"18% сиво" от Захари Карабашлиев

Най-накрая и аз прочетох "18% сиво"!

И останах много доволна. В цялостта си романа е тъжен, но игрив. Закачливият крими-екшън сюжет му придава една особена свежест. Много ми допадна градивния характер на повествованието, а още повече трите сюжетни линии, които непрекъснато се редуваха.

Сред читателските мнения, който прегледах из нета преди да прочета "18% сиво" ми направи впечатление, че за някои "вулгарния характер" на романа го прави недостойна литература. След като го прочетох тези твърдения ми се струват смешни и нелепи.

Романът е динамичен, историята е интригуваща, а Захари Карабашлиев има готин стил и пише много увлекателно историята на героя-имигрант в Америка. 

Много ми е приятно, когато нещо такова е създадено от български автор, и то мой съвременик!

Речник на собствените имена - Амели Нотомб

Знам, че лятото върви към своя край и аз съвсем не навреме се намесвам, за да препоръчам книжка за плажа, но да кажем, че тази поредна хапка от творчеството на Нотомб е чудесна за запълване на свободно време, където и да ви свари то. Защо не и на спирката, докато чакате редовните линии или на среща с приятел, който винаги закъснява ( аз имам няколко такива). Това последното ме наведе на извода, че в последните години съм се приспособила съвършено към уплътняване на чакането - винаги с лека книжка в чантата, тефтерче и цяла библиотека заредени книги в телефона. :)  

"Речник на собствените имена" е кратък, но увлекателен роман, който проследява живота на едно необикновено момиче с още по-необикновено име - Плектруда. Понякога й се чудя на авторката от къде ги измисля тези шантави истории и хора. 

Типично в нейн стил, Амели Нотомб умело примесва трагични обстоятелства със забавна ирония, за да изкопчи максималния ни интерес към сюжета. Ако вече познавате творчеството й със сигурност във всяко изречение ще подушвате причудливия характер на авторката. 

Плектруда ми се стори интересна и симпатична девойка, а обстоятелствата около раждането, отглеждането й и страстта към балета й придават един малко по-мистичен образ. 

Романът, разбира се, не е някой литературен шедьовър, не очаквайте да промени живота ви, мисленето или светогледа ви, дори едва ли бихте въздъхнали от удивление като го прочетете, но все пак има една много свежа нотка ексцентризъм, с която пленява интереса.

"Речник на собствените имена" е много по-добра от "Кралска воля". Тук отново открих онази Амели от "Изумление и трепет" и това ми върна надеждата в авторката. А и установих, че с нейните романи идеално запълвам кратко свободно време, в което вместо да ме обсаждат досадни мисли ме разтоварват щури истории. 

"На изток от Запада" от Мирослав Пенков

"На изток от Запада" попадна в ръцете ми съвсем случайно, прищявка на личния ми избор и наивната ми интуиция.

Това е сборник разкази, които младия автор е писал далеч от родината в моменти на силна носталгия. "Македониjа", "На изток от Запада" и "Писмото" са произведенията, които най-много ми допаднаха. Останалите тъкмо обратното. Повечето сюжети гравитираха около времето на соца и тази клатеща се тъга ми дойде в повече. 
Мирослав Пенков е много талантлив разказвач, симпатична ми е стилистиката му, но у мен остана убеждението, че разказите са насочени към конктерна група читатели, т.е. за западняците отвъд океана, които са далеч от битието на сиромашията по соца.

Това е, което остана у мен след прочита на книгата, не можах да изтръгна повече...

Завръщането на Керет с "Момичето на хладилника"

Живота понякога е изумителен. 

Седиш си на другия край на света, гледаш океана, през погледа ти пристигат и заминават товарни кораби, а в ума ти прехвърчат изчисления за колко ли време някой от тях може да те метне до България. Ей така, на стоп. 

В тази красива, но непозната северна страна на глетчери и диви животни често ме наляга носталгията по родния край. И ей така, полу замечтана, полу унесена в мислите си срещнах сродна душа, и тя съвсем изгубена в същите лабиринти. 

Тя се казва Милена Варзоновцева и освен, че тъгува неистово по България, превежда и Етгар Керет за българския читател. Безкрайно ме ощастливи това запознанство, понеже вече задочно я познавах оттук. Милена геройски бори носталгията по любимите хора с изтрещелите истории на израелския автор и успешно успява да намери баланса между три култури - Северноамериканска, Близкоизточна и Балканска.  Докато се возих при Автобусния шофьор си представях колко ужасяващо ще е да го превеждаш този непредвидим и откачен Керет, който всеки момент може да ти зашлеви плесница, ей така, за да не се отплеснеш и да си помислиш, че нещата винаги следват една логична посока. 

Милена ми обеща, че "Момичето на хладилника" ще ми хареса повече от шофьора и се оказа права. Погълнах я за един слънчев петък следобед на плажа и когато прелистих последната страница ми се прииска да вдигна поглед и да го видя Керет там на пясъка някъде, да стана и да го прегърна. Имам чувството, че с "Момичето на хладилника" той разголи душата си и занарежда мястото на всяка болка в нея. Налудничавия реализъм отново е намерил мястото си сред историите, но Керет сякаш е по-милостив и радушен към злочестието на героите, съпреживявайки го с тях. Такъв уязвим и раним го открих тук. А самите истории са интересни, с Керет никога не знаеш от къде ще започнеш и къде ще свършиш - абсурдно комични или леко цинични, а защо не и болезнено откровени. 

"Момичето на хладилника" ми напомни и за едно мое наскорошно запознанство с една мила израелка на име Яел, чиято лична история е не по-малко изтрещяла от тези в сборника. Та, тя ми каза съвсем спокойно един ден "Everyone there is fucked up. We are all fucked up..."

Не ми се иска да пропусна да отбележа отново забележителната заслуга на Ина Бъчварова за външното оформление и на двете книги на Керет. Впечатляващ избор на цветове, шрифт и илюстрации. По мое мнение неоспорим синхрон на форма и съдържание.

The Joy of Books

В случай, че все още не сте гледали това видео и винаги сте си мечтали освен всичко, което сте постигнали да имате и една малка книжарничка с много съдържателна литерарура.
Поздравления за оригиналната идея на собствниците на книжарница TYPE в Торонто!

Време за ... "Мъже" от Цвета Стоева

С риск да се превърна в жертва на повторението ще споделя за пореден път, че обожавам, когато приятели ми препоръчват книги. За моята потребителска същност това е най-успешната маркетингова стратегия - отзивът на приятел. 

Така де, как другояче бих попаднала на книгата на Цвета Стоева "Мъже", ако Иван не ми беше подхвърлил слуха за нейното съществуване.

Нямах представа какво се задава към мен, но това, което открих върте събуди една закъсняла пролет в душата ми.  

Цвета има много чаровен стил, свеж като току-що излюпил се минзухар.

"Мъже" е сбор от историйки за най-интересната, болезнена, всеобхватна и затрогваща тема на всяка млада жена - мъжете.

И въпреки че нито едно от разказчетата не завършва с щастлив край, драматизмът е крайно олекотен от непресторения и на моменти упоен от хумор стил на авторката. Сюжетът на историйките често е класическата развръзка на краткотрайната връзка, в която, by default, винаги потърпевшо е нежното сърце на мацката. Но това, което ме трогна е луксозният изказ на Цвета, елегантността на въображението, с което облича обикновени неща с необикновени думи. 

"Мъже" е изповедта на онази нахлуваща натрапчива самота, в която се озоваваш след поредното любовно разочарование. Всеки разказ е тактично откровен, без да наранява, умалява и потъва. Нещата точно такива, каквито често се случват.

"Мъже" ще е подаръкът ми за приятелките от доброто старо време, по случай дългите среднощни разговори, преполовените чаши червено вино и най-коварната, най-сладката, разяждаща ни като ръжда старо желязо, тема - мъжете. 

Местна литература - "Челистът на Сараево" от Стивън Галауей

Наскоро срещнах една много лъчезарна и усмихната канадка на име Колийн. Тя е изключително мила и приветлива жена, която е обсебена от необхватния и разнообразен свят на литературата, с две думи, много чете.
Използвах запознанството ни, за да я помоля да ме въведе в канадската литература, чийто един-единствен роман, "Английският пациент", познавах.
Ето така попаднах на младия автор Стивън Галауей и романът "Челистът на Сараево".
Искам да отбележа, че Галауей няма нищо общо със Сараево, Босна и Херциговина, бивша Югославия или изобщо Източна Европа.
Романът му е вдъхновен от хора преживели сръбската окупация в периода 1992-1996 година.
Действието се развива в разрушаващо се Сараево и проследява живота на трима души, Ароу, Кенан и Драган, които нямат никаква връзка по между си, освен борбата за оцеляване, страхът от мъжете на хълмовете и музиката на челистът.
Мъжете на хълмовете са врагът, снайперистите, които си избират случайни мишени от цивилни граждани и ги превръщат в скоростна жертва на огнестрелните си оръжия.
Челистът е онзи смачкан от войната музикант, който изпълнява обед в продължение на двадесет и два дни, на едно и също място, в един и същ час да свири на своето виолончело в памет на двадесет и двете жертви, които мъжете на хълмовете са убили на същото място.
"Челистът на Сараево" е книга за ужаса от войната и вечната травма, която тлее в човешката душа, за страха и волята за живот, която той поражда. "Челистът на Сараево" е отпечатъка в историята на всички онези, чийто спомени не могат да бъдат изтрити и забравени.
Похвално е делото на автора да пише за събития, които никога не е преживял, но чиято обреченост е успял да усети в спомените на преживелите ги.
Романът е приятен за четене, Галауей не се е опитвал да придаде излишен драматизъм и тъга на текста, с който да го превърне в досадна сензация.
Единственото, което ми липсваше беше повече яснота относто историята на конфликта в Сараево. До последно  не каза кои точно са мъжете на хълмовете и защо са там, кои са причините за обсадата, религиозните конфликти и т.н.
Книгата е интересна, ако някой се интересува мога да му я пратя :)