VIFF2016: The Salesman (Iran)

Говори се, че със своя задълбочен анализ на междучовешките взаимоотношения, иранският режисьор Асгар Фархади е напът да създаде нова тенденция в киното. Оскарът за чуждестранен филм, който спечели през 2012 година за филма си “Раздяла” (A Separation) не само отвори нова страница в историята на иранското кино, но и обърна по-дълбок поглед върху културните, класовите и социалните характеристики на иранското общество. Същественото и общото между филмите му е битовия конфликт, най-често разигран в тесен семеен или приятелски кръг. Режисьорското майсторство на Фархади се измерва с убедителното излизане от рамките на “битовизма”, насочвайки зрителя към щателно изследване на отражението, което стълкновението нанася върху характера на героите. 

Последният филм на Фархади, “Продавачът” (The Salesman), който по-рано тази година спечели награда за най-добър сценарий и най-добър актьор на фестивала в Кан, е по-минималистичен от предшествениците си. 

Младо семейство е принудено да напусне дома си заради опасност от пропадане на сградата, в която живеят.  След неуспешни опити да намеря ново жилище в кратък срок, колега от аматьорската театрална трупа, в която участват им оказва помощ отдавайки им апартамент, който до скоро е давал под наем. При нанасянето си обаче, Емад (Шахаб Хосейни) и Рана (Таране Алидости), се натъкват на цялата покъщнина на предишната наемателка, която, от съседите научават, е била проститутка. Развръзката ще ви изненада, но аз спирам до тук. Конфликтът, който ще разклати връзката между Емад и Рана се разгръща плавно в мащабни размери, тласкайки двамата в две противоположни измерения на възприятието. Създалото се напрежението ще утежни взаимоотношенията им, единият ще се чувства безсилен да въздейства и утеши яростта и действията на другия, а последствията от тази неотстъпчивост ще сложат категоричния и еднопосочен край на всичко. 

Макар да не е толкова триумфален, колкото “Раздяла”, “Продавачът” е силно изразителен и въздействащ. Качества, които са се превърнали в отличителни черти за филмите на Асгар Фархади. 

VIFF2016: Old Stone (China/Canada)

Помните ли преди няколко години едно шокиращо видео заснето в Китай, в което микробус прегази едно малко момиченце и никой нищо не направи, сякаш това дете беше някаква празна цигарена кутия захвърлена нехайно на улицата? Липсата на човечност в този репортаж, заснет от крайъгълна камера, беше покъртителна и разтрисаща. Как китайското общество е стигнало до тази висока степен на морално опустяване се опита да ни разказже роденият в Шангхай, израстнал в Канада режисьор Джони Ма.

 В силния си пълнометражен дебют, “Old Stone (Lao Shi)”, Ма, илюстрира ярко причините за бруталността на подобни нечовешки деяния. Макар на яве да е доста жизнерадостен, приветлив и словоохотлив, Ма е създал доста солиден и реалистичен филм, отражение на един безумен казус разкъсващ китайското общество, чийто успех му донесе приза за най-добър канадски филм на тазгодишния TIFF. 

Както самият той сподели с публиката след прожекцията, в Китай хората вече не си помагат едини на други, защото не знаят колко скъпо ще им излезе помощта след това. Примерът във филма е безкрайно красноречив, гледайте го. 

За откриваща сцена на драма-трилъра, Ма избира кадър със силно брулена от вятър бамбукова гора, чиито мрачни цветове подсказват че нещо трагично вече е напът да се случи. 

Главният герой, Лао Ши, е скромен представителн на работническата класа, който кара такси, но за зла участ един ден, докато шофира, пиян клиент му бута ръката и Лао удря каращ пред него моторист. Клиентът моментално офейква, а Лао се озовава пред скупчена тълпа и моторист в безсъзнание. Разтресен от шока и противно на скандиранията на насъбралите се минувачи да изчака линейката, таксиметровия шофьор преценява, че животът на пострадалия е в опасност и всяка следваща минута може се окаже фатална. Това потвърждава и дежурният лекар, когато Лао сам докарва моториста в спешното отделение. В тази динамика минават първите пет-десет минути на филма. Оттам нататък започва истински зрелищната и пълна с неудачи борба на Лао със системата. Всичко се скапва, най-вече сърдечността и човеколюбието. Ма се е погрижил зрителят отчетливо да разбере недъзите, абсурда и безизходицата на един заплетен казус, в който човешкият живот е изгубил всякаква стойност.  

VIFF2016: Graduation (Romania)

Още от първият кадър, който показва асамблея от соц жилищни сгради в малко румънско градче, се усеща, че “Graduation” (“Матура”) на режисьора Кристиян Мунджиу е много добре структуритан филм. Струва ми се, че този кадър беше ключов в постепенно разгръщащия се сюжет, в който обичливият баща Ромео Алдеа (Адриан Цициен), завладян от идеята за бъдещето на дъщеря си, е готов на всяка цена да й помогне да спази условието, което английският университет, в който е приета й е поставил. С други думи, получаването на стипендия в Англия зависи от оценките, които тя ще изкара на матурите. 

Ромео е местен лекар с добра репутация, който някога е вярвал, че оставайки със семейството си в Румъния е можел да промени нещо в обществото към по-добро, но уви промяната остава химера. Бедата за доктора настъпва ден преди матурата, когато дъщеря му е нападната в опит за изнасилване и шокът от злополуката застрашава концентрацията и представянето й на изпитите. Както и в останалите филми на Мунджиу, които съм гледала (“4 месеца, 3 седмици и 2 дни” и “Отвъд хълмовете”), така и тук главният герой постепенно се угъва и деформира под действието на течащ вътрешен конфликт. Осъзнавайки ситуацията, в която е изпаднала дъщеря му Елиза (Мария Драгуш), доктор Алдея е готов да стори необходимото, но немислимо до сега, за да й предостави тласъкът, който й е необходим за английската стипендия. Бездушната картина на провинциалния архитектурен пейзаж стоически напомня за методите на оцеляване по време на соца, за мрежата от “услуги” и “подбутвания” тук-таме срещу заплащане и услужливото извинение, че целта оправдава средствата. Соц “ценности”, с които доктор Алдеа не е възпитавал дъщеря си, но към които му е наложително да прибегне, за да спаси положението. 

Моралният капан, в който Ромео доброволно влиза идва с висока цена, от една страна трябва да убеди Елиза да стане съучастник в порочна практика, която тя не разбира и която би затегнала още повече връзката на момичето с реалностите в Румъния, и от друга, законът все пак наднича и дебне в делата на хората с обществено влияние.

Louder Than Bombs (Norway, 2015)

                                                                                                   www.viff.org

И тази година реших да не се размина без да посетя прожекция на скандинавски филм. За случая избрах “Louder Than Bombs”, английския дебют на небезизвестния норвежки режисьор Йоаким Триер.

“Louder Than Bombs” е ретроспективна семейна драма, в която близките на фотографката Изабел Рийд (Изабел Юпер) съдейства на неин близък приятел и колега в организирането на изложба и подготовката на статия в нейна памет. Изабел е била фото-репортерка, отразяваща ужасяващи сцени от горещите точки на света, фотографиите й са отразявани на първите станици на най-престижните американски ежедневници. Толкова страстно е била отдадена на работа си, че семейството й винаги е оставало на заден план. 

Събирането на материалите за изложбата обаче отключва неутешимата скръб на близките й. Сюжетната линия води към три отделни отражения на смъртта намерили покой в съзнанията на вдовецът Джийн (Гейбриел Бърн) и синовете му Конрад (Девин Друйд) и Джонас (Джеси Айзенберг).

В същността си концепцията на филма съдържа нещо много “норвежко”. Следейки замисъла, човек не може да не се присети за норвежката сензация Карл Уве Краусгор и книга първа от биографичната му поредица “Моята лична борба” с подзаглавие на английското издание “Смърт в семейството”.  Доминиращата част на романа обхваща спомени с болезнено подробни детайли около смърта на бащата и емоционалните изживявания на Карл Уве съпътстващи тези събития. Романът е муден и без посока, но безмерната агонизираща атмосфера уплътнява безупречно цялостта му. Над 500-те страници дават достатъчно време на читателя да изгради интелигентното си решение защо харесва или не харесва романът. Такъв ефект са търсили Триер и сценарисът Ескил Вогт, но 105-те минути не са успели да подчертаят семейната драма. Нещо все се изплъзваше в този филм.  Преобладаващото хаотично струпване на пластове е лишено от посока и единение.

Не съм гледала предходните филми на Триер, но този не успя да ми допадне. Отварящата сцена създава усещането, че нещо покрай тези персонажи или самата сцена ще се развие, но противно на очакваното, идеята на режисьора и сценариста са съвсем други, някои от героите дори не се появяват повече в останалата част на сюжета. Филмът наподобява на лоша литературна адаптация, макар и да не е вдъхновен от книга. Гледаем е, на моменти доскучава и противно на заглавието е тих и не особено запомнящ се. 

Youth (La Giovinezza, 2015)

Снимка www.viff.org

Две години след грандиозният успех на “The Great Beauty” (“La Grande Bellezza”/“Великата Красота”) италианският режисьор Паоло Сорентино отново излиза на големия екран с това, което мнозина критици определят като продължението на “Великата Красота”. 

По-голяма част от действието в  “Youth” (La Giovinezza/Младост) се развива в луксозен санаториум в швейцарските апли, където двамата остарели приятели Фред (Майлъл Кейн) и Мик (Харви Кайтел) ежегодно отсядат през лятото. Както в “The Great Beauty”, така и тук сюжетът се развива главно в живите, шеговити и  остроумни диалози между героите. Поредна прилика e и избора на Сорентино отново да центрира фокуса върху хора, които се занимават с изкувствo,  но отдавна са преминали зенита на своята кариера. Фред е пенсиониран композитор/диригент, който се отдава на тишината, спокойствието и предоставените от санаториума спа процедури, а Мик е режисор, който все още не може да скъса с киното и страстно работи с групата си млади сценаристи върху последния си филм.  Към компанията на двамата приятели в санаториума се присъединява и съсредоточен и замислен популярен холивудски актьор Бойл (Пол Дано), който старателно се подготвя за предстояща важна роля, но и често обича да се наслаждава на присъствието на старчетата. 

Сякаш като запазен почерг на Сорентино, в “Youth” преобладават в изобилие поетичност, символика, елегантност, сантимент и красноречие, което прави филма също толкова невероятен, колкото и предходния. И за да бъде парчето изкувство завършено зад обектива отново застава Лука Бигаци, чийто усет за композиция, цветове и светлина тотално ще обогати естетиката на визуалните ви възприятия. 

“Youth” е изключително изискан филм, за който е готино да се говори, затова си изберете приятна компания, с която да го споделите и ако имате възможност гледайте го на голям екран. 

Beeba Boys (Canada, 2015)

                                                                                     Снимка www.viff.org

За първа прожекция тази година избрах “Beeba Boys” (2015) на канадската режисьорка от пунджабски произход Дийпа Мета. Тази крими-екшън-комедия-драма освен, че изцяло е снимана във Ванкувър, е и вдъхновена от истински хора и събития. Градът, който до скоро оглавяваше класациите за най-добър град за живеене в света, си има и доста тъмна страна, която е до болка позната на местните - войната между индоканадските гангстери. 

Филмът на Дийпа Мета, макар и на моменти шеговит, отразява до известна степен особеностите на сикх култура и процепите на общноста, през които млади момчета минават, за да изберът гангстерския път. Пунджабската мафия в Британка Колумбия контролира главно трафика на наркотици и оръжие и е основно концентрирана във Ванкувър и околията. След региона Пунджаб, метро Ванкувър е с най-голямото пунджбско население извън Индия (приблизително 250 000).  Съревнованието за територия между босовете на отделните групировки непрекъснато завършва с престрелки и убийства. 

За мнозина запознати, образът на главния герой Джийт Джохар (боливудската звезда Рандийп Худа) напомня на легендарният, безстрашен и безскрупулен подземен бос Бинди Джохар, който вилнее по тези места през средата на 90-те, но не остава дълго на престола след като е застрелян в нощно заведение през 98-ма, едва на 27 години. 

Дийпа Мета не влиза в детайли с факти около гангстерския живот на Бинди Джохар, но за сметка на това решава да разнообрази имиджа на мафиотите като разчупи стайлинга и заложи повече на визията на героите. И така на екрана изскачат the beeba boys (добрите момечета) на Джийт в пъстри костюми, които, верни за своя шеф, екзекутират наред не само за да отстранят конкуренцията, но и да получат уважението, което считат, че им се полага. Динамичен сюжет, много екшън, малко любов и предвидим край запълват 103-те минути на филма. На моменти актьорската игра издиша, а някои от сцените ми се сториха доста неубедителни, но какво пък стайлинга им, особено на Мани (Варис Ахлувалиа), беше впечатляващ. 

VIFF

Започна! Един от най-големите филмови фестивали в Северна Америка - Vancouver International Film Festival.  Над 375 филма от 70 държави ще бъдат излъчени през следващите две седмици.  За съжаление и тази година няма български филм, но за сметка на това съседните ни балкански държави са със силно присъствие. 

Филмите са набелязани. Билетите са купени. Очаквайте отзиви в следващите публикации.  

Отвличането На Мишел Уелбек

“Отвличането на Мишел Уелбек” не е поредния роман на ексцентричния френски писател, нито пък водеща новина на всекидневник. Така е оглавен филмът на режисьора Гийом Никлу , който ни представя Уелбек в едно съвсем ново аплоа - актьор, но изграещ самия себе си. 

Уелбек е не само брилянтен писател, но и човек с елегантно чувство за хумор. Приносът му не само като актьор, но и като сценарист е забележителен. Провокирани от истински слух разнесен из френските медии преди години, Никлу и Уелбек решават да се пошегуват с жълтата преса като съчиняват забавна история, в която трима биячи отвличат смахнатия писател. Батките са убедени, че френският президент Франсоа Оланд ще плати поне 20,000 евро откуп за културната особа, но съвсем не осъзнават какво шило си слагат в гащите. Образът на Уелбек е абсолютно покъртителен - самотен особняк без предни зъби и загащен до ушите, но с деликатно чувство за хумор, в което непрекъснато се навъртат намеци и догатки до разпространявани в медиите слухове за личността му. 

За тези от вас, които са наясно с Уелбек, филмът е задължителен! За останалите, не го препоръчвам, че ви отегчи още преди десетата минута. 

Living Is Easy With Eyes Closed

“Living is easy with eyes closed” (“Vivir es fácil con los ojos cerrados”) е третият филм, който гледах на VIFF и докато чаках на опашката пред киното без съмнение се убедих, че канадците са ми любимите севрноамериканци! Не само, че са по-скромни и сдържани от южните си съседи, но и проявяват очевидно любопитство и интерес към европейската култура и кино. Билетите за европейските филми свършват най-бързо, а опашките пред кината винаги са в Г-образна форма. 

Името на испанския филм идва от текста на песента “Stawberry Fields Forever” на Бийтълс и в тази светлина е вдъхновен от истинската история на учител по английски, който прекосява Испания през 1966 година, за да се срещне с идола си Джон Ленън, който в това време снима филм в Алмерия, Испания. 

Филмът на режисьора Давид Труеба обвързва зрителя с  безгрижната и забавна история на Антонио Сан Роман (Хавиер Камара), който решава, че на всяка цена трябва да се срещне с Джон Ленън, за да изясни някои неточности в интерпретирането на текстовете на Бийтълс. Приключението му започва на една бензиностанция, където среща Молен (Наталия де Молина) - бременна девойка, която бяга от женски интернат, в който е принудително настанета докато роди. Какви ли не още запознанства и случки ще съпроводят Антонио в заветното пътуване. 

“Living is easy with eyes closed” е с цели 6 отличия на престижните испански награди Гоя и аз най-сърдечно ви препоръчвам тази свежа и сладка комедия. 

Любовта трае три години

Напоследък нямам много време за книги, нито да ги чета, нито да пиша за тях. 

С нетърпение очаквах филма на Бегбеде по едноимения му роман "Любовта трае три години" и най-сетне успях да го гледам. Свеж е. 

Много съм скептична към филмовата адаптация на книги, но тази добре се е получила и подозирам, че точно защото е режисирана от самия автор на историята (романа). Книгата е публикувана през 1997 година, а филмът се появи по екраните едва миналата година. 

Запазената марка на Бегбеде, Марк Мароние, отново е ключовата фигура и за кой ли вече път той отново е влюбен! В "Любовта трае три години" Марк устремено преследва и вярва в идеята си, че любовта е жива само три години. В романа изобилстват философските му афоризми, докато във филма към сюжета са добавени допълнителни линии, които уплътняват характера му на идиот. 

Цинизмът на Бегбеде е доста умерен и по-скоро се наблюдава само в книгата. Авторът зад кадър е премерено прилежен и улегнал, подарил е на филма финеса и мъдростта на годините. 

Café de Flore

Идеята за този филм я гепих от блога Горуна и с голяма изненада установих, че той е не само канадски, а дори е на режисьора на C.R.A.Z.Y.  и идва от френска Канада. За недотам обширния си опит с канадското кино съм установила, че квебекарските филми са много близки до европейското кино. Нищо общо с Холивуд и Слава Богу! 

Но все още съм боса с канадската култура, а под носа ми непрестанно се провеждат всякакви интересни фестивали и събития с известни и не толкова известни личности. Споменавам това защото не отдавна "Café de Flore" спечели ванкувърската филмова награда (Vancouver Film Critics Circle 2012) за най-добър филм и най-добра женска второстепенна роля в канадски филм (Хелен Флорент). Актрисата в главната женска роля, Ванеса Паради пък спечели квебекската награда Junto 2012 за ролята си във филма. 

"Café de Flore" ме впечатли с оригиналния си сюжет и безкомпромисната съдба на героите, филм, в който няма добро и зло, всичко е добро, дори и да ни наранява...

Много съм доволна, че Канада има провинция Квебек, която се отличава с доста прогресивно развитие в културно отношение, от колкото останалите провинции. Монреал е много магнетичен град, който освен че привлича с чара си и вдъхновява с атмосферата си...

Кулинарията в киното

Напоследък ми е едно такова мързеливо и ми се гледат най-вече развлекателни филми. От този жанр са ми най любими кулинарните филми.  Става ли въпрос за приготвяне на храна, кухни, ресторанти, вниманието ми е заковано на телевизора. За такава ненаситна лакомница като мен, такива сценарии са истинско блаженство. А видя ли и един от любимите си актьори, Жан Рено, слагам и диоптера за по-ясна картина.

"Comme un chef" ("The Chef", 2012) ни сервира перипетиите в живота на двама готвачи, единия гранд-майстор (Жан Рено), другия аматьор с невероятен усет за голямата кухня (Микаел Юн). Съдбата ги среща в момент, в който и двамата са на ръба на отчаянието. От това ново приятелство следват редица комични ситуации и много експерименти в кухнята - типична френска комедия. 

Френското кино винаги е много фино. Там няма излишъци, ненужни кадри, глупави майтапи. Дори и в най-безобидните комедии има много изисканост и вкус, а като прибавим и снимките на открито, тогава романтиката идва дори без да е поканена. 

Вярно, не казах много за филма, но той не е и кой знае какво, просто е забавен. Играта на Микаел Юн много ми напомня на тази на великия Луи дьо Финес, а за Жан Рено какво да кажа, страхотен както винаги!

Ако и у вас понякога се събужда по някой заспал гастромон, то задължително не пропускайте и останалите филми в същата тематика:

Soul Kitchen - Немски филм на режисьора Фатих Акин. Най-любимият ми. Толкова ми е любим, че мога да го гледам всеки ден. Страхотен саундтрак, актьори и изпълнение. 

Dieta Mediterranea - Испански, много свеж. Готини актьори, нестандартна и забавна история.

Julie & Julia - Американски филм за живота на Джулия Чайлд. Въпреки прекрасната игра на Мерил Стрийп, филма няма онази първична страст на горните три.

Източни пиеси

Току-що изгледах филма. Думите избягаха и оставиха съзнанието ми да диша тежко в тишината.
Не мога да ви кажа повече. Гледайте го.

Never Let Me Go

Благодаря на Киро, който подхвърли в битието ми този прекрасен филм.

Never Let Me Go е филмиран по едноименния роман на Казуо Ишигуро, чиято история е прекалено завладяваща и трогателна. За пореден път ставаме свидетели на безграничната сила на любовта, която приютява в обятията си всяко човешко същество, дори и тези, чийто живот е най-обречен. Never Let Me Go е разтърсваща история за чувствеността на човешката душа, силата на истинското приятелство и непреодолимата гибел в живота на трима млади хора.

И понеже сълзите безпощадно се стичаха по лицето ми, ще заключа, че филмът е доста тежък, но си струва да се гледа.

C.R.A.Z.Y.

Here is another wave of French :)

Two nights ago I was just on a way to sink in the land of dreams when Kostas started this movie just to check what is it about. We both were captured instantly.

C.R.A.Z.Y. tells a story about a conservative father and a religious mother who are raising their five sons through three decades in Quebec, Canada. The movie starts with Zac's birth in the 1960, the second youngest in the family and follows closely his own life journey to determine his own sexuality and seek for happiness. This is how much I will tell you about the story.

C.R.A.Z.Y. is a brilliant made movie, I loved every small detail of it, from soundtrack to room decoration, speech and character images. Even the title of the movie is derived from the initials of five brothers.

In my opinion it blows most of US high budget movies!