Ако някога се зачудите що за живот водят или в какво вярват ескимосите, най-горещо ви препоръчвам канадския филм Atanarjuat: The Fast Runner, който освен че миналата година беше обявен от TIFF (Toronto International Film Festival) за най-добър канадски филм на всички времена, но и когато излиза през 2001 година печели Златната Камера на фестивала в Кан, както и множество други фестивални награди. Впечатляващото във филма на режисьора Закараяс Кунук (родом от Нунавут) е, че е напълно автентичена инюитска продукция заснета изцяло в суровите условия на Арктика, в която освен инюитския (ескимоски) език и кореняшкият, но непрофесионален актьорски състав, пред зрителя оживява арктическа фолклорна легенда предавана през поколенията. Освен интригуващия сюжет и великолепната сценография “Атанарджуат: Бързият бегач” ни предосватя възможността да надникнем в малко познатата култура на канадските ескимоси през традиционните облекла и обичаи до шаманските поверия и проклятия. По мое мнение доста зашеметяващ филм, класика не само за канадското филмово наследство, но и за световното.
Тази година излезе още един ескимоски филм на Кунук, “Maliglutit (Searchers)” и за щастие имах възможността не само да го гледам, но и да присъствам на аудиенция с режисьора и публиката. Филмът беше доста радушно приет, но ми се стори, че вече каквото и да предложи на зрителите Кунук не може да избяга от сянката на успеха си с Атанарджуат… Всеки следващ въпрос от публиката насочваше вниманието към предшественика филм-победител. “Малиглутит (Търсачи)” ми се стори по-безкръвен и първичен, не съдържа и частица от оригиналността и подвижността на бързия бегач. Тук Кунук, вдъхновен от класическия уестърн на Джон Форд “Търсачите” (1956), пресъздава екшън история за две отвлечени жени, пренасяйки я в мразовитите земи на родната му Арктика. Сценографията отново изцяло обхваща прелестите на огромната снежна пустощ на северната канадска територия, но сякаш с това целият филм се изчерпва. Героите са недоразвити и плоски, на сюжета му липсва онзи пленяващ инюитски почерг и въображение, с които беше подходено в Атанарджуат. Да не говорим, че някои от сцените са доста продължителни и безсмислени, липсата на диалози противоречи на развитието на историята, а може би петата и последна реплика на главния герой (“Никога не се предавай!”), с която завърши филмът направо ме хвърли в дълбоки философски разсъждения, започващи с възклицанието WTF.
Но от казаното от Кунук след филма ми се стори, че аудиторията, към която са насочени филмите му са съгражданите и родствениците му, хората от Нунавут. За него е важно да им остави наследство и най-вече да ги накара да се чувстват значими. Ако това са филмите, които инюитската общност търси, то първичността и липсата на дълбочина в този филмов проект на Кунук не са упрек, а потребност. Ние може само да сме доволни, че все пак сме имали възможност поне веднъж да се срещнем със света им чрез “Атанарджуат: Бързият бегач”.
No comments:
Post a Comment