VIFF2016: The Salesman (Iran)

Говори се, че със своя задълбочен анализ на междучовешките взаимоотношения, иранският режисьор Асгар Фархади е напът да създаде нова тенденция в киното. Оскарът за чуждестранен филм, който спечели през 2012 година за филма си “Раздяла” (A Separation) не само отвори нова страница в историята на иранското кино, но и обърна по-дълбок поглед върху културните, класовите и социалните характеристики на иранското общество. Същественото и общото между филмите му е битовия конфликт, най-често разигран в тесен семеен или приятелски кръг. Режисьорското майсторство на Фархади се измерва с убедителното излизане от рамките на “битовизма”, насочвайки зрителя към щателно изследване на отражението, което стълкновението нанася върху характера на героите. 

Последният филм на Фархади, “Продавачът” (The Salesman), който по-рано тази година спечели награда за най-добър сценарий и най-добър актьор на фестивала в Кан, е по-минималистичен от предшествениците си. 

Младо семейство е принудено да напусне дома си заради опасност от пропадане на сградата, в която живеят.  След неуспешни опити да намеря ново жилище в кратък срок, колега от аматьорската театрална трупа, в която участват им оказва помощ отдавайки им апартамент, който до скоро е давал под наем. При нанасянето си обаче, Емад (Шахаб Хосейни) и Рана (Таране Алидости), се натъкват на цялата покъщнина на предишната наемателка, която, от съседите научават, е била проститутка. Развръзката ще ви изненада, но аз спирам до тук. Конфликтът, който ще разклати връзката между Емад и Рана се разгръща плавно в мащабни размери, тласкайки двамата в две противоположни измерения на възприятието. Създалото се напрежението ще утежни взаимоотношенията им, единият ще се чувства безсилен да въздейства и утеши яростта и действията на другия, а последствията от тази неотстъпчивост ще сложат категоричния и еднопосочен край на всичко. 

Макар да не е толкова триумфален, колкото “Раздяла”, “Продавачът” е силно изразителен и въздействащ. Качества, които са се превърнали в отличителни черти за филмите на Асгар Фархади. 

VIFF2016: Old Stone (China/Canada)

Помните ли преди няколко години едно шокиращо видео заснето в Китай, в което микробус прегази едно малко момиченце и никой нищо не направи, сякаш това дете беше някаква празна цигарена кутия захвърлена нехайно на улицата? Липсата на човечност в този репортаж, заснет от крайъгълна камера, беше покъртителна и разтрисаща. Как китайското общество е стигнало до тази висока степен на морално опустяване се опита да ни разказже роденият в Шангхай, израстнал в Канада режисьор Джони Ма.

 В силния си пълнометражен дебют, “Old Stone (Lao Shi)”, Ма, илюстрира ярко причините за бруталността на подобни нечовешки деяния. Макар на яве да е доста жизнерадостен, приветлив и словоохотлив, Ма е създал доста солиден и реалистичен филм, отражение на един безумен казус разкъсващ китайското общество, чийто успех му донесе приза за най-добър канадски филм на тазгодишния TIFF. 

Както самият той сподели с публиката след прожекцията, в Китай хората вече не си помагат едини на други, защото не знаят колко скъпо ще им излезе помощта след това. Примерът във филма е безкрайно красноречив, гледайте го. 

За откриваща сцена на драма-трилъра, Ма избира кадър със силно брулена от вятър бамбукова гора, чиито мрачни цветове подсказват че нещо трагично вече е напът да се случи. 

Главният герой, Лао Ши, е скромен представителн на работническата класа, който кара такси, но за зла участ един ден, докато шофира, пиян клиент му бута ръката и Лао удря каращ пред него моторист. Клиентът моментално офейква, а Лао се озовава пред скупчена тълпа и моторист в безсъзнание. Разтресен от шока и противно на скандиранията на насъбралите се минувачи да изчака линейката, таксиметровия шофьор преценява, че животът на пострадалия е в опасност и всяка следваща минута може се окаже фатална. Това потвърждава и дежурният лекар, когато Лао сам докарва моториста в спешното отделение. В тази динамика минават първите пет-десет минути на филма. Оттам нататък започва истински зрелищната и пълна с неудачи борба на Лао със системата. Всичко се скапва, най-вече сърдечността и човеколюбието. Ма се е погрижил зрителят отчетливо да разбере недъзите, абсурда и безизходицата на един заплетен казус, в който човешкият живот е изгубил всякаква стойност.  

VIFF2016: Maliglutit (Searchers), Canada

Ако някога се зачудите що за живот водят или в какво вярват ескимосите, най-горещо ви препоръчвам канадския филм Atanarjuat: The Fast Runner, който освен че миналата година беше обявен от TIFF (Toronto International Film Festival) за най-добър канадски филм на всички времена, но и когато излиза през 2001 година печели Златната Камера на фестивала в Кан, както и множество други фестивални награди. Впечатляващото във филма на режисьора Закараяс Кунук (родом от Нунавут) е, че е напълно автентичена инюитска продукция заснета изцяло в суровите условия на Арктика, в която освен инюитския (ескимоски) език и кореняшкият, но непрофесионален актьорски състав,  пред зрителя оживява арктическа фолклорна легенда предавана през поколенията. Освен интригуващия сюжет и великолепната сценография “Атанарджуат: Бързият бегач” ни предосватя възможността да надникнем в малко познатата култура на канадските ескимоси през традиционните облекла и обичаи до шаманските поверия  и проклятия. По мое мнение доста зашеметяващ филм, класика не само за канадското филмово наследство, но и за световното. 

Тази година излезе още един ескимоски филм на Кунук, “Maliglutit (Searchers)” и за щастие имах възможността не само да го гледам, но и да присъствам на аудиенция с режисьора и публиката. Филмът беше доста радушно приет, но ми се стори, че вече каквото и да предложи на зрителите Кунук не може да избяга от сянката на успеха си с Атанарджуат… Всеки следващ въпрос от публиката насочваше вниманието към предшественика филм-победител. “Малиглутит (Търсачи)” ми се стори по-безкръвен и първичен, не съдържа и частица от оригиналността и подвижността на бързия бегач. Тук Кунук, вдъхновен от класическия уестърн на Джон Форд “Търсачите” (1956), пресъздава екшън история за две отвлечени жени, пренасяйки я в мразовитите земи на родната му Арктика. Сценографията отново изцяло обхваща прелестите на огромната снежна пустощ на северната канадска територия, но сякаш с това целият филм се изчерпва. Героите са недоразвити и плоски, на сюжета му липсва онзи пленяващ инюитски почерг и въображение, с които беше подходено в Атанарджуат. Да не говорим, че някои от сцените са доста продължителни и безсмислени, липсата на диалози противоречи на развитието на историята, а може би петата и последна реплика на главния герой (“Никога не се предавай!”), с която завърши филмът направо ме хвърли в дълбоки философски разсъждения, започващи с възклицанието WTF. 

Но от казаното от Кунук след филма ми се стори, че аудиторията, към която са насочени филмите му са съгражданите и родствениците му, хората от Нунавут.  За него е важно да им остави наследство и най-вече да ги накара да се чувстват значими. Ако това са филмите, които инюитската общност търси, то първичността и липсата на дълбочина в този филмов проект на Кунук не са упрек, а потребност. Ние може само да сме доволни, че все пак сме имали възможност поне веднъж да се срещнем със света им чрез “Атанарджуат: Бързият бегач”. 

VIFF2016: Graduation (Romania)

Още от първият кадър, който показва асамблея от соц жилищни сгради в малко румънско градче, се усеща, че “Graduation” (“Матура”) на режисьора Кристиян Мунджиу е много добре структуритан филм. Струва ми се, че този кадър беше ключов в постепенно разгръщащия се сюжет, в който обичливият баща Ромео Алдеа (Адриан Цициен), завладян от идеята за бъдещето на дъщеря си, е готов на всяка цена да й помогне да спази условието, което английският университет, в който е приета й е поставил. С други думи, получаването на стипендия в Англия зависи от оценките, които тя ще изкара на матурите. 

Ромео е местен лекар с добра репутация, който някога е вярвал, че оставайки със семейството си в Румъния е можел да промени нещо в обществото към по-добро, но уви промяната остава химера. Бедата за доктора настъпва ден преди матурата, когато дъщеря му е нападната в опит за изнасилване и шокът от злополуката застрашава концентрацията и представянето й на изпитите. Както и в останалите филми на Мунджиу, които съм гледала (“4 месеца, 3 седмици и 2 дни” и “Отвъд хълмовете”), така и тук главният герой постепенно се угъва и деформира под действието на течащ вътрешен конфликт. Осъзнавайки ситуацията, в която е изпаднала дъщеря му Елиза (Мария Драгуш), доктор Алдея е готов да стори необходимото, но немислимо до сега, за да й предостави тласъкът, който й е необходим за английската стипендия. Бездушната картина на провинциалния архитектурен пейзаж стоически напомня за методите на оцеляване по време на соца, за мрежата от “услуги” и “подбутвания” тук-таме срещу заплащане и услужливото извинение, че целта оправдава средствата. Соц “ценности”, с които доктор Алдеа не е възпитавал дъщеря си, но към които му е наложително да прибегне, за да спаси положението. 

Моралният капан, в който Ромео доброволно влиза идва с висока цена, от една страна трябва да убеди Елиза да стане съучастник в порочна практика, която тя не разбира и която би затегнала още повече връзката на момичето с реалностите в Румъния, и от друга, законът все пак наднича и дебне в делата на хората с обществено влияние.

VIFF2016: Suntan (Greece)

Всяка есен преди за започне международния филмов фестивал във Ванкувър преглеждам по трийсет пъти програмата от край до край и се опитвам да отгатна кои филми ще са хем добри, хем няма да попаднат след някой друг месец в Нетфликс. За сега, дали на късмет, или вече съм развила нюх, но успявам доста успешно да си направя селекция, част от която дори и по торентите не се появява. 

След като миналата година тотално откачих по филмът на Йоргос Лантимос “Омарът”(The Lobster), реших че отсега насетне гръцки филм няма да пропускам. Пък макар и Лантимос така високо да е вдигнал летвата, че чак съсловието на гръцката божественост докосва. 

Тази година в селекцията на VIFF попадна вторият филм на режисьора Аргирис Пападимитропулос “Suntan” (Загар), който се оказа абсолютната антитеза на “Омарът”, но не по-малко интересен от него. 

Вниманието на зрителя през цялото време е приковано към образа на главния (анти)герой Костис (Макис Пападимитриу), 42-годишен доктор, който се мести на малкия остров Антипарос, за да заеме вакантна позиция в местната клиника. Още в откриващата сцена изражението по лицето на Костис ясно, като водите на егейско море, отразява мизантропския, тревожен и неуравновесен душевен свят на доктора. Вместо да намери пристан и утихне емоционалната нестабилност на Костис още повече се задълбочава с настъпването на лятото и нахлуването на група шумни младежи в лекарския му кабинет. Докато промива и превързва раната на 21-годишната Анна (Ели Трингу), доктора моментално хлътва по безгрижната и енергична девойка.  Пренебрегвайки професията и възрастта си, увлечен от свободата, прелестите и хедонизма на кипящата младежка кръв докторът лекомислено и стремглаво се спуска към дъното на собствения си упадък. 

Пападимитропулос ярко контрастира деградиращия патетичен и изтърбушен образ на Костис с фината красота и буйна младост на Анна, две тотално несъвместими същества, различни като деня и ноща, чието сливане е възможно единствено в невротичните блянове на изоставен и отритнат самотник.

“Suntan” e мрачен антироманс, предлагащ гледна точка към декаденса на човешката свръхчувствителност, прецизно премерен и балансиран. 

Синове на Саул (Унгария, 2015)

Снимка www.viff.org

Виктор Орбан и Ласло Немеш са от една страна, но обитават противоположни вселени. Докато първия остро и твърдо се противопоставя на приемането на бежанци бягащи от потенциална военна смърт, то вторият печели голямата награда на престижния филмов фестивал в Кан с дебютния си филм “Синове на Саул”, описващ жестоката реалност в нацисткия концлагер Аушвиц през Втората световна война. 

По време на германската окупация над Унгария приблизително половин милион унгарски евреи са намерили смъртта си, а жертвите, които страната дава във войната достигат милион. Общия брой на убитите евреи в Европа между 1939 и 1945 година е 6 милиона, затова преследванията и убийствата на евреи често се превръщат в тема сред творците на изкувства. Най-четената книга в тази историческа сфера безпорно е “Дневникът на Ане Франк”, а “Списъкът на Шиндлер”, “Животът е красив”, “Пианистът” са сред най-запомнящите се филми за Холокоста. 
С оглед на току-що изброените филми-отличници и чувствителният характер на събитията да избереш същата тема за дебют си е смела проява на ентусиазъм, амбиция, увереност и исторически усет, но Ласло Немеш безпогрешно доказва, че още с първия си пълнометражен филм вече е готов да се изправи на международната филмова сцена. 

“Синове на Саул” е клаустрофобична затворническа драма, която постепенно разгръща ужаса на човешката трагедия в чудовищния концлагер Аушвиц. Саул е унгарски евреин депортиран там, но поради предимствата на телосложението си попада в групата затворници Sonderkommando, чиято единствена задача е да вкарват новопристигнали еврейски тъпли в газовите камери,  да изгарят телата след това и да извозват пепелта извън лагера. Трагедията в злополучната съдба на Саул се задълбочава, когато в едно омаломощено, но все още живо тяло на дете разпознава сина си. Покрусеният човек си самоназначава мисия, която още повече излага на опасност обреченото му съществуване, но сякаш се явява единствената надежда, която може да придаде смисъл на живота му. Примката на страха и ужаса се затяга около гърлото на зрителя докато безпощадната атмосфера в лагера потискащо нагнетява напрежението. Опорната точка на Ласло Немеш в “Синове на Саул” е възможността човечност да съществува и в най-нечовешните военни условия. 

Вероятно идеята за пореден филм за Холокоста отзивчиво се приема отчасти от  политическа коректност и отчасти избягване омаловажаването на един от най-смъртоносните геноциди в историята на човечеството, но истината е, че дори и банално вече да се експонира темата, все още имаме нужда от постоянно напомняне колко дълбока може да бъде ямата на военната жестокост. 

Chevalier (Greece, 2015)

                                                                    Снимка: www.viff.org

Ако с три думи мога да определя филма на гръцката режисьорка Атина Цангари, то те ще са ексцентричен, провокиращ и забавен. C огромни резерви подходих към прожекцията тъй като все още в спомените ми отекваше необичайният и недоразбран привкус оставен от предишният й филм “Attenberg”(2010). За щастие не успях да устоя на натиска на гръцката ми половинка и заех мястото си в киносалона.

Chevalier е социо-политико-психологическа комедия, в центъра на която са шестима приятели организирали си ваканция на луксозна яхта във водите на Егейско море, далеч от работата, семействата и ежедневните грижи. Какво се случва обаче с мъжете, когато останат на едно и също място прекалено дълго време? Точно така! Започват да си мерят… някои качества (и тези, за които се сетихте също). Състезанието, в което шестимата мъже си измислят да участват се превръща във фикс идея, която е не само тест за достойнствата на всеки един от тях, но и се превръща в изпитание за приятелството помежду им. Действието на филма се развива изцяло на яхтата и както може би вече се досетихте в него изцяло липсва женско присъствие. В началото се усеща някакъв клаустофобичен нюанс, който в последствие е бързо размит чрез динамиката и усилията на състезателите. 

Цангари поема рисков ход с това изцяло мъжко съревнование, режисирано през женската й призма, но крайният резултат е впечтляващ. Chevalier съвсем не е от типа популярни американски комедии с романтизирани главни герои, които често се държат леко идиотски.

Цангари изгражда една интелигентно поставена предпоставка, която чрез символизма си дава отражение на по-дълбоки и сериозни проблеми в социално-политически аспект. 

Chevalier е смях за душата и храна за мисълта. Даде ми широко поле за размисъл и желание пак да го потърся, за да изследвам правотата на разсъжденията си. 

Ixcanul (Guatemala, 2015)

                                                                                                      Снимка www.viff.org

Това е игралният филм, който отдавна търсех да гледам. Филм, в който умело се блендират факт и фикция и който доброволно ви отвлича в непознатите земи на гватемалските маи. Той е от онези филми, за които с лекота може да се каже, че са чиста форма на изкувство заради красноречивите послания, които оставя. 

Когато разбрах, че това е дебют както за режисьора (Хайро Бустаманте), така и за двете главни актриси (Мария Мерседес Корой и Мария Телон) откровено казано, останах поразена. 

Ixcanul е една монотонна, но автенчична драма за седемнадесет годишната индианка Мария (Мария Мерседес Корой), която живее със семейството си в подножието на страховит гватемалски вулкан. Родителите й са необразовани земеделци, които не само не знаят почти нищо за съвременния свят, но дори не говорят испански. Единственият “модернизиран” човек в околността е Игнасио, кандитат-женихът за Мария, който освен че е надзирател и управител на плантацията за кафе в подножието на вулкана, притежава кола и мобилен телефон. Родителите на Мария уговарят сватбата й с Игнасио, но по същото време Мария необуздано и смело прекрачва пътят на обекта на своята страст - Пепе. Последствията объркват планът и хода на събитията, а в сюжета започва да се усеща доминирането на втората женска роля. Майката. 

Това е човекът, който прави филмът толкова интересен, впечатляващ и интересен. Безспорно Мария Телон беше най-добрата актриса от всички филми, които успях да гледам на тазгодишния фестивал. Тайната на безупречната актьорска игра се крие в изборът на Бустаманте да покани две жени от индианските племена Мая, които да изиграят историята на собственият си живот и традиции. Освен изобилието от автентични обичаи и възхитителната връзка майка-дъщеря, Бустаманте деликатно загатва уязвимостта на индианската общност спрямо нуждите на съвременния свят. 

Ixcanul е от филмите, които, сгушени тихо като морски перли в океана от международни продукции, чакат търпеливо своят звезден момент. 

Youth (La Giovinezza, 2015)

Снимка www.viff.org

Две години след грандиозният успех на “The Great Beauty” (“La Grande Bellezza”/“Великата Красота”) италианският режисьор Паоло Сорентино отново излиза на големия екран с това, което мнозина критици определят като продължението на “Великата Красота”. 

По-голяма част от действието в  “Youth” (La Giovinezza/Младост) се развива в луксозен санаториум в швейцарските апли, където двамата остарели приятели Фред (Майлъл Кейн) и Мик (Харви Кайтел) ежегодно отсядат през лятото. Както в “The Great Beauty”, така и тук сюжетът се развива главно в живите, шеговити и  остроумни диалози между героите. Поредна прилика e и избора на Сорентино отново да центрира фокуса върху хора, които се занимават с изкувствo,  но отдавна са преминали зенита на своята кариера. Фред е пенсиониран композитор/диригент, който се отдава на тишината, спокойствието и предоставените от санаториума спа процедури, а Мик е режисор, който все още не може да скъса с киното и страстно работи с групата си млади сценаристи върху последния си филм.  Към компанията на двамата приятели в санаториума се присъединява и съсредоточен и замислен популярен холивудски актьор Бойл (Пол Дано), който старателно се подготвя за предстояща важна роля, но и често обича да се наслаждава на присъствието на старчетата. 

Сякаш като запазен почерг на Сорентино, в “Youth” преобладават в изобилие поетичност, символика, елегантност, сантимент и красноречие, което прави филма също толкова невероятен, колкото и предходния. И за да бъде парчето изкувство завършено зад обектива отново застава Лука Бигаци, чийто усет за композиция, цветове и светлина тотално ще обогати естетиката на визуалните ви възприятия. 

“Youth” е изключително изискан филм, за който е готино да се говори, затова си изберете приятна компания, с която да го споделите и ако имате възможност гледайте го на голям екран. 

Beeba Boys (Canada, 2015)

                                                                                     Снимка www.viff.org

За първа прожекция тази година избрах “Beeba Boys” (2015) на канадската режисьорка от пунджабски произход Дийпа Мета. Тази крими-екшън-комедия-драма освен, че изцяло е снимана във Ванкувър, е и вдъхновена от истински хора и събития. Градът, който до скоро оглавяваше класациите за най-добър град за живеене в света, си има и доста тъмна страна, която е до болка позната на местните - войната между индоканадските гангстери. 

Филмът на Дийпа Мета, макар и на моменти шеговит, отразява до известна степен особеностите на сикх култура и процепите на общноста, през които млади момчета минават, за да изберът гангстерския път. Пунджабската мафия в Британка Колумбия контролира главно трафика на наркотици и оръжие и е основно концентрирана във Ванкувър и околията. След региона Пунджаб, метро Ванкувър е с най-голямото пунджбско население извън Индия (приблизително 250 000).  Съревнованието за територия между босовете на отделните групировки непрекъснато завършва с престрелки и убийства. 

За мнозина запознати, образът на главния герой Джийт Джохар (боливудската звезда Рандийп Худа) напомня на легендарният, безстрашен и безскрупулен подземен бос Бинди Джохар, който вилнее по тези места през средата на 90-те, но не остава дълго на престола след като е застрелян в нощно заведение през 98-ма, едва на 27 години. 

Дийпа Мета не влиза в детайли с факти около гангстерския живот на Бинди Джохар, но за сметка на това решава да разнообрази имиджа на мафиотите като разчупи стайлинга и заложи повече на визията на героите. И така на екрана изскачат the beeba boys (добрите момечета) на Джийт в пъстри костюми, които, верни за своя шеф, екзекутират наред не само за да отстранят конкуренцията, но и да получат уважението, което считат, че им се полага. Динамичен сюжет, много екшън, малко любов и предвидим край запълват 103-те минути на филма. На моменти актьорската игра издиша, а някои от сцените ми се сториха доста неубедителни, но какво пък стайлинга им, особено на Мани (Варис Ахлувалиа), беше впечатляващ. 

VIFF

Започна! Един от най-големите филмови фестивали в Северна Америка - Vancouver International Film Festival.  Над 375 филма от 70 държави ще бъдат излъчени през следващите две седмици.  За съжаление и тази година няма български филм, но за сметка на това съседните ни балкански държави са със силно присъствие. 

Филмите са набелязани. Билетите са купени. Очаквайте отзиви в следващите публикации.  

"Левиатан" ("Leviathan", 2014)

Снимката е взета от тук

Един от филмите, които исках, но не успях да гледам на VIFF 2014 е “Левиатан” на руският режисьор Андрей Звягинцев. Случайно мернах, че в момента го прожектират в кварталното кино и с охота се наредих на опашката за билет. 

Вече познавах режисьора от други два негови филма - “Изгнанието”(2007) и “Елена”(2011), и усещах, че в основата на сюжета ще стои отново сложна човешка драма. Не се излъгах, но тук драмата е перфектно съчетана със суровите пейзажи на северна Русия и разпространеният на Запад стереотип за средностатистическия руснак - безпощадно наливащ се с водка братушка. 

Николай е майстор-монтьор на средна възраст, който, за да запази дома си, води устремена битка с местната покварена бюрокрация, чиято свирепост и корупционна практика е олицетворение на библейското чудовище Левиатан. В борбата си срещу намеренията на кмета, Николай привиква свой стар приятел, адвокат от Москва, но присъствието на московчанина още повече усложнява живота на Николай. Развръзката и краят ще решите вие дали да узнаете. 

“Левиатан” е сниман в северният руски град Кировск и местноста Териберка на Баренцово море, пейзажите, приличащи на скандинавски, са поразителни и успяват безупречно да подчертаят сюжета. Филмът заслужено вече притежава няколко отличия, сред които “Златен Глобус” за най-добър чуждестранен филм, най-добър сюжет от филмовият фестивал в Кан и номинация за “Оскар” за най-добър чуждестранен филм. “Левиатан” ще бъде включен в 19-и международен филмов фестивал София Филм Фест. ;)