Страшно много си падам по нестандартни сценарии на филми и най-голямата грешка, която непрекъснато повтарям е че не обръщам достатъчно внимание на канадското кино. Тези от вас, които следяха наградите на филмовия фестивал в Кан през месец май, знаят, че голямата награда тази година взе канадския филм “It’s Only The End of the World” на младия канадски режисьор Хавиер Долан (р. 1989). Това не е първата му награда от престижния френски фестивал, през 2014 печели наградата на журито с филма си “Mommy”.
Вече с нетърпение очаквам тази есен трите седмици на VIFF, където със сигурност светлините на прожекторите ще са насочени към успеха на Долан в Кан.
За да подържа любопитството ни живо канадския Netflix включи в каталога си един от по-старите му филми, “Laurence Anyways” (2012) - 168 минутна романтична драма с екстравагантен сюжет, костюми, прически и перфектно кадрирана кинематография. Дейстивето се развива от края на 80-те до края на 90-те, период, в който главните герои преминават през тотална трансформация в търсене не само на себе си, но и на другия. Долан представя на зрителите един различен, объркващ и необикновен житейски сценарий, който е изигран толкова правдоподобно от актьорите (Мелвил Пупо и Сюзан Клемо), че след края на филма веднага ти идва да се заровиш в гугъл и да търсиш дали наистина такава история е възможна. Не познавам филмите на Долан и все още не мога да определя стила му, но съдейки по впечатленията, които “Laurence Anyways” остави, тук става въпрос за безспорен талант и сериозни намерения за успех в киноиндустрията. Ако това е филм режисиран от е 23 годишен младеж, то само за миг да си представям какво би се получило четири години по-късно в “It’s Only The End of the World”. След около месец и това ще разбера.
No comments:
Post a Comment