Шлеп в пустинята

Много сериозно ви препоръчвам тази книга. Особено ако все още имате вяра в съвременната българска литература,  то “Шлеп в пустинята” не бива да се подминава.

Не бях чувала за Людммил Тодоров, но и след като прочетох чудесния му роман името му все още не ми се мярка често в родната книжна преса. 

Факт е, че на фона на достатъчното количество съвременна българска проза, която съм чела напоследък, неговият роман блести като витлеемската звезда. Направо си е друго измерение. В кратък, но удивително съдържателен вариант Тодоров разказва за кризата, през която минава героят му - интелигентен мъж на средна възраст, преподавател по английски в русенска елитна гимназия.  

Шлепът, носещ се по водите на Дунав, изчезва зад един блок още в началните страници на романа. С него безпътно се залутват и мислите, и действителността на даскала. 

Душевните кратери, които конвулсивно отвличат съзнанието му все по-ярко се отразяват върху личния и професионалния му живот, но въпреки тежестта им не похабяват с прекомерен драматизъм романа.  Разсъдъкът и остроумието на героят потъват и изплуват във водовъртежа от внезапни събития, с които авторът премерено украсява живота му. 

“Шлеп в пустинята” е разказ за повратната точка в живота на един мъж, съпруг, баща, учител, любовник и мислител и както всяка безизходица на битието и тази е в състояние да предостави осъзнаване, себеизрастване и нови житейски възможности. В крайна сметка, както лирическият герой заключва в последната страница на романа: “Нормалността е естествено състояние на човека. Каквото и да прави той се стреми към нея. Аз все още удържам положението и живея като опитен заек (каква красива двусмисленост носи това прилагателно). Все още се вълнувам, когато видя как някой шлеп изчезва в нищото.”

Куфатър на брат ми

Тази книга няма нужда от представяне. За няколкото месеца съществуване сборникът предизвика десетки позитивни ревюта в goodreads, а една от тукашните ми приятелки разказа, че като се прибрала в България през лятото отишла в първата книжарница като помолила книжарите да й препоръчат съвременна българска книга и “Куфарът на брат ми” бил първото заглавие, към което я насочили. 

В 22-те есета на сборника са подредени куфарите на пристигащи и заминващи пътници, колкото шарени и разнообразни, толкова лични и проникновени. Истории подчертаващи вътрешния глас на е(и)миграцията, разказващи за душевността на един съвсем естествен процес, характерен за човечеството още от самото му съществуване, но положен в рамките на модерния свят. “Куфарът на брат ми” е алманахът на пътуващия свободомислещ гражданин на света. В него са събрани всички колебания, очаквания, разочарования и предимства на живота извън “дома”, извън държавата, извън културата, от която произхождаме. 

Още когато за пръв път напуснах, макар и за няколко дни, България в мен се отключи едно неуморно любопитство, което вече 15 години не само не мога да угася, а все повече разпалвам. Необятният ми интерес към големия свят, към микро светове му, разположени от единия до другия край на земното кълбо, към хората и техните култури, е движещата сила, която ме докара на 9371 километра от родния ми Пловдив. Но най-вече тук ме доведе любопитството към онези малки характеристики на народните култури, които пребъдват през поколенията, за да полагат основите на съвременността и шлифоват облика на света. 

Етапите и мислите, през които съм минала в годините на странстване гостоприемно са се сгушили в “Куфарът на брат ми” и поглеждайки отново в тяхната интимност откривам цялото онова емиграционно вълнение, което прекалено дълго съм избягвала да си призная. 

"Влакът за Емаус" от Теодора Димова

Любимо ми е да подарявам книги за празнични поводи. В зависимост от човека и вкусовете му внимателно подбирам подходящо четиво. Последно време ми се разнесе славата на добър селекционер и в летните месеци получих няколко запитвания от приятели за ваканционна литература. 

Също толкова обичам и аз да  получавам книжни изненади, макар и вкусът ми да е доста капризен на моменти, досега не се е случило книга подарък да остане неразгърната. 

С тази обаче ентусиазмът ми бързо утихна.  Не съм нейният читател, назорих се до 84-та страница от уважение към скъпата приятелка, която ми я подари. 

"Влакът за Емаус" е многопластов разказ за равносметката на един живот, преминал през изпитания и скръб… “ - така пише навсякъде в анотацията на романа, а многопластовия характер се изразява в наслагване на драма след драма, от която направо да те заболи главата. Теодора Димова безспорно е страшно талантлива и със сигурност ще потърся нещо друго от нея, защото има прекрасен стил и усет към литературата. Но нещата, които ме подразниха във “Влакът за Емаус” са  мрънкливото провлачване на сюжета, досадните трогателни отктовения на главните герои, предвидимите действия, липсата на въображение и оригиналност. Може би, ако авторката беше публикувала идеите си за църквата в есеистична форма, щеше да има по-голяма четаемост, защото наистина знае и има какво да каже по този казус. 

"Една и съща река" от Здравка Евтимова

Знаете, че Здравка Евтимова ми е слабост, затова не очаквайте обективен отзив. Разказите й са ми скъпи, защото са много български, живи и човечни. Героите й, в повечето случаи, са провинциални образи, може би изчезващи екземпляри, чийто живот е необременен от социални мрежи, смарт телефони или технологичния прогрес като цяло.  В болките, копнежите и терзанията им откривам спотаен дълбок романтизъм. Кратките  истории на Здравка са терапията, с която боря носталгията по родния край. Когато ги чета винаги се връщам в детските си спомени и вдишвам прашния въздух на дългите горещи лета прекарани на село. 

Ревностно пазя онзи брой на Adbusters, в който за първи път прочетох неин разказ и когато някои чуждестранен приятел се интересува от българска литература, веднага му връчвам да чете “Acceptance”. 

С щастлива изненада открих, че романът  “Една и съща река” е продължението на един от любимите ми нейни разкази, “Ще те спася” от сборника “Кръв от къртица”.  Още докато го четях навремето никак не ми се искаше да свършва. Здравка е много плътна и деликатна в изказа си, а романът е колкото провинциален, толкова и съвременен, колкото благочестив, толкова и мутренски.  Пирина, Сара и Люба са трите сестри, за които авторката разказва. Три сестри от три различни свята, всяка със своите пороци и финес попаднали в престъпния кръговрат на живота в малко провинциално селище.  Образите гравитиращи около сестрите са очукани от сиромашия типове, захванали се с разнородни начини на препитание - пияници, мутри, момчета за всичко. Но това, което прави реката една и съща в романа е, че каквито и камъни да падат в нея, всеки от тях носи в сърцето си любов, огромна, тежка, належаща. 

Романът е като приказка за възрастни, Здравка не обича да нарича нещата с истинските им имена, милостива е и търси добротата и раните и на най-големите злодеи.  Елегантно написан, динамичен, тъжен и весел е романът, а когато го четете заключете предразсъдъците си, потопете се с тази паралелна реалност, която навярно съществува някъде из забутаните краища на България и дайте шанс на героите да ви покажат колко силно могат да обичат. 

Малко за Пловдив, културата и една пловдивска книга

 Както вече сте разбрали, миналата седмица беше особено вълнуваща за всички пловдивчани - точно в навечерието на празника на града, Пловдив бе избран за културна столица на Европа през 2019 година! Щастливата новина при мен дойде рано сутринта, на път за работа, знаех точното време, в което ще бъде обявен градът-победител и пръстите ми не спираха да натискат update бутона във фейсбук. Имах много силно усещане, че Пловдив ще бъде избраникът на журито и исках, макар и витруално, да изживея цялата еуфория с всички мои съграждани. Жалко, че в този момент нощта и веселбата в любимия ми град тепърва започваха, а на мен ми предстояха, бавно да се нижат, досадните часове на цял работен ден. И все пак, триумфът на Пловдив обсеби изцяло мисълта ми, та не усетих кога работното време приключи.

В Пловдив обаче, еуфорията не утихва и тази седмица, тъй като най-мащабното културно събитие ще се случи точно сега - НОЩ-та на музеите и галериите. Тази година  НОЩ-та се очаква да е още по-впечатляваща и мащабна, тъй като бележи десетия си рожден ден! По това време на годината, родният град най-много ми липсва, защото НОЩ-та е все още нежна през септември, а културно-масовото събитие, което се организира всяка година е един поетичен начин да махнем за довиждане на безгрижното лято и да подготвим сетивата си за дълги зимни нощи, в които често намираме повече време за култура. 

Вече съм сигурна, че не случайно реших първата книга, която да прочета от тези, които пролетта си донесох от България, да е "Рай друг не чакай" на Антон Баев. Не знаех нищо за автора, нито пък за книгата бях чувала. Както споменах тогава, получих я като подарък от Анелия. Когато я взех в скута си, реших да не се ровя в интернет за информация, ей така - оставих се да ме оснесе течението на непознатото.

В хората има много предразсъдъци за съвременната българска литература. И в мен понякога ги има, но сега нямаше нито един. Започнах я и с всяко следващо изречение ми ставаше все по-интересно и по-интересно. По едно време, още съвсем с началото, хоп - изненада! Действието се развива не къде да е, а в Пловдив! И Сашо Секулов съм чела, но неговият Остров не е в Пловдив, нито пък Господа слезе в Пловдив. И двата романа, авторът праща в Гърция, която също ми е много любима, но друго си е Пловдивът!

Какво да ви кажа, много интересно и приятно е изживяването, когато четеш художествена литература, действието в книгата да те изпрати на гребната база или по тротоарите на  "Антим I-ви", особено, когато се намираш на другия край на земята.  

Сюжетната линия на самия роман проследява корабокрушението на един обещаващ журналист в годините на прехода. Най-накрая герой, който не хленчи по комунизма, а смело посреща и изпраща събитията в живота си. Забавен е, забърква се в приключения, реди парчета на мистериозен пъзел, пътува насам-натам и накрая се озовава там, където най-малко е очаквал.

"Рай друг не чакай" е роман за изненадите в живота, където не е задължително авторът в последните страници да превърне героя си в жертвен агнец, за да изкупи бездарността си, а по много деликатен начин го поставя в ситуация, в която умело спасява и двамата - героя и таланта си.

Човек има нужда да чете такива книги, които не въздействат еуфорично, не променят или преобръщат живота, а просто те отпускат спокойно на креслото, разтоварват те с динамика и поетичност и капсуловат вниманието ти в разгръщащата се история. 

Препоръчвам ви горещо и Пловдив този уикенд, и романа на Антон Баев!

Баладите на Виктор Пасков

  

   Напоследък се намирам в едно щастливо и приповдигнато състояние на духа, не само защото е лято и не се спирам на едно място, а защото винаги нося със себе си великолепно четиво, което идеално запълва промеждутъците на деня. 

Книгата на Виктор Пасков "Събрани съчинения" том 2 направо ме срази. В нея са поместени два  романа - "Балада за Георг Хених" и "Германия мръсна приказка", които преобразиха представите ми за съвременната българска литература. Пасков е  вдигнал летвата високо до небето, където и самия той се намира, пуши цигара, слуша джаз и удря по едно леко шамарче на всеки, който се опита да я надскочи. 

  "Балада за Георг Хених" има духа на шедьовър. Много изтънчен и благовиден роман, чиято човеколюбива същност е способна да погали и разчувства дори и най-студената душа.  Георх Хених е лютиер от детството на Пасков, обикновен човек със занаят, а историята му, разказана под изящното перо на автора звучи като соло със Страдивариус - плавно, нежно, чувствено. 

  Спомените ни са пространства в душата, до които само ние имаме достъп, макар и споделени, силата на изживяното трудно може да се изкаже или опише с такава прецизност, че да бъде съпреживяна по същия начин от слушателя или читалеля. Таланта на хората на изкувството се крие точно в това - да те накарат чрез творбите си да изживееш спомените, копнежите, мечтите им, да те въвлекат най-близо до техния свят. 

Пасков е все още ненадминат от българските си колеги в този занаят. И ви го доказва веднага с втория роман от книгата - "Германия мръсна приказка". Роман, коренно различен от предходния като срещуположен полюс.  

  Годината белязала с низ от събития световната история, 1968, оживява отново в разказа на един младеж от София. Година не само преобразила света, но и живота на лирическия герой. Повествованието е наситено с подбудите на всяка буйна дръзка младост - секс, алкохол, музика, безпътие, бунт, търсене на свободата. Модерен за времето си, модерен и днес - глас напомнящ Буковски - неотстъпчив в таланта си, но снизходителен към героя си. Пасков е виртуоз на словото, а "Германия мръсна приказка" е заглушителния химн на неговата младост, на това, което остава завинаги в съзнанието от нея. 

"Островът" от Александър Секулов

Обичам да се връщам в детските си спомени и да се потапям в лекотата и безгрижието на юношеските години. В такива моменти се опитвам да извикам детето в себе си, за да подкладя онзи буен и необуздан детски порив, който те тласка към всякакви щуротии. 

Непокорността на хлапашкия дух и нестихващата жажда за приключения никога не изчезват напълно от живота ни, но често, избутани от морала на порасналия вече човек, стоят с години заключени в някое прашно чекмедже на душите ни. 

Стихията на детството се развилня пред мен в романа на Александър Секулов "Оствовът". Сръчността на повествованието събуди онзи най-любим мирис на лятната ваканция, когато слънцето силно напича калдаръма, въздухът е тежък, а родителите ти най-после са решили, че вече е време за море. И въпреки че сюжета на романа не се е случил в твоето детство, докато прелистваш страниците се гмуркаш дълбоко и в собствените си спомените и вадиш от дъното всички случки и хлапета, за да ги изживееш още веднъж. 

В "Островът" се събуждат всички детски копнежи и приключения, които някога сме изпитвали. А в героите все ще разпознаем някой забравен юнак от малчуганските сбирки, с който сме били готови да покорим света и да го стискаме здраво в ръцете си. 

И когато действието се развива в любимата ми Гърция, въображението ми бясно препуска да възстановява всички миризми и цветове на гръцките острови и придава още по-голяма плътност на историята. 

Вълнуващо ми беше докато чета морското приключение на тримата приятели. Забравени тръпки разпръснаха пеперуди в стомаха ми, зарази ме лекотата на невинните детски мисли, домъчня ми за непреклонна невръстна смелост, която е в основата на всяка беля. 

Не знам дали Сашо Секулов осъзнава какво е направил с този роман за юноши. Ударил му е печата "Задължително за Възрастни" и е подписал квитанцията за кратка разходка до най-волните и щастливи години в живота. И го е направил толкова спонтанно и красиво, че те кара да прегърнеш спомените си и с умиление да се сгушиш в топлината им. 

Мила Мерилин

Получих "Мила Мерилин" като подарък от скъп приятел. Винаги си чета подаръците, независимо дали са ми по вкуса, или не.  Ако не беше така, с оглед на корицата, никога нямаше да посегна към точно тази книга. Установила съм, че книги със снимки на самия автор на корицата ми действат много отблъскващо, дори и когато снимката е отзад на книгата много ме дразни и се старая да не я поглеждам поне докато не завърша книгата. 

"Мила Мерилин" си има две авторки, Люси Сланева и Ваня Щерева, които съоветно заемат местата на главните героини. И двете са влюбени в един и същ мъж, който разбива сърцата им след като внезапно... умира. Общо взето малко екшън, малко драма, след което се заформя едно истинско приятелство между мадамите, което на фона на обстоятелствата стои доста наивно, но какво пък, в художествената литература всичко е възможно. Идеята е, че Мила и Мерилин през цялото време пътуват към себе си, преосмисляйки животите си и черпейки вдъхновение една от друга променят изначалния си облик.

Това е книга, която по никакъв начин не те обременява със сложността си, но по-скоро ти дотяга с наивността си. И когато в заключение спомена, че жанра е чиклит мисля, че ще ме разберете. 

;)

Здравка Евтимова завинаги в сърцето ми

   Преди малко повече от две години случайно попаднах на прекрасен разказ в едно канадско списание, което редовно четях. Стрелнах поглед към името на автора и с огромна почуда установих, че не може да е друго, освен българско. Здравка Евтимова в никакъв случай не ми звучеше познато. Веднага се допитах до гугъл и за моя още по-огромна изненада открих още нейни разкази, много разкази, и на български и на английски! Изчетох всичко, разписано с нейното име и все не ми беше достатъчно, постоянно търсех дали някой скрит разказ няма да се появи оттук или оттам. 

   Дали е нужно да спомена многото литературни награди, с които е отличена авторката, и у нас и в чужбина. Но това сякаш не ми е  толкова важно, същественото за мен е, че сърцето ми я заобича безусловно и дори когато попадна на не толкова силен разказ не й се сърдя, а още повече я обичам! Дори сега, когато искам да напиша нещо за Здравка Евтимова, толкова се вълнувам, че съвсем не мога да си наредя мислите.

   Истината е, че в душата ми нахлува необуздана радост, когато пред мен се разгръща творчеството на Здравка Евтимова. Красив стил, динамични и непредвидими сюжети, малко болка, малко радост и всегрееща надежда изпълват разказите й. Трудно е да си избереш любим, тъй като всички носят магнетичния заряд на красивата литература. 

  Някои от разказите й са адаптирани на български и на английски, т.е. не са буквално преведени, така българската адаптация на разказа, с който я открих - 'Acceptance' е 'Дъжд'. Въпреки промените, които нанася, за да ги адаптира творбите й винаги носят еднакво силен заряд. Какво да ви кажа, просто изизкан майстор на късия разказ е тази жена! 

  Здравка е лекът към неибежната носталгия, радостта и уханната пролет, която разцъфва в душата ми всеки път, когато се доближа до трорчеството й. Няма да крия, че изпитвам нестихваща гордост, еуфория и щастие, че в България се е родил такъв талант. 

Тук може да намерите част от разказите й на български, a тук пък има няколко на английски. Приятно четене :)

"18% сиво" от Захари Карабашлиев

Най-накрая и аз прочетох "18% сиво"!

И останах много доволна. В цялостта си романа е тъжен, но игрив. Закачливият крими-екшън сюжет му придава една особена свежест. Много ми допадна градивния характер на повествованието, а още повече трите сюжетни линии, които непрекъснато се редуваха.

Сред читателските мнения, който прегледах из нета преди да прочета "18% сиво" ми направи впечатление, че за някои "вулгарния характер" на романа го прави недостойна литература. След като го прочетох тези твърдения ми се струват смешни и нелепи.

Романът е динамичен, историята е интригуваща, а Захари Карабашлиев има готин стил и пише много увлекателно историята на героя-имигрант в Америка. 

Много ми е приятно, когато нещо такова е създадено от български автор, и то мой съвременик!

"На изток от Запада" от Мирослав Пенков

"На изток от Запада" попадна в ръцете ми съвсем случайно, прищявка на личния ми избор и наивната ми интуиция.

Това е сборник разкази, които младия автор е писал далеч от родината в моменти на силна носталгия. "Македониjа", "На изток от Запада" и "Писмото" са произведенията, които най-много ми допаднаха. Останалите тъкмо обратното. Повечето сюжети гравитираха около времето на соца и тази клатеща се тъга ми дойде в повече. 
Мирослав Пенков е много талантлив разказвач, симпатична ми е стилистиката му, но у мен остана убеждението, че разказите са насочени към конктерна група читатели, т.е. за западняците отвъд океана, които са далеч от битието на сиромашията по соца.

Това е, което остана у мен след прочита на книгата, не можах да изтръгна повече...

Време за ... "Мъже" от Цвета Стоева

С риск да се превърна в жертва на повторението ще споделя за пореден път, че обожавам, когато приятели ми препоръчват книги. За моята потребителска същност това е най-успешната маркетингова стратегия - отзивът на приятел. 

Така де, как другояче бих попаднала на книгата на Цвета Стоева "Мъже", ако Иван не ми беше подхвърлил слуха за нейното съществуване.

Нямах представа какво се задава към мен, но това, което открих върте събуди една закъсняла пролет в душата ми.  

Цвета има много чаровен стил, свеж като току-що излюпил се минзухар.

"Мъже" е сбор от историйки за най-интересната, болезнена, всеобхватна и затрогваща тема на всяка млада жена - мъжете.

И въпреки че нито едно от разказчетата не завършва с щастлив край, драматизмът е крайно олекотен от непресторения и на моменти упоен от хумор стил на авторката. Сюжетът на историйките често е класическата развръзка на краткотрайната връзка, в която, by default, винаги потърпевшо е нежното сърце на мацката. Но това, което ме трогна е луксозният изказ на Цвета, елегантността на въображението, с което облича обикновени неща с необикновени думи. 

"Мъже" е изповедта на онази нахлуваща натрапчива самота, в която се озоваваш след поредното любовно разочарование. Всеки разказ е тактично откровен, без да наранява, умалява и потъва. Нещата точно такива, каквито често се случват.

"Мъже" ще е подаръкът ми за приятелките от доброто старо време, по случай дългите среднощни разговори, преполовените чаши червено вино и най-коварната, най-сладката, разяждаща ни като ръжда старо желязо, тема - мъжете. 

"Физика на тъгата" от Георги Господинов

Преди време почувствах нуждата от българската литература и след кратко допитване до опитни четци, мои приятели, се спртях на шест заглавия, които след дълго пътешествие вече са при мен, отвъд океана. Така нашумялата "Физика на тъгата" е мой личен избор, затова тя е и първата, която подхванах. Романът започва много обещаващо и интересно - момче, способно да влиза в душите на хората и да изживява всеки спомен и чувствата свързани с него. Но много скоро след това тази линия се размива, сюжета изчезва, а последвалите многобройни истории ми беше непосилно да свържа в някакъв хронологичен ред.
Не улових момент, в който за малко поне да успея да се приобщя към текста, дистанцията между мен и автора беше от единия край на света до другия и това е не защото не съм живяла в детството на Господинов, а защото собственото ми отношение към спомените е различно. Апатията ми се пренесе и към вмъкнатите историйки в романа, част от които, по мое мнение, можеше и да бъдат спестени поради невидимия си характер. Не успях да уловя какво е целял автора с този роман, не намерих посланието, което търсих до края. По-голяма част от обема на книгата е зает от авторови размишления, но и тези философски опити бяха напудрени с прекалена баналност, а липсата на оригиналност в тях събуждаше все по напористо отегчението в мен.  Признавам, че дочетох "Физика на тъгата" от надежда и на инат, но не и интерес. Отново изрових от интернет онези ревюта, които ме накараха да посегна към тази книга и с изумение открих, че нито едно от така величавите изречения не отговаряше на моята истина.