Мидълсекс от Джефри Юдженидис

Мидълсекс е онова запълнено от емоционална наслада пространство, в което вече няколко дни след прочита обичам да се връщам.

Историята на романа е разказана от Кал, 41-годишен хермафродит. Знам, звучи повече чудовищно отколкото интересно, но в това магнетично произведение описаните странности са поднесени с такава лекота и нежност, че са неспособни да събуждат у читателя погнуса, обвинение или оскърбление.

Та, Кал се ражда два пъти. Веднъж, когато излиза от утробата на майка си и е отгледан като женска рожба, и втори път, когато осъзнава редкия характер на своята физиология, пропусната неколкократно от престарелия и влюбен поглед на семейният лекар. Сюжетната линия проследява  с ярки подробности  дългото пътуване и мутацията на един самотен и объркан ген, натрапил присъствието си в третото поколение на гръцките имигранти, семейство Стефадинис

Действието на Мидълсекс се връща, за да започне в далечната 1922 година от Смирна, днешна Турция, където бабата и дядото на Кал, притиснати от тежките обстоятелста на гръко-турските размирици, взимат съдбовното решение на имигрират в Америка. Тяхната история е не по-малко интересна от тази на Кал, а и в нея са загнездени ключови моменти от по следващото развитие на сюжета.

Юдженидис е удивителен разказвач. Измеренията, в които вкарва любовта са лишени от морални граници, но са поднесени толкова непорочно и естествено, че смачкват и изхвърлят всякакви предразсъдъци. Майстор е. Кара те да помиришеш без да докосваш, да обичаш без да познаваш, да приемаш, без да разбирираш.

Прочетох Мидълсекс в оригиналният език, на който е написана, но нямам търпение да се сдобия с българското издание от ИК Жанет 45. Имам фетиш към книгите. Харесат ли ми искам да ги притежавам на всеки език, който мога да ги прочета.

По дрехите посрещат, по ума изпращат

Много често, особено в последните няколко години ми се случва да избирам книга без да знам нищо за нея, само защото корицата магнетично ме е привлякла. Все повече обръщам внимание на детайлите, с които обличат книгите и много ме дразни, когато на хубава книга са сложили грозна обвивка, а такива случаи напоследък много ми се набиват на очи. 

Вярвам, че корицата трябва да подхожда на съдаржанието на книгата, както авторът се е постарал да напише майсторски творбата, така и илюстраторът трябва да се постарае да придаде изтънчен външен вид на книгата. Литературата е изкувство, а изкувството е естетика.  Завършеният вид на един роман, не е само първото и последното му изречение, но и цялостния облик на книгата - корица, илюстрация, хартия...

В тази посока единственият синхрон, който съм открила между съдържание, илюстратор и издадел, това е издателска къща Жанет 45. В кориците им има много чувство, усет, старание и талант. 

Не го приемайте като реклама. Не познавам никой от това издателство. Просто съм си такава, когато нещо ме впечатли не спирам да го хваля. :)

Оставям ви с това видео и един от илюстраторите на ИК Жанет 45. Много ми хареса!

Living in Greece

Случвало ли ви се е някога да ви се прииска да си имате малка бяла къщичка със сини прозорци, забулена от пъстрите цветове на рододендронови храсти, чиито поглед е насочен към всеширното и топло средиземноморие? 

Пред погледа ми все по-често се появява този миришещ на прясна мащерка и риган блян. Това е и причината да подслоня в дома си изданието на TASCHEN от поредицата Living in... , в моя случай Greece. 

Living in Greece гостува в двадесет и две къщи из различни части на Гърция и показва великолепната естетика на средиземноморския интериорен дизайн.  Още от първата страница се потапяш в бялосинята атмосфера на старите къщи с поолющени каменни стени, дървени мебели, глинени предмети, стари книги и картини. 

Книгата ми подейства доста магнетично и признавам, че често я разлиствам и като в детството си играя сама на "Пу за мен". Дори от както я имам редовно пускам тото, че ако е писано да сбъдна по-скоро мечтата. 

Обичам Гърция, може би точно толкова, колкото и България и често затварям очи и се разхождам из чукарестото възвишение, покрай маслиновите дървета и дивите кози, до моята малка къщурка, насочила зареян поглед към Средиземно море...

И когато най-накрая отворя очи и се приземя отново в хладната и далечна канадска реалност, моментално си пускам гръцката компилация на PutoMayo, приготвям октопод или каламари и ми става едно такова леко и свободно на душицата :)

Годината на Дракона

Признавам си, че нищо не разбирам от китайския хороскоп, а последния път когато реших да сготвя китайска манджа така усмърдях къщата, че се заклех никога повече да не проявявам такъв неблагозарумен ентусиазъм към китайската кухня. Изобщо, китайската култура никога не ме е вълнувала, но от както смених местожителството си, йероглифите и дръпнатите очи значително присъстват в ежедневното ми полезрение, а културата им бавно пуска корените си в местната традиция.

И така, наскоро китайците отбелязаха настъпването на годинана на дракона, която на мен нищо не ми говори, но за представителите на азиатската нация, това е предзнаменование за една успешна година, тъй като дракона бил най-големия късметлия сред останалите животни на китайския хороскоп.  Повод за вечна гордост е ако детето е родено точно в годината на дракона. Според предказанията на зодиака, родените под този знак имат силно изявени лидерски качества, силно амбициозни са и изключително интелигентни. За последното качество имам друго мнение, но ще го запазя за отделна тема.

В Чайна Таун всяка година се организира шествие, с което се отбелязва влизането в Новата година. И аз се наредих сред тълпата зяпачи, не толкова за да посрещна дракона, а да видя как празнуват китайците.

Културата им си остана далеч от мен, пъстрите дрехи, шарените маски и монотонния ритъм на нещо като тъпан не успяха да развълнуват балканската ми душа.

Сред шествията зърнах и момиченцето албиност, което като истински дракон се открояваше от останалите китайчета. Бялото драконче подскачаше и танцуваше в чест на своя покровител, а липсата на меланин събираше любопитните погледи на публиката, включително и моя.

Елементарните Частици

Веднага започвам с това, че ми е трудно да напиша каквото и да било за "Елементарните частици".

Това е първият ми сблъсък с Мишел Уелбек, и то е само началото на тази непозната за мен вселена, която предстои да се разтвори пред мен чрез неговото творчество. 

Някой определят "Елементарните частици" като депресивен роман, не мога да се съглася. Аз го определям като интелигентен роман, сглобен от най-отдалечените страдания на човешката душа. 

Сюжетът се движи плавно, но просмуква в себе си тежестта на времето, утопичната идеология на "модерни" течения и комплексният характер на тяхното отражение в човешката душа.

Светът на Уелбек в "Елементарните частици" е смирен и неизбежен бунт към западния либерализъм и мутациите на свободата. Авторът ни представя причинно-следствените връзки за възникването на редица поведенчески аномалии. Цялостния облик на романа е психоанализа на свободата и болезнения удар, който тя нанася на съвременните идеали. 

За да завърша това словоразливане на впечатленията ми от Уелбек, ще си позволя да цитирам моят така любим бохем на френската литература, Фредерик Бегбеде, който в романа си "Романтичният егоист" често споменава приятеля си Мишел:

"Един професор от университета в Гренобъл публикува литерарутен памфлет, озаглавен "Литература без стомах", в който изпозастрелва всички успешни автори: Анго, Дарийосек, Бобен, Солерс, Ролен, Тусен, Дьолерм и кой ли още не, включително и вашия покорен слуга! Пощаден е единствено Уелбек. Пустият му Мишел! Уелбек, това е Макгайвър в литературата: каквото и да се случи, той все ще излезе сух от водата."

Разказите на Етгар Керет

"Авобусният шофьор, който искаше на бъде бог" ми е друг личен подарък от Анелка. Ще започна с това, че корицата страшно много ми харесва, за което изказвам заслужени поздравления на Ина Бъчварова и ИК Жанет 45. 

Етгар Керет е странно явление в съвременната литература, и то идваща от онази част на света, където мирът е абстрактно понятие вече повече от 60 години. Този факт е ясно изразен в творчеството на младия израелски писател. Събитията и живота на хората в Обетваната земя оставили своя отпечатък върху ранимата човешка душа са намерили подслон в този сборник разкази. Кратки, но леко тъжни историйки, обикновенно завършващи по-необикновено, от колкото сме свикнали.  След първите няколко разказа бях сигурна, че ще прочета и "Момичето на хладилника" (друг сборник разкази от същият автор), но когато завърших и последния вече не бях толкова убедена. От една част нататък разказите му все повече започнаха да се размиват и да се уеднаквяват, а абстракцията ми идваше в повече. Може би ако го бях прочела преди около десетина години, щях да изпитвам по-големи симпатии, но сега търся други идеали в литературата.   Мина времето, в което се кефех безрезервно на толкова "изтрещели" автори. Не съм безразлична и към конфликтите в Близкия Изток и като събера всички фактори на куп знам, че на Керет никак не му е леко и може би писането е единственото бягство от минало и настояще, на което е способен. 

Мемоари на един откачен младеж

   Поредната зимна и кратка неделя се зададе на хоризонта. За да запълня часовете й с нещо по-разтоварващо от мисълта за понеделника, избрах "Мемоари на един откачен младеж" от Фредерик Бегбеде. 

   До колкото ми е известно това е първият роман на френския писател и дебюта му ярко прозира в него. Нищо лошо не искам да кажа е с това, напротив, тук Бегбеде е особено великодушен към героя си. Той отново е Марк Мароние, отново нахвърля мисли и случки в своя дневник и разбира се, отново е влюбен. Острият цинизъм и афористичният стил са представени под много лека форма. "Мемоари на един откачен младеж" е едно весело романче, в което драматичният край не е задължителен. Определям го като Бегбеде лайт.