Фрийганизъм

Първият шок, с който се сблъсках в Америка преди девет години беше, че хранителните магазини всяка вечер изхвърлят огромни количества прясна храна на боклука. Зеленчуци, плодове, пресен хляб, нарязани кашкавали и колбаси, печени пилета и друга храна, която не се е продала през деня. Много бях възмутена и веднага попитах ръководството на магазина, в който работех как е възможно такова жестоко отношение към храната. В отроговр получих само краткото, лишено от всякаква човещина изречение, че такъв е закона. Предложих да дават на мен "храната за боклука", но това категорично беше отхвърлено като възможност. Не можело дори и на мен. Такъв бил закона.

Тъп американски закон.

Тогава защо приготвяте толкова много храна след като всяка вечер трябва да хвърляме по два огромни чувала? Приготвяйте по-малко, за да не остава.

Ама не може, клиентите се разстройстват, когато искат нещо и го няма.

Аха, разстройват се! Да ги оставим да ги хване вечното разстройство тогава!

Бясна бях и тогава откраднах първия си хляб от кофата за боклук...

Така ме осени идеята, че американският консуматор приема храната за даденост и съвсем не осъзнава нейната стойност. Колко тъжнен е факта, че храната, която се изхвърля в Америка за една година би изхранила цяла гладуваща Африка. Че дори и всички български пенсионери! Повярвайте ми, говоря за покъртително големи количества храна, която се изхвърля 365 дни в годината.

    За да се справят от части с този проблем група граждани организират необичайна форма на протест. Ходят всяка вечер по боклуджийските контейнери и задигат чувалите с изхвърлена храна. По този начин те осигуряват седмичната си прехрана, без дори да им се налага да пазаруват в магазина. Менюто им е разнообразно, каквото има в чувала, това е и вечерята им. Ето така преди няколко години в Америка се появи фрийганизма. Думата е словосъчетамие от free (свободен) и vegan (веган - този, който не яде нищо, което произлиза от животно).

Фийганите не са нито бедни, нито бездомни хора. Много от тях имат завидни професии, но с начина си на хранене изразяват пред обществото, че могат да се противопоставят на наложените икономически стандарти и че дори Америка, с вечно отвореното си консуматорско гърло, няма нужда от свръх производство. Фрийганите обикалят контейнерите на магазините, понякога дори се гмуркат в тях и вадят каквото им се стори все още годно за употреба. Често всичко намерено се събира на едно място и се разпределя сред членовете на общността. Някои хранителни вериги, у чиято управа все още е останала малко човещина, неофициално обявяват часа на изнасянето на чувалите с "негодна" храна и не ги хвърлят в казана, а ги оставят до него. Така те измиват ръцете си, че по закон са изпълнили задължението си. Основната цел на фрийганите е да не спонсорират икономиката като свеждат покупките си близо до минимум и с позицията си да покажат на политиците и обществото, че хората имат нужда да консумират много по-малко, от колкото рекламите и изобилието в магазините им налага.

Като всяко ново течение и фрийганизмът набира все повече последователи, особено сред младото хипстърско поколение. При тях обаче философията на течението не е окупирала сърцата, а по-скоро е нова мода и начин да си много куул. Забелязвам все повече модерни младоци да надничат в казаните зад магазините.

В чист вид идеите на фрийганизма са много адекватни на американското свръх потребление, но от друга страна ровенето в боклуците крие опасни за здравето рискове и би спряло много хора да  го последват. Все пак важно е посланието да достигне повече хора.  Независимо какви са похватите, важна е крайната цел.

Истанбул през книга. "Копелето на Истанбул" от Елиф Шафак

Зимата търпеливо дреме пред врата и кротко почуква от време на време. В моменти като тези, когато времето колебливо се клати между сезоните - ни топло, ни студено, а настроението ми смирено утихва пред замиращия есенен пейзаж, най-добре ми действа леко, увлекателно четиво, което бързо да ме отнесе в друга земя, в друг сезон, в друга култура. 

Обожавам да пътувам. Обичам мириса на новите места, очите на хората, които ги обитават и неповторимата атмосфера, носеща се игриво във въздуха.

Има места, чиито дух абсорбирам прекалено бързо - вдишвам, обхождам, запечатвам с погледа си, често и с фотоапарата и затварям възприятията си за тях. Така те никога не ме зоват да ги посетя отново. Но има и такива, чиито дух е толкова древен и сведущ, че нуждата да се слея отново с тълпите им ме преследва с нестихваща охота. Такъв ми е Истанбул. Винаги се връщам там с нетърпение, но никога не мога да се задържа повече от три дни. Колкото ненаситно ме привлича културата му, толкова стремглаво ме отблъсква заглушителната врява на калабалъка. Бир лира-та продънва ушите ми дори и на сън, блъсканицата и шума на трафика пружинират безцеремонно върху опънатите ми нерви, но в тази безпощадна атмосфера намирам изключителна доза чар и пленителност. 

Увлечението ми към Истанбул се появи още в детските години като най-близка асоциация с Ориента, описан в приказките от "Хиляда и една нощ". Знам, че няма общо, но за детското въображение мигновената асоциация е крайно наложителна и знаейки, че има султански дворец само на четири часа път от моя блок предизвикваше такава нестихваща еуфория в детските ми фантазии, че по някое време Ориента започна да се материализира още с входната табела на Свиленград. 

Такъв е днес Истанбул, с дълго битие, не само в историята, но и в душата ми.

Открих книгата на Елиф Шафак при поредния лов на книги в Трифта и я купих само заради името Истанбул в заглавието. Изобщо не знаех какво да очаквам, но приятно се изненадах когато още от първите страници усетих, че държа "моя Ориент" в ръцете си и радостно закрачих по истанбулските калдаръми редом със Зелиха - любимият ми персонаж в романа. 

"Копелето на Истанбул" не е книга без която не мога, но пък е от тези четива, които са способни да ти върнат спомени от дадено място на което си бил и искаш отново да се върнеш. В романа авторката пресича съдбите на две момичета от два различни етноса - турски и арменски. В първата част Шафак подробно разказва за особеностите и предисторията на двете семейства - едното пуснало дълбоки корени в Истанбул, а другото тръгнало някога от Истанбул, но поради тежките обстоятелства и гонения на арменския етнос в Османската империя, намерило обежище в Сан Франциско. Основният замисъл на романа се движи по периферията на турско-арменския конфликт относно арменския геноцид. Авторката прецизно движи повествованието в посока на взаимния компромис без явно да го утвърждава или отрича. В "Копелето на Истанбул " се открояват две основни точки на конфликта - неведението на турците за събития случили се преди установяването на република Турция (1923 година) и болезнените спомени на арменците, които се предават като национално наследство в следващите поколения. Романът е приятен, не затормозява с конфликти, но и не досажда с пропагандиращите в него мнения. Сюжетът не е особено динамичен в настоящето, по-скоро се разкриват тайни от миналото на двете семейства. По-голяма част от действието се развива в Истанбул и за моя радост Елиф Шафак не е лаконична, а с очарователна точност описва истанбулската атмосфера, точно такава, каквато винаги я усещам, когато съм там - криволичещите калдаръмени улици, подвикванията на търговците, смесената миризма на подправки, дюнери, чай, баклава, ашуре и прясно изстискани цитрусови сокове. През цялото време на прочита ме глождеше къде ли се намира и дали изобщо съществува кафе "Кундера" - мястото където се събира утайката на съвременното културно истанбулско общество. Няма да крия, че сюжета не ми беше толкова интересен, колкото културния облик на Истанбул в описанията на авторката. 

Разбира се, обаянието на този град едва ли би било същото ако Кемал Ататюрк не бе наложил своите велики реформи и не бе превърнал Турция в една от най-демократичните ислямски държави. Признанието и любовта на турците към Ататюрк няма как да остане непозната дори и за най-невежите сред туристите - потртера на първия президент е буквално навсякъде, пощенски марки, турски лири, учреждения, дори и на таблото на едно такси. Може би е права Елиф Шафак, че за турците историята започва след 1923 година. 

Café de Flore

Идеята за този филм я гепих от блога Горуна и с голяма изненада установих, че той е не само канадски, а дори е на режисьора на C.R.A.Z.Y.  и идва от френска Канада. За недотам обширния си опит с канадското кино съм установила, че квебекарските филми са много близки до европейското кино. Нищо общо с Холивуд и Слава Богу! 

Но все още съм боса с канадската култура, а под носа ми непрестанно се провеждат всякакви интересни фестивали и събития с известни и не толкова известни личности. Споменавам това защото не отдавна "Café de Flore" спечели ванкувърската филмова награда (Vancouver Film Critics Circle 2012) за най-добър филм и най-добра женска второстепенна роля в канадски филм (Хелен Флорент). Актрисата в главната женска роля, Ванеса Паради пък спечели квебекската награда Junto 2012 за ролята си във филма. 

"Café de Flore" ме впечатли с оригиналния си сюжет и безкомпромисната съдба на героите, филм, в който няма добро и зло, всичко е добро, дори и да ни наранява...

Много съм доволна, че Канада има провинция Квебек, която се отличава с доста прогресивно развитие в културно отношение, от колкото останалите провинции. Монреал е много магнетичен град, който освен че привлича с чара си и вдъхновява с атмосферата си...

Sulfuric Acid in the Thrift Store

Само на две пресечки от сградата, в която живея има един Thrift Store , в който не пропускам да се отбия всяка седмица. Трифтовете, за които ви разказвам са верига магазини за стоки втора употреба на християнската организация Армията на Спасението. Накратко Армията е организация с благотворителна цел, която подпомага хората в нужда по света. Тяхната дейност не е насочена само към най-бедните части на света, но и към бедните хора в развиващите се страни. Имат най-различни програми за подпомагане на хора в нужда и често посредничат на същите тези хора като насърчават социалното им интегриране, помагат ги в борбата с наркотична и алкохолна зависимост, съдействат при домашно насилие и злоупотреби и т.н. Една от интересните им стратегии са Трифт магазините. Те са изцяло на дарителска основа, хора оставят ненужните си вещи и други хора ги купуват на много ниски цени. Изключително ниски. В магазините се продава каквото се присетите, дрехи, обувки, посуда, картини, мебели, сувенири, джунджурии, книги, бижута, всичко! Цената на книгите е между 1 и 3 долара. Излишно е да ви казвам, че вече съм напълнила библиотеката си, и то все с търсени от мен заглавия. 

Наскоро при поредното ловуване на книги гледам от един рафт ми намига Амели Нотомб. Без да се колебая я добавих към купчината покупки и айде обратно към нас. Точно за този роман, "Сярна Киселина" не бях чувала, но понеже последната година изчетох няколко книги на Нотоб, реших с него да започна, предполагайки горе-долу какво да очаквам от авторката.

Е, този път тя надмина очакванията ми. По-голяма покруса от прочетеното скоро не бях изживявала. Много се разочаровах и изпитах искрено презрение към авторката, че си позволява така неблагоразумно да бъде на приливи и отливи. Най-накрая прозрях колко болезнена може да бъде графоманията на авторите за нас читателите. Никога не съм одобрявала обета на Нотомб да издава по една книга всяка година. Таланта има нужда от почивка и точно плоскостта и бездушието на  "Сярна Киселина" е доказателството за това. Вярвам, че за продажбите на тази й книга Амели е залагала на името си, но не и на съдържанието на творбата.

Характера на романа е тъмен и антиутопичен, действието се развива в бъдещето, а телевизионните риалити шоута до такава степен са се изродили, че за да привличат все повече зрителска аудитория търгуват с живота на участниците. Участниците в риалитито не се избират чрез кастинг, а на принципа на случайността. Сценаристите отиват в един парк и избират на посоки, без право на глас, избранниците са тикнати в нещо като затвор, където всеки ден са подложени на тежка физическа работа, а зрителите наблюдават и чрез гласуване решават кой да изпратят на сигурна смърт. Сред затворниците има една млада, красива и умна жена, която печели симпатиите на част от останалите затворници, зрителите и дори надзирателите на затвора.  Една от надзирателките се влюбва в нея и се заформя една интрига на изпросена любов в замяна на малко милостиня и ала-бала. Накрая надзирателката, обезумяла от любовта си към затворничката организира революция в затвора и освобождава всички.

Книжката е малко по обем и всичко това е скалъпено на две на три, все едно авторката е яла филия с лютеница и са й били омазани ръцете.

Кулинарията в киното

Напоследък ми е едно такова мързеливо и ми се гледат най-вече развлекателни филми. От този жанр са ми най любими кулинарните филми.  Става ли въпрос за приготвяне на храна, кухни, ресторанти, вниманието ми е заковано на телевизора. За такава ненаситна лакомница като мен, такива сценарии са истинско блаженство. А видя ли и един от любимите си актьори, Жан Рено, слагам и диоптера за по-ясна картина.

"Comme un chef" ("The Chef", 2012) ни сервира перипетиите в живота на двама готвачи, единия гранд-майстор (Жан Рено), другия аматьор с невероятен усет за голямата кухня (Микаел Юн). Съдбата ги среща в момент, в който и двамата са на ръба на отчаянието. От това ново приятелство следват редица комични ситуации и много експерименти в кухнята - типична френска комедия. 

Френското кино винаги е много фино. Там няма излишъци, ненужни кадри, глупави майтапи. Дори и в най-безобидните комедии има много изисканост и вкус, а като прибавим и снимките на открито, тогава романтиката идва дори без да е поканена. 

Вярно, не казах много за филма, но той не е и кой знае какво, просто е забавен. Играта на Микаел Юн много ми напомня на тази на великия Луи дьо Финес, а за Жан Рено какво да кажа, страхотен както винаги!

Ако и у вас понякога се събужда по някой заспал гастромон, то задължително не пропускайте и останалите филми в същата тематика:

Soul Kitchen - Немски филм на режисьора Фатих Акин. Най-любимият ми. Толкова ми е любим, че мога да го гледам всеки ден. Страхотен саундтрак, актьори и изпълнение. 

Dieta Mediterranea - Испански, много свеж. Готини актьори, нестандартна и забавна история.

Julie & Julia - Американски филм за живота на Джулия Чайлд. Въпреки прекрасната игра на Мерил Стрийп, филма няма онази първична страст на горните три.

Мила Мерилин

Получих "Мила Мерилин" като подарък от скъп приятел. Винаги си чета подаръците, независимо дали са ми по вкуса, или не.  Ако не беше така, с оглед на корицата, никога нямаше да посегна към точно тази книга. Установила съм, че книги със снимки на самия автор на корицата ми действат много отблъскващо, дори и когато снимката е отзад на книгата много ме дразни и се старая да не я поглеждам поне докато не завърша книгата. 

"Мила Мерилин" си има две авторки, Люси Сланева и Ваня Щерева, които съоветно заемат местата на главните героини. И двете са влюбени в един и същ мъж, който разбива сърцата им след като внезапно... умира. Общо взето малко екшън, малко драма, след което се заформя едно истинско приятелство между мадамите, което на фона на обстоятелствата стои доста наивно, но какво пък, в художествената литература всичко е възможно. Идеята е, че Мила и Мерилин през цялото време пътуват към себе си, преосмисляйки животите си и черпейки вдъхновение една от друга променят изначалния си облик.

Това е книга, която по никакъв начин не те обременява със сложността си, но по-скоро ти дотяга с наивността си. И когато в заключение спомена, че жанра е чиклит мисля, че ще ме разберете. 

;)

Реалността през очите на Уелбек - "Платформата"

При Уелбек няма средно положение. Или ти влиза под кожата, или го мразиш. Настроенията в романите му са откровено депресивни, героите интровертни самотници, чието съществуване е тласкано от сексуалната потребност. Страниците са залети с описания на секс сцени, чиято вулгарност обаче изискано дефилира от страната на благоприличието. Поне за мен.

"Платформата" много ми напомня на "Чужденецът" на Камю. Героите и на двата романа имат напълно идентична прилика, с тази разлика, че Мишел от "Платформата"е героят на нашето време, в малко по-завършен вид, съвременния клонинг на "Чужденецът", самотният чиновник, който по средата на апатичното си съществуване среща любовта. И каквито и хоризонти да им открие тя, пътят им винаги завършва в самота.  Ще поставя край на този кратък паралел, защото честно казано, след като завърших "Платформата", "Чужденецът" ми се стори детска приказка.

В "Платформата" потъваш. Уелбек притежава гениалната способност да описва с беззвучна лекота сивите нюанси на реалността. Обожавам естествения такт, с който ни поднася образа на секс-туризма - хедонистичната природа на секса, сред чиито убеждения сцените на интимност се наместват съвсем инстинктивно. Дори след толкова много похот не се чувстваш осквернен и омърсен, защото сред похотта има любов, нежна и всеотдайна. 

Освен двигателя на насладата, в "Платформата" се редуват идеите на автора за женската еманципация, политико-икономическите отношения в корпоративния бизнес, възприятието на връзката страдание-удоволствие и нихилизмът към исляма. Уелбек вежливо пресява буците на съвременното общество през ситото на философската си идеология и умело ни замерва с тях в романа си. Без да ни наранява, защото нещата са точно такива и това е ясно на всички.

Мишел Уелбек е разкрепостен в представите си и освободен от всякакви задръжки във възгледите си, затова в романите му силно присъства присъщата му скандална откровеност - това ми е най-любимото усещане, когато го чета.