Изплези си езика

Започнах да разбирам защо толкова много ми се четат книги и защо като побесняла препускам от книга на книга и се надпреварвам със себе си да погълна все повече мастилени мисли. Колкото повече чета толкова повече пред мен се материализира като бетонен стълб крилатата старогръцка фраза “аз знам, че нищо не знам”, и колкото повече научавам, толкова повече осъзнавам, че светът е бездна от знание и със сигурност един живот не стига за да го изучиш или опознаеш цялото. 

Поредният пример е сборникът с разкази на Ма Дзиен “Изплези си езика”, който така ми разлюля представите за Тибет, че с ругатни изритах наивните си представи за преобладаващото дълбоко духовенство по хималайските земи. 

Скоро след като се появява в родния Китай, сборникът е забранен и “претопен”, а Ма Дзиен е обявен за персона нон грата. Напуска Китай и продължава да пише. В международните литературни среди творчеството му се възприема с интерес, а след романа му “Майсторът на фиде” (Жанет 45) френското списание Lire го нарежда сред 50-те най-значими автори на света. 

Вече се досещате, че нещата, за които Ма Дзиен пише не са удобните за китайския режим локумени залъгалки, а свирепи действителности на осиротелите от човечност хималайски земи. Разказите в “Изплези си езика” са само пет, но тъгата в тях е достатъчна и всепоглъщаща. След последния ви идва да пратите по дяволите ваджра посвещението, ритуала кармамудра и цялата дивотия с духовното усъвършенстване.

“Изплези си езика” е покъртителен сборник, добре написан, внимателно преведен и артистично оформен. Тези пет разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи с безкомпросни и сурови житейски пейзажи. 

Girl on the Escalator by Charles Bukowski

Куфатър на брат ми

Тази книга няма нужда от представяне. За няколкото месеца съществуване сборникът предизвика десетки позитивни ревюта в goodreads, а една от тукашните ми приятелки разказа, че като се прибрала в България през лятото отишла в първата книжарница като помолила книжарите да й препоръчат съвременна българска книга и “Куфарът на брат ми” бил първото заглавие, към което я насочили. 

В 22-те есета на сборника са подредени куфарите на пристигащи и заминващи пътници, колкото шарени и разнообразни, толкова лични и проникновени. Истории подчертаващи вътрешния глас на е(и)миграцията, разказващи за душевността на един съвсем естествен процес, характерен за човечеството още от самото му съществуване, но положен в рамките на модерния свят. “Куфарът на брат ми” е алманахът на пътуващия свободомислещ гражданин на света. В него са събрани всички колебания, очаквания, разочарования и предимства на живота извън “дома”, извън държавата, извън културата, от която произхождаме. 

Още когато за пръв път напуснах, макар и за няколко дни, България в мен се отключи едно неуморно любопитство, което вече 15 години не само не мога да угася, а все повече разпалвам. Необятният ми интерес към големия свят, към микро светове му, разположени от единия до другия край на земното кълбо, към хората и техните култури, е движещата сила, която ме докара на 9371 километра от родния ми Пловдив. Но най-вече тук ме доведе любопитството към онези малки характеристики на народните култури, които пребъдват през поколенията, за да полагат основите на съвременността и шлифоват облика на света. 

Етапите и мислите, през които съм минала в годините на странстване гостоприемно са се сгушили в “Куфарът на брат ми” и поглеждайки отново в тяхната интимност откривам цялото онова емиграционно вълнение, което прекалено дълго съм избягвала да си призная. 

"Преводачът на болести" от Джумпа Лахири

Тази книга представлява сборник от разкази, който най-искрено ви препоръчвам. Има нещо много човешко и в същото време неуловимо в историите разказани от Джумпа Лахири. Общото между разказите е, че всички герои са от индийски произход, а дали действието ще се развива в Индия или Америка за читателя няма никакво значение, защото Джумпа Лахири залага най-вече на добротата и искреността, която действащите лица носят в себе си. Стилът на авторката е лек и плавен, носи се безшумно във въздуха и оставя следите на нежно благоухание. 

Ако преди десетина години някой ми беше казал, че един ден ще обичам да чета разкази, нямаше да му повярвам. Но в разказите започнах да откривам много майсторство и дълбочина. Всеки път ме поразява фактът как някои автори успяват в рамките на десетина страници да внесат толкова яснота, чувства, плътност и завършеност. При Лахири всичко това е налице, но и нещо повече. 

Историите в този сборник са изключително обикновени, но са цветни и ухаят. Пред очите ти не стои само равнината на напечатаните изречения, а изникват шарени образи на пъстрите сари, които госпожа Сен облича, прелестното излъчване на Туинкъл, изражението на отчаяно очакващият любов господин Капаси или оскъдното обежище където Биби Халдар е натирена. Заглавието на сборника навярно ви предупреждава за нелеко четиво, но повярвайте ми, една от причините, подари които харесах Лахири е, че не разчита на драматичен обрат или умиращи герои, за да й се получи интересна и запомняща се история. В “Преводачът на болести” съвсем няма да откриете списък на страшни болести или цяр за тях, това е просто името на един от разказите включен в сборника. 

През 2000 година сборника получава наградата “Пулицър”, а през 2010 година излиза на български под логото на Жанет 45. Потърсете я.