Разказите на Етгар Керет

"Авобусният шофьор, който искаше на бъде бог" ми е друг личен подарък от Анелка. Ще започна с това, че корицата страшно много ми харесва, за което изказвам заслужени поздравления на Ина Бъчварова и ИК Жанет 45. 

Етгар Керет е странно явление в съвременната литература, и то идваща от онази част на света, където мирът е абстрактно понятие вече повече от 60 години. Този факт е ясно изразен в творчеството на младия израелски писател. Събитията и живота на хората в Обетваната земя оставили своя отпечатък върху ранимата човешка душа са намерили подслон в този сборник разкази. Кратки, но леко тъжни историйки, обикновенно завършващи по-необикновено, от колкото сме свикнали.  След първите няколко разказа бях сигурна, че ще прочета и "Момичето на хладилника" (друг сборник разкази от същият автор), но когато завърших и последния вече не бях толкова убедена. От една част нататък разказите му все повече започнаха да се размиват и да се уеднаквяват, а абстракцията ми идваше в повече. Може би ако го бях прочела преди около десетина години, щях да изпитвам по-големи симпатии, но сега търся други идеали в литературата.   Мина времето, в което се кефех безрезервно на толкова "изтрещели" автори. Не съм безразлична и към конфликтите в Близкия Изток и като събера всички фактори на куп знам, че на Керет никак не му е леко и може би писането е единственото бягство от минало и настояще, на което е способен. 

Мемоари на един откачен младеж

   Поредната зимна и кратка неделя се зададе на хоризонта. За да запълня часовете й с нещо по-разтоварващо от мисълта за понеделника, избрах "Мемоари на един откачен младеж" от Фредерик Бегбеде. 

   До колкото ми е известно това е първият роман на френския писател и дебюта му ярко прозира в него. Нищо лошо не искам да кажа е с това, напротив, тук Бегбеде е особено великодушен към героя си. Той отново е Марк Мароние, отново нахвърля мисли и случки в своя дневник и разбира се, отново е влюбен. Острият цинизъм и афористичният стил са представени под много лека форма. "Мемоари на един откачен младеж" е едно весело романче, в което драматичният край не е задължителен. Определям го като Бегбеде лайт. 

Всички си тръгват от Уенди Гера

И последната точка от книгата на Уенди Гера се раздели с погледа ми. Влязох в романа-дневник и излязох от него, както всички останали, за които авторката пишеше. Обичам когато книгите ми действат толкова силно, а тази с цялата си искреност прииждаше в мен като топъл морски прилив в ранно утро - леко, тихо, нежно. 

"Всички си тръгват" е роман-дневник с цялостен, завършен и увлекателен сюжет. В него младата жена Нуеве Гера разказва за откраднатото детство, принудената младост и заминаващия си от нея свят в условията на тоталитарната кубинска идеология.  

Дързък, жив и прям, но в никакъв случай скандален, романът е един послепис на живота в Куба и неговия отпечтък в живота на младия човек. Нищо чудно, че е издаден на десет езика, но все още не и там, където се е родил.

Ако мога само с една дума да определя Уенди Гера, то това би било нежност, но не от тази със сладникавият привкус, а от онази неустрашимата, готова да пребори всяка несгода с храбро достойнство.

И тъй като сме в навечерието на Коледа, ще си позволя един цитат от книгата във връзка с празника, а ако на теб нещо все още липсва под коледната елха, можеш да подслониш сладката кубинка. Добра компания е.

"Отново е 24 декември. Коледата не съществува, както преди двайсет години в Гуинес, където се родих. Минаха двайсет безкрайни години от живота на майка ми и както изглежда, тя едва сега разбира, че не трябва да чака Коледа. Трябва да свикнем с квартала, с разбитата улица и с калта на "Ховеяр" номер 111. Без значение твоя талант, без значение твоята ерудиция, трябва да бъдеш сръчен в бедността, защото плащаш за своята лоялност и абсолютно благородство. Това има цена."

Кой каза New York?

Ето го! Градът на капитала, мръсотията, суматохата, суетата, културата и зловонието. Ето го Ню Йорк! Врагът на всеки нихилист, вдъхновението на всеки активист. Отблъскващ и чаровен, истинска муза на възхода и падението в човешкото общество. 

Ню Йорк се държи сякаш всеки ден е празник -  грижливо подредени витрини, огромни електронни стени, светещи реклами, танцуващи цветове, гъмжащи от туристи улици. Еуфоричната атмосфера не заспива дори под напора на нощните часове, а времето лети със скоростта на френско ТЖВ.  Въздухът е тежък, но сладък, в него се носи грижливо оформена съвкупност от всякакви непознати езици, дошли и те да видят Ню Йорк. Жалко, че никой не им казва, че три дни никак не са достатъчно, за да видиш всичко що си струва в града на Хернти Милър, Милтън Фрийдман, Статуята на Свободата и Лейди Гага. 
Разбира се че пратих картички.
Тежката воня на Ню Йорк, или по-скоро на грохналата от старост канализация, беше пропила дрехите ми и дълго след това настойчиво пробутваше спомена за града. Без да изпитвам специални впечатления се чувстах обсебена от Ню Йорк. Накрая изпрах дрехите и всичко свърши.

451 градуса по Фаренхайт

Когато пред погледа ми се мерне жанра научна фантастика, моментално отмествам очи в търсене на нещо по-реалистично, но тъй като отдавна бях чувала това заглавие, реших да опитам. И за миг не съжалих докато я четях. "451 градуса по Фаренхайт" е роман на Рей Бредбъри писан преди половин век. 

Книгата е антиутопия и разказва за общество, в което притежанието, четенето или писането на книги е абсолютно забранено. Свят, в който понятието щастие е лишено от интелектуални основи. Дейността на пожарникарите не е гасенето на пожари, а подпалването на книги и арестуването на техните собственици. И точно сред тези пазители на обществения ред се разбужда едно любознателно съзнание. Няма да ви кажа повече за сюжета, а ще ви приканя да я прочетете, защото искам всеки, който обича книгите да я прочете.

Напоследък си мисля и се ужасявам от предположението, че с развитието на технологиите книгите един ден ще изчезнат. Все още не симпатизирам на електронните четци и ще направя всичко възможно да отложа колкото се може по-далеч във времето употребата на такъв.  Знам, че някои съвременни автори изрично са забранили продажбата на творбите им в електронен вариант, което безкрайно ме радва. Подчертах продажбата, защото страшно много симпатизирам на Читанката ( www.chitanka.info ) чета много от там, тъй като там са намерили убежище много ценни произведения, книги-ветерани, които не могат да бъдат намерени в книжарниците. А и Читанката не е сайт с комерсиална насоченост, той е просто една прекрасна виртуална библиотека, в която често отдъхвам. 

Не мога да си представя да загубя първият контакт с книга - да погаля корицата, да я огледам, да я помириша, да разлистя от край към начало страниците и да се зачета нехайно там, където случайно погледа ми попадне...

"Сидхарта" - Херман Хесе

Може би вече се досещате от самото име "Сидхарта", че това ще е философска книга с будистка насоченост. Не сте далеч от истината.  На всеки се случва понякога да се загуби из лабиринта на собствения си живот и пред него да се издигне стена от въпроси, без чийто отговор е трудно да се продължи напред. Такъв е случая и на Сидхарта, който напуска родния дом в търсене на отговора.  Отказвайки да се отдаде и повярва на учението на Буда, той украсява житейския си път с разнообразни изпитания - сладостни, меркантилни и аскетски, за да се озове в залеза на своето пътешествие до неговата съвършена истина. Това е накратко сюжета на романа. Признавам, че избягвам Херман Хесе, тъй като винаги като го чета, всичко в мен замръква и опустява, но тази книга ми хареса. Кратка, написана като притча, но обогатена от целомъдрието на търсещия. 

Малко за "Майстора и Маргарита" на М. Булгаков

Толкова бях слушала за тази книга, че изпитвах известно неудобство - уж обичам книгите, а до тази все не бях стигнала. Е тъй, натоварих се с трудната задача да поправя веднъж завинаги грешката. Казвам трудна, защото голям зор ми се видя четенето й. Направо да си го кажа, не бях особено впечатлена. Първото, което ме отблъсна бе, че така и не установих връзката автор-читател, още в началото не ме грабна и така си остана докрая.  Улових все пак някаква идея, по която се е движел автора, насочвайки романа и вадейки кирливите ризи на московската интелигенция по онова време. В романа се октояват три сюжетни линии, накърнената съвест на Пилат Понтийски, пакостите на Сатаната и неговата свита и любовта на Майстора и Маргарита, последната, по мое мнение, най-слабо изразена. Но освен тези три главни истории в книгата се редуват куп други подисторийки и герои, толкова много, че до край така и не можах да запомня някои от тях кой -кой беше. Изобщо, в по-голямата част на романа е наблегнато на магариите на Дявола, другите две сюжетни линии бледнееха, и когато някъде по средата се появиха "главните" герои, Майстора и Маргарита, тяхната копнееща любов някак си увисна на заден план, не усетих заряда и силата й, дори тази история не ме подмами, че да харесам поне малко книгата. Всичко описано в романа ми се стори незавършено, претупано набързо. Няма да си кривя душицата, признавам, че не ме грабна, на моменти ми действаше досадно и отегчително. 
И все пак, това, че "Майстора и Маргарита" не решиха да отседнат в моята душа, не означава и че при вас ефекта ще е същия.