Революция в XXI век. Meme Wars

Покрай ескалиралото положение и протестите в България в последната седмица, се сетих да ви разкажа за една презентация на книга, на която присъствах преди няколко дни.

Кале Ласн е авторът на "Meme Wars" и собственик на канадското списание Adbusters, което стартира движението "Окупирай" (Occupy Wall Street Movement) и още няколко кампании насочени срещу капитализма. В последните няколко години активистите от независимата медия са особено активни в привличането на подръжници към своята идеология. Самата аз преди години временно се бях запалила по анти-капиталистическата им философия, но ентусиазмът  ми постепенно угасна поради причини, които ще изброя по-долу.

Adbusters са опоненти на рекламата, в списанието няма нито една такава. Според тях рекламата, като най-силното оръжие на капитализма, е отрова, която разяжда човешкия разум. Статиите са им са дълбоко философски и интересни, често разглеждат връзките капитализъм-общество, капитализъм-околна среда. Дописници на материалите са активисти срещу неокласическата икономика (модела икономика на Северна Америка според Adbusters), често сред тях са професори от престижни университети, икономисти, философи (Славой Жижек е сред редовните автори), студенти. Неокласическата икономика е модел, който води до феодалъзъм и според медията, той вече е пуснал дълбоки корени в западното общество, най-вече в САЩ, където народът е смачкан от работа и лишен от избор за промяна. Ролята на рекламата в тази ситуация е да подържа временното щастие на гражданина като го превърне в свъх консуматор и не му остави възможност да погледне в себе си и осъзнае, че е културно и душевно ограбен. Adbusters цели да провокира  и промени представите и отношението на западното общество към потреблението и капитализма, което то акумулира. Свръх производството и опустошителните му последници  върху природата също са сред най-честите теми в списанието.

Анархистичият характер на публикациите и идеологията, която следват призовава хората да се събудят от потребителската кома и да излязат на улицата. Кале и компания симпатизират и подкрепят всяка публична изява на недоволство спрямо правителствата и корпорациите, бойкотират компании, чиято печалба отива към подпомагане на военни програми, подпомага генетично модифицираните организми или просто не спазва човешките права в трудови условия.

Светът според Adbusters е една депресивна дупка, която е обречена на тотален погром. Капитализмът до такава степен се е инфилтрирал и е разбил цялата система, че нас ни чакат мрачни дни, деградираща култура, неизлечими болести и нещастен живот.  Това е накратно манифестът на Adbusters или поне така, както аз го разбирам.

Лекцията по представяне на "Meme Wars:The Creative Destruction of Neoclassical Economic"s се проведе в една от залите на Университета на Британска Комумбия (UBC). Мястото е избрано целенасочено, тъй като основната идея на книгата е да провокира студентите по икономика да започнат да предизвикват своите преподаватели по така наболелите за Adbusters теми. 

В книгата са предложени така наречените "радикални" идеи срещу съвременния модел на икономика, "биономика"- икономическо мислене с цел осъществяване на непосредстена връзка човек-природа, "психономика" - изследване на връзката между капитализъм базиран на консумиране подхранено от реклама и колективното душевно здраве. 

В книгата са намерили място есета на различни съвременни мислили, противници на капитализма, и както вече е ясно основната идея върви към мрачното предричане, че капитализма е неустойчива система, която скоро ще изпадне в колапс и ще унищожи света.

До тук добре, но после на къде?

Останах разочарована от Кале Ласн и компания. Както той самия каза: "Ние огранизирахме движението "Окупирай" и се събрахме в Ню Йорк, дори самите ние не очаквахме резултата, който се получи с толкова многобройна тълпа и толкова продължително. Отначало мислехме, че ще се съберем ей така, за идеята. Да се видим, да поприказваме, да споделим възгледите си...."

Стори ми се безотговорно да призовеш хората да окупират Wall Street без дори самия ти да имаш идеи какво искаш да постигнеш с този протест, един вид експериментираш с доверието на последователите си. Без идеи няма как да дойде промяната. А точно това е проблема на активистите от Adbusters, искат промяна, не са наясно каква точно, а най-малко как да стигнат до нея. Идеите им за свръхконсумацията, свръхпроизводството и разрушителните последици от капитализма са в правилната посока, но ако всички започнем да мислим като тях, после какво следва... Каква трябва да е структурата на идеалния свят?

За съжаление липсващото звено в теориите на Кале е политико-икономическият характер на капитализма.  Когато се опитахме да му кажем, че корупцията стои в основата на проблема, той сякаш отказа да повярва, замисли се и сякаш се опита да избегне въпроса. Тогава един възрастен човек, може би преподавател в университета, се изправи и каза, че вече дори и в науката се намират учени-проститутки, които на драго сърце приемат дарения от влиятелни корпорации и защитават интереса им в науката.  Ето тук порочният кръг се затваря, а предизвикателствата пред Кале тепърва започват....

"Непорочните Самоубийства" от Джефри Юдженидис

"Непорочните самоубийства" е един тъжен мастилен свят, в който няма усмивки, няма приятели,  няма надежди. Само пет опустели силуета наредени в хронологията на собствената си гибел. Пет сестри предрешили съдбата си в полза на вечното избавление от живота, смъртта.

Красиво написана история с изключително силно въздействие, след която ти се иска да извикаш най-дълбоката въздишка от най-забутания кът на душата си и да се разстелиш в тишината, за да можеш да я изживееш пълноценно и продължително. 

Често се срещат хубави и достойни книги, но рядко толкова разтърсващи. Това, което движи емоцията в "Непорочните самоубийства" е не съкрушителните факти в историята, а начина, по който е разказана, не от самите момичета, а от момчетата от квартала. Ние читателите гледаме през техните очи и чрез техните разкази опознаваме обстоятелствата около сестрите Лисбън.  

Подобно на "Мидълсекс", този първи роман на Джефри Юдженидис представя прочувствена и разтърсваща история, която остава да пулсира в съзнанието дълго след като и последната страница е затворена. 

Любовта трае три години

Напоследък нямам много време за книги, нито да ги чета, нито да пиша за тях. 

С нетърпение очаквах филма на Бегбеде по едноимения му роман "Любовта трае три години" и най-сетне успях да го гледам. Свеж е. 

Много съм скептична към филмовата адаптация на книги, но тази добре се е получила и подозирам, че точно защото е режисирана от самия автор на историята (романа). Книгата е публикувана през 1997 година, а филмът се появи по екраните едва миналата година. 

Запазената марка на Бегбеде, Марк Мароние, отново е ключовата фигура и за кой ли вече път той отново е влюбен! В "Любовта трае три години" Марк устремено преследва и вярва в идеята си, че любовта е жива само три години. В романа изобилстват философските му афоризми, докато във филма към сюжета са добавени допълнителни линии, които уплътняват характера му на идиот. 

Цинизмът на Бегбеде е доста умерен и по-скоро се наблюдава само в книгата. Авторът зад кадър е премерено прилежен и улегнал, подарил е на филма финеса и мъдростта на годините. 

Подземната Библиотека на Ню Йорк

Преди време попаднах в Подземната Библиотека на Ню Йорк и от тогава я навестявам седмичо, защото ми е крайно любопитно кои са уловените книги тeзи дни. Библиотеката е фотографски блог, в който снимките са само на четящи хора в Нюйоркското метро. Кориците на книгите не винаги са на фокус, но под всяка снимка може да откриете заглавието, автора, а също и препратка от къде да си я купите или прочетете.  От наблюденията си установих, че Талмуда е най-четен в метрото, но автори като Айн Ранд, Дж. К. Роулинг, Хилари Мантел, Достоевски и Набоков също са доста предпочитани от нюйоркчани. 

Ако имате време за губене или търсите следващата си книга, това е мястото!

"Карта и територия" от Мишел Уелбек

Мишел Уелбек е най-големия мизантроп в литературния свят, който съм срещала до сега, но книгите са му толкова пристрастяващи, че вече го нареждам сред любимите си автори.

Между мрачните и неизбежни съдби надвиснали над героите му често намирам някаква неопетнена невинност дълбоко вкоренена в душите им. 

Последната му книга, "Карта и територия", е изцяло обгърната от суровите специфики на зимата - мрачна, студена, безрадостна. Не е изненада, че по-голяма част от сюжета се развива през хладните месеци на годината, но обратно на този факт забелязах, че романът, между редовете, е поръсен с повече сатира, от колкото другите му книги. 

В "Карта и територия" срещаме Жед Мартен, просто художник, който, при всички положения, е социален инвалид, но въпреки това печели популярност и успех след една своя случайна изложба на фотографии. На това събитие той среща Олга, млада и прогресираща жена, която е готова да бъде до него и да го обича. Комплексния характер на Жед и най-вече социалните му недъзи изправят любовта му пред изпитание, с което той не знае как да се справи. Но основната линия на сюжета съвсем не е тази. Уелбек отсъжда между редовете - пророкува и се насмива на изградените ни стериотипи за живота, обществито, културата.  Провидението на автора дава живот и на самия себе си в романа като заема значителна роля и затвърждава изградения си чрез медиите особняшки образ, на който той самият не е почитател. Вярвам, че Уелбек искрено се е забавлявал сътворявайки и унищожавайки себе си в "Карта и територия". 

Критицизмът и елегантно подигравателния тон на Уелбек срещу клишираната идеология на масовата култура отново тържествуват из страниците на романа. Не ме изненада и присъствието на друг бохем на френската съвременна литература - Фредерик Бегбеде, чийто образ е изграден точно както съм си го представяла - циничен егоцентрик, въоръжен с цялата френска арогантност. Бегбеде и Уелбек не са единствените реални личности, който са заели роли в романа.  Преплитайки истина с фикция, културен подем с отвратително престъпление и, разбира се, философски размишления върху автори, архитекти, художници, политика, икономика и култура, Мишел Уелбек за пореден път представя изрядна проза. 

"1Q84" от Харуки Мураками

  Тези дни заключих, естествено без солидни доказателства, че най-вероятно Харуки Мураками е най-четеният съвременен автор на XXI- ви век. Почти не познавам човек, който да не е чел поне една негова книга. 

Все още не мога да се определя като негова почитателка, но определено "1Q84" остави своя отпечатък някъде из дълбините на душата ми. Отдавам това на запазената марка на Мураками да използва често за свои герои социално усамотените хора в обществото. И аз изпитвам нестихващо любопитство към тях. 

  Още от както бях в основното училище правя безброй неуспешни опити, за да разбера поне малко света им, но единственото, което успях да науча е, че е почти невъзможно да разпукаш бронята им и да надникнеш какво се крие зад нея.

Все още ясно си спомням момичето със страшно ниски оценки и рошава коса, което не говореше на никой, дори и на учителите. Скоро след като се присъедини към нашия клас това й поведения моментално я превърна в обект на подигравки. Момичетата нямаха никакъв интерес към нея, а момчетата бяха безмилостни, лепяха дъвки в буйните й коси, крадяха вещите й, присмиваха й се, опитваха се по всякакъв начин да я провокират да проговори или заплаче. Но тя никога не направи нито едното, нито другото. Изражението й беше непроницаемо.

Децата бързо губят интерес към нещата, които ги вълнуват и когато гневът им към "рошавото момиче" най-накрая утихна, тя смени училището. Често се питам какво ли се е случило с нея след това и какво я беше накрало да се изолира така от всичко, което я заобикаля. 

  Споменът за тази съученичка ме накара да се привържа толкова към "1Q84". Не само главните герои Аомаме и Тенго споделят подобна на нея съдба, но и останалите герои са по техен си начин "самотни вълци".

Харесвам ми любовта и желанието, с което Мураками пише за социално осакатените хора, чийто интровертен начин на живот често ги хвърля в обществена сянка и скрива тяхното съществуване. Прецизното описание на техните характери хвърля светлина върху тъмните коридори на едно толкова непознато битие.

  "1Q84" започва с паралелните истории на Аомаме и Тенго, които несъзнателно се озовават в нов свят, където всичко си е по старо му с изклювение на загадъчните събития, които препречват пътя им, лишени от всякакво логично обяснение. За Аомаме това е мрачната година 1Q84 (Q=question, въпрос) с две луни, Малки Хора и Въздушни Какавиди ( от Air Chrysalis, не знам как точно е в българския превод), а за Тенго това е градът на котките, който той трябва да напусне "преди изхода да е блокиран". През цялото време двамата герои пътуват един към друг, следвайки различни пътища, защото това е реалността, в която им е отредено да се срещнат. 

Препядствията, пред които Тенго и Аомаме се изправят превръщат романа в бързо развиващ се мистериозен трилър, който няма да ви даде мира. 

Поне при мен беше така. Бях потънала в историята и благодарих на всички тайни сили, които ме накараха да посегна към романа. Поради някаква глупава причина винаги се колебая преди да посегна към някоя по-обемиста книга и въпреки че досега не съм преживявала разочарование, все не мога да се преборя с  тоя досаден навик. 

  В  "1Q84" има един дребен недостатък и това е неравномерното темпо на действието в трите книги.  В книга I движението на сюжета е по-интензивно и интригуващо, след това постепенно затихва, а най-мъчителната за мен част бе разстоянието между края на книга II и почти половината от книга III. Там ми се стори, че  Мураками  е изчерпал идеите си спрямо Тенго и за известно време забоксува на едно място. Доста отегчителни няколкостотин страници, през които, за да не те отказва, автора пуска по някоя друга загадка свързана с героите. Но дори и тези подмятания не са способни да разбулят цялата мистерия на събитията в "1Q84".  Като изключим това симпатично несъвършенство книгата доста ми допадна.

Фрийганизъм

Първият шок, с който се сблъсках в Америка преди девет години беше, че хранителните магазини всяка вечер изхвърлят огромни количества прясна храна на боклука. Зеленчуци, плодове, пресен хляб, нарязани кашкавали и колбаси, печени пилета и друга храна, която не се е продала през деня. Много бях възмутена и веднага попитах ръководството на магазина, в който работех как е възможно такова жестоко отношение към храната. В отроговр получих само краткото, лишено от всякаква човещина изречение, че такъв е закона. Предложих да дават на мен "храната за боклука", но това категорично беше отхвърлено като възможност. Не можело дори и на мен. Такъв бил закона.

Тъп американски закон.

Тогава защо приготвяте толкова много храна след като всяка вечер трябва да хвърляме по два огромни чувала? Приготвяйте по-малко, за да не остава.

Ама не може, клиентите се разстройстват, когато искат нещо и го няма.

Аха, разстройват се! Да ги оставим да ги хване вечното разстройство тогава!

Бясна бях и тогава откраднах първия си хляб от кофата за боклук...

Така ме осени идеята, че американският консуматор приема храната за даденост и съвсем не осъзнава нейната стойност. Колко тъжнен е факта, че храната, която се изхвърля в Америка за една година би изхранила цяла гладуваща Африка. Че дори и всички български пенсионери! Повярвайте ми, говоря за покъртително големи количества храна, която се изхвърля 365 дни в годината.

    За да се справят от части с този проблем група граждани организират необичайна форма на протест. Ходят всяка вечер по боклуджийските контейнери и задигат чувалите с изхвърлена храна. По този начин те осигуряват седмичната си прехрана, без дори да им се налага да пазаруват в магазина. Менюто им е разнообразно, каквото има в чувала, това е и вечерята им. Ето така преди няколко години в Америка се появи фрийганизма. Думата е словосъчетамие от free (свободен) и vegan (веган - този, който не яде нищо, което произлиза от животно).

Фийганите не са нито бедни, нито бездомни хора. Много от тях имат завидни професии, но с начина си на хранене изразяват пред обществото, че могат да се противопоставят на наложените икономически стандарти и че дори Америка, с вечно отвореното си консуматорско гърло, няма нужда от свръх производство. Фрийганите обикалят контейнерите на магазините, понякога дори се гмуркат в тях и вадят каквото им се стори все още годно за употреба. Често всичко намерено се събира на едно място и се разпределя сред членовете на общността. Някои хранителни вериги, у чиято управа все още е останала малко човещина, неофициално обявяват часа на изнасянето на чувалите с "негодна" храна и не ги хвърлят в казана, а ги оставят до него. Така те измиват ръцете си, че по закон са изпълнили задължението си. Основната цел на фрийганите е да не спонсорират икономиката като свеждат покупките си близо до минимум и с позицията си да покажат на политиците и обществото, че хората имат нужда да консумират много по-малко, от колкото рекламите и изобилието в магазините им налага.

Като всяко ново течение и фрийганизмът набира все повече последователи, особено сред младото хипстърско поколение. При тях обаче философията на течението не е окупирала сърцата, а по-скоро е нова мода и начин да си много куул. Забелязвам все повече модерни младоци да надничат в казаните зад магазините.

В чист вид идеите на фрийганизма са много адекватни на американското свръх потребление, но от друга страна ровенето в боклуците крие опасни за здравето рискове и би спряло много хора да  го последват. Все пак важно е посланието да достигне повече хора.  Независимо какви са похватите, важна е крайната цел.