Културното Наследство На Британска Колумбия

Още с кацането си на летището във Ванкувър, човек е посрещнат от високи индиански тотеми, скулптури и изображения характерни за племената от западното крайбрежие на Севрна Америка. 

Канада, за разлика от САЩ, полага старателни усилия, за да запази индианското наследство, както и да подпомага индианското изкувство. Организират се фестивали, изложби, откриват се индиански културни центрове. Хайда е най-влиятелното индианско изкувство в Британска Колумбия, което може да срещнете във всеки магазин за сувенири или дори под формата на улични графити в различни части на града. Племената Хайда обитават северната част на Британска Колумбия, до границата с Аляска. За тези индиански племена се твърди, че те са първите, които са обработвали масивните кедрови дървета за създаването на тотеми. Чрез дърворезбата изобразена на тотема, който обикновено е издигнат пред дома, индианското семейство разказва за семейната история и потекло. 

Един от най-често срещаните и комплексни елементи в индианската култура от северозападното крайбрежие е гарвънът. Той символизира създаването, знанието, престижа, сложността на природата и фиността на истината. Често в ритуали е привикван като съдник, тъй като вождовете на племето вярвали, че това, което виждат очите не винаги е истината. Според някои легенди, гарванът е също и връзката със създателя или космоса, а в крилата му има заровени послания, които могат да бъдат разкрити само пред семействата, който най-много заслужават да достигнат знанието. 

Антропологияния музей на Ванкувър (МОА) е куриран почти изцяло с индиански находки на двете най-основни племена обитаващи БК - Kwakwaka’wakw, които живеят на и около остров Ванкувър и Хайда, за които ви писах по-горе. Отличителните черти на  Kwakwaka’wakw са гарвановите маски, а разликата в тотемите им е реалистичното изображение на образите и четливостта, докато при Хайда изображенията в дърворезбите са представени по-абстрактно. 

Cathedrals of Culture

     “I was not meant to be an isolated monument. I am not just a museum or a library. I am a living, breathing culture machine.”  Centre Pompidou, Paris. Designed by Renzo Piano and Richard Rogers.  Photo credit.

  Есента е сезонът на културата. Още с настъпването на септември по крайъгълните стълбове започват да шаренеят анонси за предстоящи фестивали, концерти и други културни мероприятия. В момента тук се провежда Vancouver International Film Festival, където в продължение на две седмици се прожектират около 150 филма от целия свят. Канадците проявяват силен интерес към чуждото кино, затова и билетите се разпродават мигновено, а опашките пред кината приличат на митинг срещу глобалното затопляне. 

Първият филм за мен бе Cathedrals of Culture, чиято прожекция отбелязва и северноамериканската му премиера.

   Oslo Opera House. Designed by Snøhetta. Photo credit to www.viff.org

Какво биха казали сградите ако можеха да говорят? Това е въпросът, който вдъхновява Вим Вендърс, Робърт Редфорд и още четирима режисьори да създадат филм за катедралите на културата. Cathedrals of Culture e разделен на шест части, всяка от които представена от различен режисьор. Катедралите във филма не са религиозни учреждения а сгради, проектирани и построени да служат на обществото като въздействат и облагородяват най-фините сетива в човешката душа. Cathedrals of Culture е тричасов архитектурен химн за шест сгради - Berlin Philharmonic, National Library of Russia, Halden Prison, Salk Institute, Oslo Opera House и Centre Pompidou. Всяка от сградите е одухотворена и разказва по свой начин за живота в себе си. Филмът е аудио-визуална изповед, която представя едно по-различно измерение на архитектурата - душата на сградата като синоним на съвкупността от идеите на архитекта, ползата й в обществото и вдъхновението на тези, които пребивават в нея.  
'Cathedrals of Culture' не е обикновен документален филм, той носи артистичността и осезанието на ‘Baraka’(1992) и с помоща на съвременните 3D технологии манифестира интелекта в изкувството на архитектурата. 

Филмът е задължителен за голям екран!

Малко за Пловдив, културата и една пловдивска книга

 Както вече сте разбрали, миналата седмица беше особено вълнуваща за всички пловдивчани - точно в навечерието на празника на града, Пловдив бе избран за културна столица на Европа през 2019 година! Щастливата новина при мен дойде рано сутринта, на път за работа, знаех точното време, в което ще бъде обявен градът-победител и пръстите ми не спираха да натискат update бутона във фейсбук. Имах много силно усещане, че Пловдив ще бъде избраникът на журито и исках, макар и витруално, да изживея цялата еуфория с всички мои съграждани. Жалко, че в този момент нощта и веселбата в любимия ми град тепърва започваха, а на мен ми предстояха, бавно да се нижат, досадните часове на цял работен ден. И все пак, триумфът на Пловдив обсеби изцяло мисълта ми, та не усетих кога работното време приключи.

В Пловдив обаче, еуфорията не утихва и тази седмица, тъй като най-мащабното културно събитие ще се случи точно сега - НОЩ-та на музеите и галериите. Тази година  НОЩ-та се очаква да е още по-впечатляваща и мащабна, тъй като бележи десетия си рожден ден! По това време на годината, родният град най-много ми липсва, защото НОЩ-та е все още нежна през септември, а културно-масовото събитие, което се организира всяка година е един поетичен начин да махнем за довиждане на безгрижното лято и да подготвим сетивата си за дълги зимни нощи, в които често намираме повече време за култура. 

Вече съм сигурна, че не случайно реших първата книга, която да прочета от тези, които пролетта си донесох от България, да е "Рай друг не чакай" на Антон Баев. Не знаех нищо за автора, нито пък за книгата бях чувала. Както споменах тогава, получих я като подарък от Анелия. Когато я взех в скута си, реших да не се ровя в интернет за информация, ей така - оставих се да ме оснесе течението на непознатото.

В хората има много предразсъдъци за съвременната българска литература. И в мен понякога ги има, но сега нямаше нито един. Започнах я и с всяко следващо изречение ми ставаше все по-интересно и по-интересно. По едно време, още съвсем с началото, хоп - изненада! Действието се развива не къде да е, а в Пловдив! И Сашо Секулов съм чела, но неговият Остров не е в Пловдив, нито пък Господа слезе в Пловдив. И двата романа, авторът праща в Гърция, която също ми е много любима, но друго си е Пловдивът!

Какво да ви кажа, много интересно и приятно е изживяването, когато четеш художествена литература, действието в книгата да те изпрати на гребната база или по тротоарите на  "Антим I-ви", особено, когато се намираш на другия край на земята.  

Сюжетната линия на самия роман проследява корабокрушението на един обещаващ журналист в годините на прехода. Най-накрая герой, който не хленчи по комунизма, а смело посреща и изпраща събитията в живота си. Забавен е, забърква се в приключения, реди парчета на мистериозен пъзел, пътува насам-натам и накрая се озовава там, където най-малко е очаквал.

"Рай друг не чакай" е роман за изненадите в живота, където не е задължително авторът в последните страници да превърне героя си в жертвен агнец, за да изкупи бездарността си, а по много деликатен начин го поставя в ситуация, в която умело спасява и двамата - героя и таланта си.

Човек има нужда да чете такива книги, които не въздействат еуфорично, не променят или преобръщат живота, а просто те отпускат спокойно на креслото, разтоварват те с динамика и поетичност и капсуловат вниманието ти в разгръщащата се история. 

Препоръчвам ви горещо и Пловдив този уикенд, и романа на Антон Баев!

"Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?" (Матей 27:46)

 4:11 Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.

4:12 Никой никога не е видял Бога; но ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта към него е съвършена в нас.

4:13 По това познаваме, че пребъдваме в Него и Той в нас, гдето ни е дал от Духа Си. - (Из учебника на всички християнски духовници - Библията {Първо послание на свети апостол Йоан 4:11})

В  един прохладен майски следобед на ръба между две дъждовни бури се озоваваме по свое желание в Бачковския манастир. Стъпваме бавно по камънака, разглеждаме подробно двора, тук-там някоя снимка за спомен. Интересно ни е, уютно ни е в прегръдката на Родопа планина, нищо че във въздуха ни настига свирепата миризма на кебапчета. Бачковският манастир е сред стоте национални туристически обекта, така че тук и вярата и търговията са на едаква почит. В двора на светата обител сложена една сергия, над нея надпис “АГНЕТА”, а пред нея един камуфлажен на пост, агнетата ги нямаше.

Докато любопитно разглеждаме наоколо от църквата излизат двама монаси с бели одежди (тези на снимката), веднага ги разпознавам, че са католици. Говорят на чужд език - улавям, италиански е. Единият монах вървейки към изхода приказва нещо на група хора, а другия се заглежда към нас. Някакъв инстинкт ни накара да го приближим и да го помолим за обща снимка. Веднага се съгласи, щтракнахме се, а той ни запита кви сме, що сме. Заразправяхме му нашата история, после беше той наред. Французин, роден в Африка, в момента живее в Италия.  Монах от ордена на “Свети Августин”. Каза, че са пилигрими, които обикалят светите места в България. Идват от Рилският манастир и продължават към католическата катедрала “Свети Лудвиг” в Пловдив. Побъбрихме, пожела ни Господ да е с нас и се сбогувахме. Сега беше наш ред да се поклоним и да разгледаме църквата.

Още в предверието се изумихме от отпечатъка, който са оставили времето и свещите по стените и купола - почки всичката иконопис е почернена, тук-там се виждат фрагменти от икони. И тъй като не видяхме знак забраняващ снимането използвахме зумиращата функция на фотоапарата, за да разгледаме какво е изрисувано по купола. Възрастната жена, която продаваше свещи ни подскаца, че тази църква “Успение на Пресвета Богородица” съществува от XVII век, а тъмното було заличило изографисаното искувство е дело на дима от свещи и кандила. С изумление и възторг влязохме в храма, от дясно на входа ни посреща в своята скромна обител чудотворната Света Богородица. Помълчахме,  смирено се помолихме, благодарихме на Бога и пак с удивление заразглеждахме фрагментите на този вековен дом на християнската вяра.  К. обожава детайлите, затова погледът му бързо намери пристан върху висящия над главите ни полилей. Но съзерцанието му не продължи дълго - в църквата влязоха мърморейки помежду си два игумени. Наблюдавах ги от любопитство, но така и не ми стана ясно за какво точно дойдоха, а К. все още захласнат по детайлите излезе от унеса, приближи ги и запита:

   - Предвижда ли се в бъдеще реставрация на храма? 

Духовниците си хвърлят по един светкавичен поглед и единият рязко, категорично и гръмко отсича:

   - Ами, ако дадеш един-два милиона ще го реставрираме!

   - Ти не мислиш ли прекалено меркантилно за божи служител? - едвам се побира в кожата си К.

   - А ти не си ли прекалено меркантилен да ми задаваш такива въпроси? - сбръчка вежди и се изстреля навън. Другия не знам къде се покри, но докато се съвземем от религиозния шок, който току-що ни сервираха божите раби, него вече го нямаше.  Безмълвни излязохме навън и доразгледахме останалата част от двора на манастира. В една кошара беше останало самотно едно агънце, от време на време се обаждаше, приближих се и му се порадвах - хем се радвах, че му се е разминало по Гергьовден, хем ми стана тъжно, щото според размера му скоро щяха да му забият ножа. Навремето дядо ми гледаше овце и много ги обичаше. Той беше много добър и уважаван човек, но си тръгна много преди аз да порасна. Та сега видя ли овце и вълна винаги се сещам за навлажнените му сини очи и мъдрият му поглед. Нося вълна и събирам хлопки, за да си спомням за него. 

Останали без настроение заради случката в църквата седнахме на една пейка в двора. Поразмишлявахме върху вековете кървава история и усилията на предците ни да запазят жива християнската вяра в тежки времена и докато мислим и се чудим защо Господ си е плюл на петите зад нас се чува разговор на висок глас:

   - И един вътре ми се прави на много умен, кога сме щели да реставрираме?! - Обръщаме се и пред очите ни  духовника разправя на камуфлажния. К. го стрелна с враждебен поглед, онзи се смути и офейка. 

И ние офейкахме. Господ също. 

PostSecret - Колекция От Тайни

  Разлиствайки книгата на Франк Уорън се удивявам колко невероятни и различни могат да бъдат тайните и най-съкровените желания на човек. Всеки от нас е заключил в себе си нещо, което му е свидно да сподели с останлия свят. Нещо, което здравата е залостено в най-дълбоката тъмница, от където страховит минотавър го пази да излезе.  

PostSecret е арт-проект на коленционера на тайни Франк Уорън. През 2004 година му хрумва идеята да започне да събира най-съкровените неща, които хората бдително крият в себе си. Разпечатва 3000 картички с различни илюстрации и кратки инструкции и ги раздава на случайни минувачи из улиците на Вашингтон. Не след дълго пощенската му кутия постепенно започва да се пълни с тайни - весели, тъжни, дълбоки, глуповати. 
До днес Франк Уорън е събрал над половин милион тайни, всяка от които се публикува в блога му. 
Споделям ви няколко извадки от колекцията на Уорън.

 

Truth And Reconciliation Canada - Тъмната Страна На Канадската История

Хиляди се струпаха днес в центъра на Ванкувър под непрестанния проливен дъжд, за да изразят своята съпричастност и признание към съдбата на всички онези оцелели или загубили живота си  индианци преминали през "пансионните училища". 

Residential schools е една от най-тъмните страни на канадската история, чийто отпечатък върху живота на местните индианци от всички племена ще тлее още дълго сред поколенията. Още през XIX век канадското правителство заедно с представители на няколко християнски общности установяват план за образоването на коренното население като най-бърз и ефективен метод за тяхната интеграция в модерното канадско обществото. Тогавашните управници са вярвали, че с налагането на английския език и християнските обичаи ще успеят да изтрият от съзнанието на следващите поколения индиаци техните традиции и езици. Планът е задействан доста бързо. Residential schools са създадени из цялата страна, управлявани от църковни служители и субсидирани от правителството. Посещението на пансионните училища е било задължително за всички деца от индиански произход. Държавни служители са обикаляли домовете, за да се убедят, че някое дете не е останало скрито в къщи. Насила са отделяли деца от родители, за да проработи с пълна сила планът за разбиване на индианската култура. Първите училища са открити през 1840 година, а последното затваря врати през 1996 година, установено е, че около 150 000 деца насила са откъснати от семействата си и са пратени в пансионни училища. А какво се е случвало там? На учениците е било забранено да говорят на майчиния си език, както и да практикуват индиански традиции. За тези, които все пак са се осмелявали е тегнело тежко наказание, често принудителен тежък труд. Години наред децата са живели в неприемливи човешки условия, били са подложени на телесен, сексуален и емоционален тормоз. Братя и сестри са били разделяни, а времето, в което децата не са виждали родителите си е било цяла учебна година. Писма са можели да пишат само на английски, език, който тогава родителите им не са говорили. 

От разкрития на скорошни документи стана ясно, че 3000 деца са намерили смърта си в пансионните училища. Като една от главните причини за това е била туберкулозата. Дали от невнимание, или нарочно, на децата са давани инфектирани одеала с белодробната зараза. Друга коварна болест отнела много животи е испанската грипна епидемия, която не е подминала и служителите в училищата. Не малък е броят и на смърт от самоубийство, пожари и недохранване.  Според разказите на оцелелите от този културен геноцид на момичетата в някои училища е правена интервенция, която стяга фалопиевите тръби - необратим процес, който осъжда бъдещата жена на безплодие. 

До някаква степен Residential Schools са постигнали целта си. Когато учениците са "завършвали" и са се връщали по родните си места не са успявали да се адаптират обратно към начина на живот в общността. Чувстали са се безполезни и унижени, че корените им са от тази култура, а травмите нанесени от строгостта, суровостта и злоупотребите в училище им изградили още по-високи прегради в адаптцията към живота в модерното западно общество. 

Едва през 1990 година върховния вожд Фил Фонтейн предизвика гласно представителите на всички църковни общности взели участие в "пансионните училища" да признаят емоционалните, физическите и сексуални злоупотреби с ученици. Година по-късно канадското правителство свиква комисия, която изслушва разказите на "оцелелите" ( така индианците преминали през Residential Schools наричат себе си). Преживяното от очевидци разтърсва цялата канадска общност, а през 1996 г вратите на последното "пансионно училище" са завинаги затворени.  През 2007 г канадското правителство отпуска компенсация от 1.9 млд долара за всички оцелели представители на индиански общности. Плащанията за всеки ученик на "пансионно училище" са 10 000 $ за първата година и по 3000 $ за всяка следваща година прекарана в училището. Част от този бюджет ще се предоставя на всяко индинаско дете, което иска да постъпи в университет или друго висше училище. Така канадското правителство се опита макар и частично да измие срама от себе си. През 2008 година премиерът Стивън Харпър публично и официално се извини от свое име и от името на цялото канадско правителство на всички оцелели и техните семейства. Макар католическата църква да е играла водеща роля в принудителното "образование" на индианските общности официално извинение от висшите представители така и не е получено. През 2009 година горе споменатия вожд Фил Фонтейн се среща с Папа Бенедикт XVI, който изрази своята тъга за злоупотребите с изстрадалите ученици от католическите училища. 

Днес хиляди хора, представители от различни етноси и култури се присъединиха към символичното шествие в подкрепа и солидарност към оцелелите бивши ученици и всички останали представители на индианските общности за тежката форма на расизъм, която са изживели в собствената си страна. 

Out Of Print Clothing

  Преди два дни отскочих до отсрещната книжарница да си потърся удобен и добре пишещ химикал за предстоящата учебна година. Уви, селекцията на химикали бе оскъдна. Наистина учудващо за огромна книжарница на три етажа, най-голямата верига книжарници в Канада. 

За сметка на това попаднах на тази фланелка, която бе на разпродажба за символичните CAD $6.25! Горе-долу на цената на 5 по-свестни химикала. Веднага я купих, въпреки че нямаше моят размер, нито пък съм чела романа на Фицджералд, но ми стана мило, че някой се е сетил да щампова фланелки със стари корици на книги. 

Качеството на снимката не е много добро, но етикетът имитира картон на библиотека, на който има дати и имена на читателите, а от другата страна има кратка история на фирмата Out Of Print Clothing, които обикалят антикварни книжарници или библиотечни разпродажби и избират стари издания на книги, чиито корици са по-артистични, ретро или просто забавни. Освен това, когато премахнете етикета не е нужно да го хвърляте на боклука, защото той е идеалният размер книгоразделител. Идеята ми се стори страхотна, маретията и кройката са много добри, а за всяка продадена фланелка, компанията дарява по една книга на неправителствената организация "Книги за Африка".

Покрай еуфорията от продуктите на Out Of Print Clothing съвсем забравих, че бях тръгнала за химикал. И такъв намерих, но не в книжарницата на три етажа, а в еднин магазин за канцеларски материали.

Обичайте книгите!

"Карта и територия" от Мишел Уелбек

Мишел Уелбек е най-големия мизантроп в литературния свят, който съм срещала до сега, но книгите са му толкова пристрастяващи, че вече го нареждам сред любимите си автори.

Между мрачните и неизбежни съдби надвиснали над героите му често намирам някаква неопетнена невинност дълбоко вкоренена в душите им. 

Последната му книга, "Карта и територия", е изцяло обгърната от суровите специфики на зимата - мрачна, студена, безрадостна. Не е изненада, че по-голяма част от сюжета се развива през хладните месеци на годината, но обратно на този факт забелязах, че романът, между редовете, е поръсен с повече сатира, от колкото другите му книги. 

В "Карта и територия" срещаме Жед Мартен, просто художник, който, при всички положения, е социален инвалид, но въпреки това печели популярност и успех след една своя случайна изложба на фотографии. На това събитие той среща Олга, млада и прогресираща жена, която е готова да бъде до него и да го обича. Комплексния характер на Жед и най-вече социалните му недъзи изправят любовта му пред изпитание, с което той не знае как да се справи. Но основната линия на сюжета съвсем не е тази. Уелбек отсъжда между редовете - пророкува и се насмива на изградените ни стериотипи за живота, обществито, културата.  Провидението на автора дава живот и на самия себе си в романа като заема значителна роля и затвърждава изградения си чрез медиите особняшки образ, на който той самият не е почитател. Вярвам, че Уелбек искрено се е забавлявал сътворявайки и унищожавайки себе си в "Карта и територия". 

Критицизмът и елегантно подигравателния тон на Уелбек срещу клишираната идеология на масовата култура отново тържествуват из страниците на романа. Не ме изненада и присъствието на друг бохем на френската съвременна литература - Фредерик Бегбеде, чийто образ е изграден точно както съм си го представяла - циничен егоцентрик, въоръжен с цялата френска арогантност. Бегбеде и Уелбек не са единствените реални личности, който са заели роли в романа.  Преплитайки истина с фикция, културен подем с отвратително престъпление и, разбира се, философски размишления върху автори, архитекти, художници, политика, икономика и култура, Мишел Уелбек за пореден път представя изрядна проза. 

"1Q84" от Харуки Мураками

  Тези дни заключих, естествено без солидни доказателства, че най-вероятно Харуки Мураками е най-четеният съвременен автор на XXI- ви век. Почти не познавам човек, който да не е чел поне една негова книга. 

Все още не мога да се определя като негова почитателка, но определено "1Q84" остави своя отпечатък някъде из дълбините на душата ми. Отдавам това на запазената марка на Мураками да използва често за свои герои социално усамотените хора в обществото. И аз изпитвам нестихващо любопитство към тях. 

  Още от както бях в основното училище правя безброй неуспешни опити, за да разбера поне малко света им, но единственото, което успях да науча е, че е почти невъзможно да разпукаш бронята им и да надникнеш какво се крие зад нея.

Все още ясно си спомням момичето със страшно ниски оценки и рошава коса, което не говореше на никой, дори и на учителите. Скоро след като се присъедини към нашия клас това й поведения моментално я превърна в обект на подигравки. Момичетата нямаха никакъв интерес към нея, а момчетата бяха безмилостни, лепяха дъвки в буйните й коси, крадяха вещите й, присмиваха й се, опитваха се по всякакъв начин да я провокират да проговори или заплаче. Но тя никога не направи нито едното, нито другото. Изражението й беше непроницаемо.

Децата бързо губят интерес към нещата, които ги вълнуват и когато гневът им към "рошавото момиче" най-накрая утихна, тя смени училището. Често се питам какво ли се е случило с нея след това и какво я беше накрало да се изолира така от всичко, което я заобикаля. 

  Споменът за тази съученичка ме накара да се привържа толкова към "1Q84". Не само главните герои Аомаме и Тенго споделят подобна на нея съдба, но и останалите герои са по техен си начин "самотни вълци".

Харесвам ми любовта и желанието, с което Мураками пише за социално осакатените хора, чийто интровертен начин на живот често ги хвърля в обществена сянка и скрива тяхното съществуване. Прецизното описание на техните характери хвърля светлина върху тъмните коридори на едно толкова непознато битие.

  "1Q84" започва с паралелните истории на Аомаме и Тенго, които несъзнателно се озовават в нов свят, където всичко си е по старо му с изклювение на загадъчните събития, които препречват пътя им, лишени от всякакво логично обяснение. За Аомаме това е мрачната година 1Q84 (Q=question, въпрос) с две луни, Малки Хора и Въздушни Какавиди ( от Air Chrysalis, не знам как точно е в българския превод), а за Тенго това е градът на котките, който той трябва да напусне "преди изхода да е блокиран". През цялото време двамата герои пътуват един към друг, следвайки различни пътища, защото това е реалността, в която им е отредено да се срещнат. 

Препядствията, пред които Тенго и Аомаме се изправят превръщат романа в бързо развиващ се мистериозен трилър, който няма да ви даде мира. 

Поне при мен беше така. Бях потънала в историята и благодарих на всички тайни сили, които ме накараха да посегна към романа. Поради някаква глупава причина винаги се колебая преди да посегна към някоя по-обемиста книга и въпреки че досега не съм преживявала разочарование, все не мога да се преборя с  тоя досаден навик. 

  В  "1Q84" има един дребен недостатък и това е неравномерното темпо на действието в трите книги.  В книга I движението на сюжета е по-интензивно и интригуващо, след това постепенно затихва, а най-мъчителната за мен част бе разстоянието между края на книга II и почти половината от книга III. Там ми се стори, че  Мураками  е изчерпал идеите си спрямо Тенго и за известно време забоксува на едно място. Доста отегчителни няколкостотин страници, през които, за да не те отказва, автора пуска по някоя друга загадка свързана с героите. Но дори и тези подмятания не са способни да разбулят цялата мистерия на събитията в "1Q84".  Като изключим това симпатично несъвършенство книгата доста ми допадна.

Фрийганизъм

Първият шок, с който се сблъсках в Америка преди девет години беше, че хранителните магазини всяка вечер изхвърлят огромни количества прясна храна на боклука. Зеленчуци, плодове, пресен хляб, нарязани кашкавали и колбаси, печени пилета и друга храна, която не се е продала през деня. Много бях възмутена и веднага попитах ръководството на магазина, в който работех как е възможно такова жестоко отношение към храната. В отроговр получих само краткото, лишено от всякаква човещина изречение, че такъв е закона. Предложих да дават на мен "храната за боклука", но това категорично беше отхвърлено като възможност. Не можело дори и на мен. Такъв бил закона.

Тъп американски закон.

Тогава защо приготвяте толкова много храна след като всяка вечер трябва да хвърляме по два огромни чувала? Приготвяйте по-малко, за да не остава.

Ама не може, клиентите се разстройстват, когато искат нещо и го няма.

Аха, разстройват се! Да ги оставим да ги хване вечното разстройство тогава!

Бясна бях и тогава откраднах първия си хляб от кофата за боклук...

Така ме осени идеята, че американският консуматор приема храната за даденост и съвсем не осъзнава нейната стойност. Колко тъжнен е факта, че храната, която се изхвърля в Америка за една година би изхранила цяла гладуваща Африка. Че дори и всички български пенсионери! Повярвайте ми, говоря за покъртително големи количества храна, която се изхвърля 365 дни в годината.

    За да се справят от части с този проблем група граждани организират необичайна форма на протест. Ходят всяка вечер по боклуджийските контейнери и задигат чувалите с изхвърлена храна. По този начин те осигуряват седмичната си прехрана, без дори да им се налага да пазаруват в магазина. Менюто им е разнообразно, каквото има в чувала, това е и вечерята им. Ето така преди няколко години в Америка се появи фрийганизма. Думата е словосъчетамие от free (свободен) и vegan (веган - този, който не яде нищо, което произлиза от животно).

Фийганите не са нито бедни, нито бездомни хора. Много от тях имат завидни професии, но с начина си на хранене изразяват пред обществото, че могат да се противопоставят на наложените икономически стандарти и че дори Америка, с вечно отвореното си консуматорско гърло, няма нужда от свръх производство. Фрийганите обикалят контейнерите на магазините, понякога дори се гмуркат в тях и вадят каквото им се стори все още годно за употреба. Често всичко намерено се събира на едно място и се разпределя сред членовете на общността. Някои хранителни вериги, у чиято управа все още е останала малко човещина, неофициално обявяват часа на изнасянето на чувалите с "негодна" храна и не ги хвърлят в казана, а ги оставят до него. Така те измиват ръцете си, че по закон са изпълнили задължението си. Основната цел на фрийганите е да не спонсорират икономиката като свеждат покупките си близо до минимум и с позицията си да покажат на политиците и обществото, че хората имат нужда да консумират много по-малко, от колкото рекламите и изобилието в магазините им налага.

Като всяко ново течение и фрийганизмът набира все повече последователи, особено сред младото хипстърско поколение. При тях обаче философията на течението не е окупирала сърцата, а по-скоро е нова мода и начин да си много куул. Забелязвам все повече модерни младоци да надничат в казаните зад магазините.

В чист вид идеите на фрийганизма са много адекватни на американското свръх потребление, но от друга страна ровенето в боклуците крие опасни за здравето рискове и би спряло много хора да  го последват. Все пак важно е посланието да достигне повече хора.  Независимо какви са похватите, важна е крайната цел.

Изумление и Трепет/Fear and Trembling

Японската вълна продължи да ме залива. Този път романът се казва "Изумление и Трепет" и е написан от ексцентричната белгийска писателка Амели Нотомб.

В него тя описва по особено интересен и забавен начин работните си приключения в голяма японска компания. Япония е страна, която Нотомб чувста като роден дом, но това бързо се променя, когато се сблъсква с културните различия, въпроса за честта и строгостта на нейните граждани.

Абсурдни ситуации, описани през призмата на млада европейка и украсени от невероятно чувство за хумор - това е в едно изречение "Изумление и Трепет".

Книжката е малка и се чете за един ден. Стилът на авторката е лишен от високопарни фрази, но за сметка на това чувството й за хумор и самоиронията взимат връхна точка. Много се забавлявах докато я четях! Амели Нотомб събуди любопитството ми и нямам търпение да опозная по-дълбоко нейното творчеството !

The Japanese wave keeps crashing my shores. This time the novel is called "Fear and Trembling", written by the eccentric Belgian author Amelie Nothomb. It tells the entertaining story of the young Amelie during a year of work experience in a big Japanese company. Since she was born in Japan she loves the country as her second home, but this changes a bit after she faces the cultural differences, the matter of honor and the strictness of its citizens. A charming, funny and elegant read about modern Japan. Nothomb's witty analysis of the absurd situations she is in all the time have a great humoristic impact on the entire novel. "Fear and Trembling is a delicious book and once you start you don't take your eyes off until you complete it!

Amelie Nothomb is my new literature discover and I am absolutely convinced to read everything that came out of her hand!