на младия автор Стивън Галауей и романът "Челистът на Сараево".
Искам да отбележа, че Галауей няма нищо общо със Сараево, Босна и Херциговина, бивша Югославия или изобщо Източна Европа.
Романът му е вдъхновен от хора преживели сръбската окупация в периода 1992-1996 година.
Действието се развива в разрушаващо се Сараево и проследява живота на трима души, Ароу, Кенан и Драган, които нямат никаква връзка по между си, освен борбата за оцеляване, страхът от мъжете на хълмовете и музиката на челистът.
Мъжете на хълмовете са врагът, снайперистите, които си избират случайни мишени от цивилни граждани и ги превръщат в скоростна жертва на огнестрелните си оръжия.
Челистът е онзи смачкан от войната музикант, който изпълнява обед в продължение на двадесет и два дни, на едно и също място, в един и същ час да свири на своето виолончело в памет на двадесет и двете жертви, които мъжете на хълмовете са убили на същото място.
"Челистът на Сараево" е книга за ужаса от войната и вечната травма, която тлее в човешката душа, за страха и волята за живот, която той поражда. "Челистът на Сараево" е отпечатъка в историята на всички онези, чийто спомени не могат да бъдат изтрити и забравени.
Похвално е делото на автора да пише за събития, които никога не е преживял, но чиято обреченост е успял да усети в спомените на преживелите ги.
Романът е приятен за четене, Галауей не се е опитвал да придаде излишен драматизъм и тъга на текста, с който да го превърне в досадна сензация.
Единственото, което ми липсваше беше повече яснота относто историята на конфликта в Сараево. До последно  не каза кои точно са мъжете на хълмовете и защо са там, кои са причините за обсадата, религиозните конфликти и т.н.
Книгата е интересна, ако някой се интересува мога да му я пратя :)