"Не казвай, че нямаме нищо" от Мадлин Тиен

Ден преди да дойде редът ми за “Не казвай, че нямаме нищо”, се отбих в най-голяма книжарница във Ванкувър, за да сложа край на пет месечното чакане за романа в библиотеката, но уви, всички копия бяха изчерпани. Когато най-накрая получих мейл, че е дошъл редът ми,  зад мен вече чакаха още 777 човека. Този съвсем пресен роман гръмко триумфира на канадската литературна сцена, обирайки най-престижните литературни награди в страната за 2016 година, а освен това беше включен и в шортлиста на Man Booker Prize тази есен.  Авротката му, Мадлин Тиен, е родена във Ванкувър в семейство на китайски имигранти. Етнос, който е достигнал почти 30 процента в демографската картина на Ванкувър.  Този лесно забележим дял от населението, освен че внася разнообразие във цялостната физиономия на града, служи и като мост между две съвършено различни култури. Историите, с който са дошли имигрантите тук, не остават потулени в празните куфари, а често са обект на обществени беседи, университетски лекции или философски срещи. Във времето са се откроили няколко местни писатели от китайски произход, чийто обект на повествование е конфликтът между тежестта на миналото в Китай с рикошетите от сблъсъка със Западния свят. Но нито един от тях до сега не е успял да представи в такава широка перспектива  “там”, както го е сторила Мадлин Тиен в романа си “Не казвай, че нямаме нищо”.

Макар да не е биографичен, романът е вдъхновен от реални събития, грижливо проучени и подредени така, че да го тласнат смело към жанра историческа проза.  

Историята започва във Ванкувър, в малък апартамент не далеч от моята работа. Район, в който съм се шляела стотици пъти. Между мен и лирическата героиня зее кратер от етнически различия, но тази познатост на местонахождението ми даде чувство на близост, което ме погълна и потопи изцяло в това, което по-късно се оказа, съвършено сътворено литературно произведение. 

Главната героиня, Мари, пътува обратно във времето в търсене на отговори, с които да запълни празнината, която баща й оставя след като слага край на живота си. Иначе казано, сюжета е ретроспективно разположен в Китай и разгръща историята на две семейства посветили се на класическа музика и поезия, в чиито бития обаче тежко са свистели камшиците на авторитарния режим. Романът обхваща детайлно периода от късните години на 40-те, през свирепата Културна революция, до студентското клане на площат Тянанмън през 1989 г. Период от време, който стоварва тежки и нелечими удари върху китайската интелигенция и жаждата й за знание и просперитет. Високият писателски талант на Тиен изпъква силно в деликатния, но наситен начин, по който описва най-жестоките събития от новата история на Китай. 

Изключителната стойност на този и подобни, описващи диктаторски режими, романи е прозорецът на критично мислене, който отварят, избутвайки читателя от удобното за властта невежество към по-активна информираност и анализ на управляващите.

Очаквайте “Не казвай, че нямаме нищо” съвсем скоро и на български. 

"Добрите жени на Китай" от Синжан

“Всички казват, че жените са като водата. Мисля, че това е защото водата е источник на живот и се приспособява към средата си. Същп като жените, водата раздава себе си където и да отиде, за да подхранва животът…”

Синжан е китайска журналистка родена в Пекин през 1958 година. Заможният произход на семейството й попада на прицела на Червената Гвардия по време на Културната революция, и едва шестгодишна, Синжан става свидетел на опожаряването на дома си от шепа фанатизирани червеногвардейци.  Родителите й са пратени в затвор за десет години, а Синжан и по-малкият й брат в специално училище за превъзпитание. Културната революция трае десет години, но успява да увреди живота на милиони хора. Страхът, унижението и болезненността на спомена от преживяното подтикват Синжан през 1989 година да стартира радио предаване фокусирано върху живота и ролята на китайските жени в обществото.  За кратко време “Думи в нощния бриз” се превръща в страшно популярно предаване, редакцията е залята от писма и обаждания, а Синжан бива възприета като дълго търсен душевен подслон за житейските съдби на хилядите си слушателки. В продължение на десет години журналистката обикаля Китай, провежда интервюта, отговаря на писма и телефонни обаждания, за да даде глас на все повече жени да разкажат своите тъжни и потресаващи истории, част от които по-късно, след като се мести в Лондон, публикува в сборника “Добрите жени на Китай”. 

В тези мрачни разкази не става дума само за жестокостите, с които жените са се сблъсквали по време на Културната революция, но и за изкривената и изродена представа за ролята на жената в едно закостеняло патриархално общество, за тоталното отсъствие на емпатия към физическото и душевно им страдание, за презрението и отричането на белезите и недъзите, които остават и отекват като приглушен, но постоянен стон до края на живота. Когато тези дефекти са традиционен образец на поведение, то липсата на хуманизъм, съпричастност и любов може да поквари дори най-близките хора на жертвите. Още в първият разказ Синжан ни цапардосва с жалкият отговор на една майка към единайсет годишната си дъщеря, която току-що й е споделила, че баща й системно я изнасилва и тормози: “Заради сигурността на цялото семейство, ще трябва да го изтраеш. Иначе какво ще правим всички?”

Ако сборникът “Изплези си езика” на Ма Дзиен ви се е сторил покъртителен, то историите тук вече ще ви преобърнат и разместят, ще ви оставят безмълвни дълго време да съзерцавате колко бездушна и уродлива би могла да бъде примитивната човешката порода. 

VIFF2016: The Salesman (Iran)

Говори се, че със своя задълбочен анализ на междучовешките взаимоотношения, иранският режисьор Асгар Фархади е напът да създаде нова тенденция в киното. Оскарът за чуждестранен филм, който спечели през 2012 година за филма си “Раздяла” (A Separation) не само отвори нова страница в историята на иранското кино, но и обърна по-дълбок поглед върху културните, класовите и социалните характеристики на иранското общество. Същественото и общото между филмите му е битовия конфликт, най-често разигран в тесен семеен или приятелски кръг. Режисьорското майсторство на Фархади се измерва с убедителното излизане от рамките на “битовизма”, насочвайки зрителя към щателно изследване на отражението, което стълкновението нанася върху характера на героите. 

Последният филм на Фархади, “Продавачът” (The Salesman), който по-рано тази година спечели награда за най-добър сценарий и най-добър актьор на фестивала в Кан, е по-минималистичен от предшествениците си. 

Младо семейство е принудено да напусне дома си заради опасност от пропадане на сградата, в която живеят.  След неуспешни опити да намеря ново жилище в кратък срок, колега от аматьорската театрална трупа, в която участват им оказва помощ отдавайки им апартамент, който до скоро е давал под наем. При нанасянето си обаче, Емад (Шахаб Хосейни) и Рана (Таране Алидости), се натъкват на цялата покъщнина на предишната наемателка, която, от съседите научават, е била проститутка. Развръзката ще ви изненада, но аз спирам до тук. Конфликтът, който ще разклати връзката между Емад и Рана се разгръща плавно в мащабни размери, тласкайки двамата в две противоположни измерения на възприятието. Създалото се напрежението ще утежни взаимоотношенията им, единият ще се чувства безсилен да въздейства и утеши яростта и действията на другия, а последствията от тази неотстъпчивост ще сложат категоричния и еднопосочен край на всичко. 

Макар да не е толкова триумфален, колкото “Раздяла”, “Продавачът” е силно изразителен и въздействащ. Качества, които са се превърнали в отличителни черти за филмите на Асгар Фархади. 

VIFF2016: Old Stone (China/Canada)

Помните ли преди няколко години едно шокиращо видео заснето в Китай, в което микробус прегази едно малко момиченце и никой нищо не направи, сякаш това дете беше някаква празна цигарена кутия захвърлена нехайно на улицата? Липсата на човечност в този репортаж, заснет от крайъгълна камера, беше покъртителна и разтрисаща. Как китайското общество е стигнало до тази висока степен на морално опустяване се опита да ни разказже роденият в Шангхай, израстнал в Канада режисьор Джони Ма.

 В силния си пълнометражен дебют, “Old Stone (Lao Shi)”, Ма, илюстрира ярко причините за бруталността на подобни нечовешки деяния. Макар на яве да е доста жизнерадостен, приветлив и словоохотлив, Ма е създал доста солиден и реалистичен филм, отражение на един безумен казус разкъсващ китайското общество, чийто успех му донесе приза за най-добър канадски филм на тазгодишния TIFF. 

Както самият той сподели с публиката след прожекцията, в Китай хората вече не си помагат едини на други, защото не знаят колко скъпо ще им излезе помощта след това. Примерът във филма е безкрайно красноречив, гледайте го. 

За откриваща сцена на драма-трилъра, Ма избира кадър със силно брулена от вятър бамбукова гора, чиито мрачни цветове подсказват че нещо трагично вече е напът да се случи. 

Главният герой, Лао Ши, е скромен представителн на работническата класа, който кара такси, но за зла участ един ден, докато шофира, пиян клиент му бута ръката и Лао удря каращ пред него моторист. Клиентът моментално офейква, а Лао се озовава пред скупчена тълпа и моторист в безсъзнание. Разтресен от шока и противно на скандиранията на насъбралите се минувачи да изчака линейката, таксиметровия шофьор преценява, че животът на пострадалия е в опасност и всяка следваща минута може се окаже фатална. Това потвърждава и дежурният лекар, когато Лао сам докарва моториста в спешното отделение. В тази динамика минават първите пет-десет минути на филма. Оттам нататък започва истински зрелищната и пълна с неудачи борба на Лао със системата. Всичко се скапва, най-вече сърдечността и човеколюбието. Ма се е погрижил зрителят отчетливо да разбере недъзите, абсурда и безизходицата на един заплетен казус, в който човешкият живот е изгубил всякаква стойност.  

VIFF2016: Maliglutit (Searchers), Canada

Ако някога се зачудите що за живот водят или в какво вярват ескимосите, най-горещо ви препоръчвам канадския филм Atanarjuat: The Fast Runner, който освен че миналата година беше обявен от TIFF (Toronto International Film Festival) за най-добър канадски филм на всички времена, но и когато излиза през 2001 година печели Златната Камера на фестивала в Кан, както и множество други фестивални награди. Впечатляващото във филма на режисьора Закараяс Кунук (родом от Нунавут) е, че е напълно автентичена инюитска продукция заснета изцяло в суровите условия на Арктика, в която освен инюитския (ескимоски) език и кореняшкият, но непрофесионален актьорски състав,  пред зрителя оживява арктическа фолклорна легенда предавана през поколенията. Освен интригуващия сюжет и великолепната сценография “Атанарджуат: Бързият бегач” ни предосватя възможността да надникнем в малко познатата култура на канадските ескимоси през традиционните облекла и обичаи до шаманските поверия  и проклятия. По мое мнение доста зашеметяващ филм, класика не само за канадското филмово наследство, но и за световното. 

Тази година излезе още един ескимоски филм на Кунук, “Maliglutit (Searchers)” и за щастие имах възможността не само да го гледам, но и да присъствам на аудиенция с режисьора и публиката. Филмът беше доста радушно приет, но ми се стори, че вече каквото и да предложи на зрителите Кунук не може да избяга от сянката на успеха си с Атанарджуат… Всеки следващ въпрос от публиката насочваше вниманието към предшественика филм-победител. “Малиглутит (Търсачи)” ми се стори по-безкръвен и първичен, не съдържа и частица от оригиналността и подвижността на бързия бегач. Тук Кунук, вдъхновен от класическия уестърн на Джон Форд “Търсачите” (1956), пресъздава екшън история за две отвлечени жени, пренасяйки я в мразовитите земи на родната му Арктика. Сценографията отново изцяло обхваща прелестите на огромната снежна пустощ на северната канадска територия, но сякаш с това целият филм се изчерпва. Героите са недоразвити и плоски, на сюжета му липсва онзи пленяващ инюитски почерг и въображение, с които беше подходено в Атанарджуат. Да не говорим, че някои от сцените са доста продължителни и безсмислени, липсата на диалози противоречи на развитието на историята, а може би петата и последна реплика на главния герой (“Никога не се предавай!”), с която завърши филмът направо ме хвърли в дълбоки философски разсъждения, започващи с възклицанието WTF. 

Но от казаното от Кунук след филма ми се стори, че аудиторията, към която са насочени филмите му са съгражданите и родствениците му, хората от Нунавут.  За него е важно да им остави наследство и най-вече да ги накара да се чувстват значими. Ако това са филмите, които инюитската общност търси, то първичността и липсата на дълбочина в този филмов проект на Кунук не са упрек, а потребност. Ние може само да сме доволни, че все пак сме имали възможност поне веднъж да се срещнем със света им чрез “Атанарджуат: Бързият бегач”. 

VIFF2016: Graduation (Romania)

Още от първият кадър, който показва асамблея от соц жилищни сгради в малко румънско градче, се усеща, че “Graduation” (“Матура”) на режисьора Кристиян Мунджиу е много добре структуритан филм. Струва ми се, че този кадър беше ключов в постепенно разгръщащия се сюжет, в който обичливият баща Ромео Алдеа (Адриан Цициен), завладян от идеята за бъдещето на дъщеря си, е готов на всяка цена да й помогне да спази условието, което английският университет, в който е приета й е поставил. С други думи, получаването на стипендия в Англия зависи от оценките, които тя ще изкара на матурите. 

Ромео е местен лекар с добра репутация, който някога е вярвал, че оставайки със семейството си в Румъния е можел да промени нещо в обществото към по-добро, но уви промяната остава химера. Бедата за доктора настъпва ден преди матурата, когато дъщеря му е нападната в опит за изнасилване и шокът от злополуката застрашава концентрацията и представянето й на изпитите. Както и в останалите филми на Мунджиу, които съм гледала (“4 месеца, 3 седмици и 2 дни” и “Отвъд хълмовете”), така и тук главният герой постепенно се угъва и деформира под действието на течащ вътрешен конфликт. Осъзнавайки ситуацията, в която е изпаднала дъщеря му Елиза (Мария Драгуш), доктор Алдея е готов да стори необходимото, но немислимо до сега, за да й предостави тласъкът, който й е необходим за английската стипендия. Бездушната картина на провинциалния архитектурен пейзаж стоически напомня за методите на оцеляване по време на соца, за мрежата от “услуги” и “подбутвания” тук-таме срещу заплащане и услужливото извинение, че целта оправдава средствата. Соц “ценности”, с които доктор Алдеа не е възпитавал дъщеря си, но към които му е наложително да прибегне, за да спаси положението. 

Моралният капан, в който Ромео доброволно влиза идва с висока цена, от една страна трябва да убеди Елиза да стане съучастник в порочна практика, която тя не разбира и която би затегнала още повече връзката на момичето с реалностите в Румъния, и от друга, законът все пак наднича и дебне в делата на хората с обществено влияние.

VIFF2016: Suntan (Greece)

Всяка есен преди за започне международния филмов фестивал във Ванкувър преглеждам по трийсет пъти програмата от край до край и се опитвам да отгатна кои филми ще са хем добри, хем няма да попаднат след някой друг месец в Нетфликс. За сега, дали на късмет, или вече съм развила нюх, но успявам доста успешно да си направя селекция, част от която дори и по торентите не се появява. 

След като миналата година тотално откачих по филмът на Йоргос Лантимос “Омарът”(The Lobster), реших че отсега насетне гръцки филм няма да пропускам. Пък макар и Лантимос така високо да е вдигнал летвата, че чак съсловието на гръцката божественост докосва. 

Тази година в селекцията на VIFF попадна вторият филм на режисьора Аргирис Пападимитропулос “Suntan” (Загар), който се оказа абсолютната антитеза на “Омарът”, но не по-малко интересен от него. 

Вниманието на зрителя през цялото време е приковано към образа на главния (анти)герой Костис (Макис Пападимитриу), 42-годишен доктор, който се мести на малкия остров Антипарос, за да заеме вакантна позиция в местната клиника. Още в откриващата сцена изражението по лицето на Костис ясно, като водите на егейско море, отразява мизантропския, тревожен и неуравновесен душевен свят на доктора. Вместо да намери пристан и утихне емоционалната нестабилност на Костис още повече се задълбочава с настъпването на лятото и нахлуването на група шумни младежи в лекарския му кабинет. Докато промива и превързва раната на 21-годишната Анна (Ели Трингу), доктора моментално хлътва по безгрижната и енергична девойка.  Пренебрегвайки професията и възрастта си, увлечен от свободата, прелестите и хедонизма на кипящата младежка кръв докторът лекомислено и стремглаво се спуска към дъното на собствения си упадък. 

Пападимитропулос ярко контрастира деградиращия патетичен и изтърбушен образ на Костис с фината красота и буйна младост на Анна, две тотално несъвместими същества, различни като деня и ноща, чието сливане е възможно единствено в невротичните блянове на изоставен и отритнат самотник.

“Suntan” e мрачен антироманс, предлагащ гледна точка към декаденса на човешката свръхчувствителност, прецизно премерен и балансиран. 

Изплези си езика

Започнах да разбирам защо толкова много ми се четат книги и защо като побесняла препускам от книга на книга и се надпреварвам със себе си да погълна все повече мастилени мисли. Колкото повече чета толкова повече пред мен се материализира като бетонен стълб крилатата старогръцка фраза “аз знам, че нищо не знам”, и колкото повече научавам, толкова повече осъзнавам, че светът е бездна от знание и със сигурност един живот не стига за да го изучиш или опознаеш цялото. 

Поредният пример е сборникът с разкази на Ма Дзиен “Изплези си езика”, който така ми разлюля представите за Тибет, че с ругатни изритах наивните си представи за преобладаващото дълбоко духовенство по хималайските земи. 

Скоро след като се появява в родния Китай, сборникът е забранен и “претопен”, а Ма Дзиен е обявен за персона нон грата. Напуска Китай и продължава да пише. В международните литературни среди творчеството му се възприема с интерес, а след романа му “Майсторът на фиде” (Жанет 45) френското списание Lire го нарежда сред 50-те най-значими автори на света. 

Вече се досещате, че нещата, за които Ма Дзиен пише не са удобните за китайския режим локумени залъгалки, а свирепи действителности на осиротелите от човечност хималайски земи. Разказите в “Изплези си езика” са само пет, но тъгата в тях е достатъчна и всепоглъщаща. След последния ви идва да пратите по дяволите ваджра посвещението, ритуала кармамудра и цялата дивотия с духовното усъвършенстване.

“Изплези си езика” е покъртителен сборник, добре написан, внимателно преведен и артистично оформен. Тези пет разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи с безкомпросни и сурови житейски пейзажи. 

Laurence Anyways (2012)

Страшно много си падам по нестандартни сценарии на филми и най-голямата грешка, която непрекъснато повтарям е че не обръщам достатъчно внимание на канадското кино. Тези от вас, които следяха наградите на филмовия фестивал в Кан през месец май, знаят, че голямата награда тази година взе канадския филм “It’s Only The End of the World” на младия канадски режисьор Хавиер Долан (р. 1989). Това не е първата му награда от престижния френски фестивал, през 2014 печели наградата на журито с филма си “Mommy”. 

Вече с нетърпение очаквам тази есен трите седмици на VIFF, където със сигурност светлините на прожекторите ще са насочени към успеха на Долан в Кан. 

За да подържа любопитството ни живо канадския Netflix включи в каталога си един от по-старите му филми, “Laurence Anyways” (2012) - 168 минутна романтична драма с екстравагантен сюжет, костюми, прически и перфектно кадрирана кинематография. Дейстивето се развива от края на 80-те до края на 90-те, период, в който главните герои преминават през тотална трансформация в търсене не само на себе си, но и на другия. Долан представя на зрителите един различен, объркващ и необикновен житейски сценарий, който е изигран толкова правдоподобно от актьорите (Мелвил Пупо и Сюзан Клемо), че след края на филма веднага ти идва да се заровиш в гугъл и да търсиш дали наистина такава история е възможна. Не познавам филмите на Долан и все още не мога да определя стила му, но съдейки по впечатленията, които “Laurence Anyways” остави, тук става въпрос за безспорен талант и сериозни намерения за успех в киноиндустрията. Ако това е филм режисиран от е 23 годишен младеж, то само за миг да си представям какво би се получило четири години по-късно в “It’s Only The End of the World”. След около месец и това ще разбера. 

Голямата зелена шатра от Людмила Улицка

Трябва да си призная, че едно от любимите ми четива е политически ориентираната литература. Сред предпочитаните жанрове ми е журналистическата публицистика, обичам да обхождам реалностите, които хора като Наоми Клайн, Барбара Демик, Блейн Хардън, Светлана Алексиевич изследват и пренасят в слово. На фона на световната политическа картина, в която все повече се наблюдава застрашителен подем на безцеремонна демагогия, журналистическите разследвания, бележки и записки са ответния удар срещу политическото лицемерие и интереси. Четвъртата власт, както навремето Емил Зола нарича журналистическото разследване, в едно идеално демократично общество е мерилото за правда и отговорност срещу властимащите.  Следейки, не без известна доза отчаяние, случващото се по света, не мога да не отбележа признателността си към онези интелектуалци дръзнали да се противопоставят на режимите, неправдите, неравенствата, спекулациите, не само защото отразяват болезнеността на една безпристрастна действителност, но и защото те пишат историята. А историята е важна, защото непрекъснато се повтаря - световни войни, диктатури, лагери, масов глад… Погледнете днешните Турция и Венецуела, не са ли същинско отражение на СССР и Северна Корея респективно?

Людмила Улицка не е разследваща журналистка, пише художествена литература, но е дисидент на комунистическия режим в Русия и гласен анти-Путин активист. От типа деец на културата, който най-високо ценя, тъй като творбите й са предимно политически ориентирани. Улицка е от поколение съвсем обездвижено от комунистическия режим, до толкова че вдъхновението й за последния й роман “Голямата зелена шатра”  се разстила на близо 600 страници. Романът е посветен на дисидентите от пост сталиниска Русия, фокусът е насочен върху трима приятели - Иля, Мика и Саня, чийто живот Улицка детайлно разглежда. Трите момчета още от ранна възраст се вдъхновяват от любимия си учител и се увличат по литературата. Опознавайки одобрените от режима руски класици, засиленият им интерес към нови хоризонти на мисълта ги води до забранените произведения на Борис Пастернак, Александър Солженицин и други автори осмелили се да пишат за машинациите на властта. Оттук, както може да се досетите, реалността пред очите им вече няма да е същата, а пътищата, които ще поемат в живота неизбежно ще са свързани с пасивен или активен противоправителствен активизъм, неприятности, арести и разпити в КГБ. 

Докато схвана разказваческия похват на Улицка ми се наложи да преполовя книгата.   Главни герои докрай си остават тримата приятели, но авторката, за да подчертае с дебелата си линия абсурдните деяния на държавната управа, вкарва историите на още десетки дисиденти, кръстосали пътищата на главните герои. Техните микроистории не са в хронологична подредба и поради честотата имената на второстепенните присъствия в романа трудно се помнят. Забележителното в случая е, че тези досадни като задънена улица разклонения на сюжета всъщнст са не по-малко достойни да бъдат поставени редом с тези на главните герои, защото всяка история заслужава да бъде чута, уважена и изживяна. 

Често се чудя дали съществува някаква реципрочност между култура и политика  и като най-голям прецедент в тези разсъждения визирам Русия. Страната, която е с мащабен принос в световната култура, но в същото време политически затлачена и парализирана. В тази светлина вместо финални думи ми се иска да споделя разсъжденията на Улицка върху тази проблематична тема.

“Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.

В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.” ( Източник www.kultura.bg) 

Kаквото ти принадлежи от Гарт Грийнуел

Дебютният роман на Гарт Грийнуел, “Каквото ти принадлежи” беше посрещнат доста радушно сред литературните издания, които следя. 

От години съм абонирана за списание The Economist и съм забелязала, че макар и рядко, в рубриката им за книги понякога попада рецензия на художествена литература, а веднъж озовал се на техните страници, който и да е романът, съм сигурна, че ще ми хареса. Така открих Феранте и поради същата причина реших да не отмина книгата на Грийнуел.

“Каквото ти принадлежи” е картина за копнежа на един мъж по друг мъж. Лирическият герой е американец, който преподава в елитна софийска гимназия, живее от няколко години в България и един ден случайно попада на Митко, не къде да е, а в тоалетните под НДК. Митко е привлекателен, но неуловим образ, който продава тялото си за пари. Макар и отлично да осъзнава това, главният герой е подчинен на сластолюбието в присъствието на Митко и е готов да пренебрегне достойството си, да бъде унизен и използван. В тази кратка литературна сфера няма романтика, нито любов. Доминират сурови чувства и гнетни събития, сякаш Грийнуел целенасочено е обърнал внимание на тези срамни моменти в живота, в които човек се чувства отритнат от целия свят. 

Иска ми се да не подмина и един второстепенен образ от “Каквото ти принадлежи”, чието трайно пребиваване в романа, за мен поне, беше доста осезаемо и дълбоко - образът на България. Струва ми се, че това, което придава неоспоримата художествена стойност на творбата е пропорционалността на душевните настроения на героя със заобикалящата го среда. Прецизността, с която Грийнуел описва грапавите повърхности на родната действителност с точност кореспондират на колебанията и гнета, които се раждат и умират във вътрешния свят на героя.

Присъствието на градската среда в хода на сюжета смекчава унилата и замираща атмосфера на романа. Действието преминава през няколко български града, всеки един от които Гарт Грийнуел старателно представя на читателя. 

Удивително ми беше колко реалистично, но и красиво изглежда България в този американски роман.

"Каквото ти принадлежи" предстои да излезе на български съвсем скоро под логото на издателство Black Flamingo. 

Уна & Селинджър

Страшно много ми хареса усърдието, с което Бегбеде се е отнесъл към Уна & Селинджър. На прицел е мимолетната любовна история между дъщерята на американския драматург Юджийн О’нийл - Уна и бащата на всеобичния и вечно четен Холдън Колфийлд - Дж. Д. Селинджър. 

Но всичко дължим на Уна. Тя е механизмът, който движи романа, локомотивът с три прикачени вагона, Джери, Чаплин и Бегбеде, който на последната гара ще поеме още един, четвърти, но за него няма да издам. 

Допадна ми уважението и деликатността към фактите, старанието към фикцията, предисторията и последствията от това лудо увличане по Уна О’нийл. Из въображението на Бегбеде и из страниците на романа Уна възкръсва и по-жива от всякога продължава да поразява с неустоимия си чар. 

“Смехът й е притеснен, свенлив, закачлив и неустоим. Притежава някаква засмукваща погледа крехкост, въпреки абсурдната забратка, която скрива тъмната й буйна коса на фатална жена. Вижте веждите й, поставени като два апострофа над искрящите очи. Чуйте кристалния й глас, когато пита царствено: Shell I turn over here?” 

Най-много обаче ме привлече искреността на Бегбеде. За разлика от “Френски роман” тук откровенията му придобиват много повече смисъл и плътност. Едно е когато мислите са ти вдъхновени от среднощен арест и четирите студени стени на килията, съвършено различно е обаче, когато те обсеби усмивката на небесно създание стопило сърцата на титани в световното изкувство. 

Силно запечатах описанието на онзи момент пред фермата на Селинджър, в който колебанието и страха гръмко се стоварват върху намеренията на Бегбеде да потърси автора-отшелник. 

“Точно там не излязох от колата, точно там треперех от страх, точно там загубих всякакво достойнство.” 

“Знаех, че няма да ми достигне смелост. Никога нямаше да посмея да обезпокоя човека, на когото дължах любовта си към литературата, американския писател, който олицетворяваше нежността и бунтарството.”

Не мога да не отбележа, че романтизма е толкова характерна черта на Бегбеде, че винаги където, когато, за каквото и да пише хвърля дълбоки котви с цитати като този:

“Точно преди да скочи във водата, забелязах на гърба на неопрена й логото на калифорнийска марка за сърф облекло: О’Нийл. Винаги можете да кажете, че е било съвпадение… Предпочитам да вярвам, че Уна ми е намигнала за последно от дълбините на погълнатите години. Животът ни няма значение, той потъва на дъното на времето, но ние сме съществували и нищо не може да го отмени - макар и течни, радостите ни никога не се изпаряват.”

Beer by Charles Bukowski

Буковски в една доста добра анимационна адаптация.

BEER by Charles Bukowski from NERDO on Vimeo.

Post Office by Charles Bukowski

Пиене, чукане, скапана работа или без работа, мацки, мизерна квартира, разни неудачници наоколо, в редовете все по някое брутално яко прозрение. 

Буковски винаги е невинен. 

Girl on the Escalator by Charles Bukowski

"Поправките" от Джонатан Франзен

Ама че бъркотия е този роман на Джонатан Франзен! Ще излъжа ако кажа, че ми хареса, но ще излъжа и ако кажа, че не ми хареса. Луда работа.

Първо, клаустрофобичният жанр семейна сага ми е сред най-неприятните, когато стане дума за жанрови предпочитания. 

Второ, всички герои са побъркани по свое му, тъй че още в началото бях отблъсната от заразният упадък в характерите им. 

И не на последно място, все пак да добавя, че 600 и отгоре страници на тази семейна невроза са направо задушаващи.

Въпреки негативите обаче, “Поправките” е интелигентно скроен роман, тъй че не ви ли изкара акъла от депресията, която излива, ще продължите да поглъщате нещастието на семейство Ламбърт, дори и само за да нагнетите още повече презрението си към тях. Странно, нали!

Загниването на семейните отношения започва още с брачния съюз между родителите Алфред и Инид. Той - инатлив, безрадостен съпруг и усилен работар, тя - лишена от ласки и любов съпруга, домакиня и амбициозна майка на три деца.

Децата - Гари, Чип и Денис, пораснали и прекрачили прага на трийсетте, отдавна са напуснали нещастната семейна клетка, но по пътя на кариерите си в Ню Йорк и Филаделфия още повече затъват в окаяните си животи. Казвам ви, Франзен ги е цапардосал всички до един в разни пусти, отчайващи истории.

Една последна Коледа в родното градче е събитието, към което се движат съдбите на героите и което хвърля внезапният катарзис в клетите семейни отношения. За да стигне до тази повратна точка обаче, читателят е държан в едно побъркващо очакване, през което неизбежно трябва да понася с твърдост огромната порция плачевни случки, които авторът е решил да му поднесе. (Спойлър: халюцинацията, в която лайното преследва Алфред си е бойно кръщение в предизвикателствата). 

Тази драматична семейна дисфункция и бунт срещу обществените норми не е напълно обречена на безнравственост. Както често се случва в голямата литература, у читателя може и да покълне малко симпатия към някои от героите. Странно избавление е предложено накрая. Особено в най-последното изречение на “Поправките”. 

"Периодичната система" от Примо Леви

“От всички интелектуално надарени артисти от този век - и уникалността на Леви е в това, че той е дори повече артист-химик, от колкото химик-писател - той е може би най-пълноценно приспособеният към живота около себе си във всичките му измерения.” 

Това пише Филип Рот в предговора си към интервюто, което взима  от Леви през 1986 г, любезно приложено от “Жанет 45” в превод на Нева Мичева в края на сборника. 

Това, което аз разбрах за Леви от първия си досег с литературата му е, че до този момент не бях случвала на толкова интересен, чудат и сериозен автор. 

Примо Леви е италиански евреин, имал злощатната участ да живее във времето на еврейските гонения през Втората световна война и да попадне в концлагерите Аушвиц. Най-четената му книга, “Нима това е човек”, описва престоя, премеждията и мислите му в смъртоносния лагер, но аз не го познах като писател за Холокоста. В биографичния си сборник разкази, “Периодичната система”, противно на очакванията ми, Леви освобождава литературата си от травмата на гоненията и расизма, издига я във висше пространство, в което витаят само огромната му човечност, умереност и ерудиция. Навярно това е имал предвид Рот в цитата си по-горе за приспособеността на Леви, а именно избавлението,  надрастването и любовта към живота.

Химик по образование и професия, писател по душа и алхимик по призвание, в  “Периодичната система” Леви дестилира 21 химични елемента в  малки епруветки на случки от живота си преди и след “гостуването” му в лагерите на смъртта.  От съединението, което получава излиза фината пара на изисканата литература. Кой би си представил собствения си живот описан с елементите на Менделеевата таблица? Само като извикам от спомените си образите на формулите на съединенията и главата ми се замайва, но в разказите на Леви се усеща силната привързаност, всеотдайност и любов към химията. 

В едно метафизично пространство, каквото е литературата, разстоянията между науката и изкувството се огъват, докосват и сливат, а резултатът от това претопяване за нас читателите е безмерния възторг от нови светове и неоткрити мисли. 

Абсолютно любими разкази са ми “Въглерод”,  “Фосфор” и “Азот”. 

Неаполитанските романи на Елена Феранте

Мислех да ви разкажа за съвсем друга книга, но тъй като публикацията беше нарочена да се появи в деня на Свети Валентин, рязко смених посоката и реших да заговоря отново за авторката, която необятно дълбоко се е гмурнала в сърцето ми. Ако трябва да определя в литературата на кой автор съм влюбена в момента, то това категорично е в тази на Елена Феранте.  

На снимката държа четирите части на титаничния биографичен роман за брилянтната приятелка подредени последователно от горе на долу. Последната книга от романа “The Story of The Lost Child” излезе през 2015 и намери място в класациите за най-добра книга на 2015 на почти всички културни сайтове, отразяващи новоизлизаща литература. Вече съм ви писала достатъчно за италианската авторка и няма да се впускам в подробности и суперлативи за най-мащабното й произведение, още повече, че все още няма никаква информация кога най-сетне и на българският читател ще му дойде редът да се втурне в изобилието и интензитета на неаполитанската творба.  

С пулсиращо нетърпение, обаче, искам да ви съобщя, че вече официално се подготвя сериал от четири сезона по неаполитанските романи на Феранте! И още по-сензационното в случая е, че копродуценти на проекта са продуцентската къща на Доменико Прокачи “Фанданго”, същите които продуцираха италианския филм “Гомора” (“Gomorrah”, 2008), който пък спечели голямата награда на филмовия фестивал в Кан през 2008. Любителите на киното сред вас със сигурност помнят бруталността и насилието на този безкомпромисен неаполитански филм, чието присъствие е сбособно да изтръгне и последния гък от гърлото ви. Макар в основата на неаполитанските романи да е петдесет годишното приятелството между две жени, сюжетите на Феранте са заобиколени със същата неотстъпчивост на престъпната реалност и колкото повече Елена и Лила порасват, узряват и навлизат в живота, толкова повече стената на света около тях придобива грапава и непропуклива повърхност. 

Дори след грандиозният успех на творчеството й, Елена Феранте си остава неуловима личност, но организаторите на филмовата адаптация споделят, че тя е дала съгласие да им сътрудничи в проекта, навярно за да шлифова до перфектност персонажите. Всяка от книгите на тетралогията ще бъде отразена в отделен сезон с по осем епизода. 

Кажете ми сега, как се спи след такива новини! Надявам се чакането да не изгризе до основи търпението ми. 

Иначе, имам информация, че правата на Феранте вече са закупени в България, но въпреки че редовно проверявам сайтовете на издателствата все още никой не се е осмелил да обяви неаполитанските романи за предстоящи. 

Намислила съм на прибиране към България да донеса няколко копия на английски на първата книга ("My Brilliant Friend") за раздаване, така че ако сте като мен от нетърпеливите и нямате проблем с езика, пишете ми, за да ви имам в предвид.  

Подчинение

Уелбек е истински майстор на изисканата литература, деликатните тематики и проникновените съждения. 

В последния му роман “Подчинение” сюжетът е поставен в 2022 година в един утопичен Париж, където моралът и идеалите на академичните интелектуалци в Западноевропейско общество са се снишили до ниво на отчуждение, безразличност и безверие в идеализма. Ядрото на техните ценности се разлага до чист прагматизъм. Липсата на интелектуална принадлежност към установени идеали и апатията към текущите политически структури създава благоприятна почва за утвърждаване и подем на религиозни идеологии във френската политическа сцена. В тази утопична картина Франция за пръв път избира президент мюсюлманин. 

 Хванат съвсем неподготвен, объркан  от тази политическа ситуация и преките й моментални последствия, главният герой Франсоа внезапно се събужда от своя мизантропен и безцелен живот в търсене на заслуги оправдаващи собственото му съществуване. Макар до този момент академичната му кариера на професор по литература на XIX век и специалист по творчеството и живота на френския писател Юисманс да му донася заслужен успех и известност сред университетските кръгове, посоката и целта на собствения му живот остава неясна. Навярно подклаждан от липсата на родителска обич в ранна възраст или провалената му любовна връзка с по-млада студентка, или просто защото той е уелбековия стереотипен герой с ограничените социални контакти и общуване, изолиран в своята самотна капсула, единственият хоризонт у Франсоа е творчеството и животът на Юисманс и тяхнoто отражение в неговата собствена реалност. 

 Философското пробуждане и движение на Франсоа в опит да опознае и разбере настоящите политически промени го води до една нова перспектива за устойчива идеология. Разлюлян от вълните на академичните кръгове професорът по литература най-накрая доброволно се подчинява на условията и наложената от новия президент доктрина.

 В “Подчинение” сюжетът не е толкова важен, колкото проникновенията на Уелбек за състоянието на интелектуалната общественост в една условна, но възможна реалност. “Подчинение” е роман на неудобството, който предизвиква съвременните ни възприятия за ценности като толерантност, приемане и преданост чрез един декадентски и провокативен сюжет.