Голямата зелена шатра от Людмила Улицка

Трябва да си призная, че едно от любимите ми четива е политически ориентираната литература. Сред предпочитаните жанрове ми е журналистическата публицистика, обичам да обхождам реалностите, които хора като Наоми Клайн, Барбара Демик, Блейн Хардън, Светлана Алексиевич изследват и пренасят в слово. На фона на световната политическа картина, в която все повече се наблюдава застрашителен подем на безцеремонна демагогия, журналистическите разследвания, бележки и записки са ответния удар срещу политическото лицемерие и интереси. Четвъртата власт, както навремето Емил Зола нарича журналистическото разследване, в едно идеално демократично общество е мерилото за правда и отговорност срещу властимащите.  Следейки, не без известна доза отчаяние, случващото се по света, не мога да не отбележа признателността си към онези интелектуалци дръзнали да се противопоставят на режимите, неправдите, неравенствата, спекулациите, не само защото отразяват болезнеността на една безпристрастна действителност, но и защото те пишат историята. А историята е важна, защото непрекъснато се повтаря - световни войни, диктатури, лагери, масов глад… Погледнете днешните Турция и Венецуела, не са ли същинско отражение на СССР и Северна Корея респективно?

Людмила Улицка не е разследваща журналистка, пише художествена литература, но е дисидент на комунистическия режим в Русия и гласен анти-Путин активист. От типа деец на културата, който най-високо ценя, тъй като творбите й са предимно политически ориентирани. Улицка е от поколение съвсем обездвижено от комунистическия режим, до толкова че вдъхновението й за последния й роман “Голямата зелена шатра”  се разстила на близо 600 страници. Романът е посветен на дисидентите от пост сталиниска Русия, фокусът е насочен върху трима приятели - Иля, Мика и Саня, чийто живот Улицка детайлно разглежда. Трите момчета още от ранна възраст се вдъхновяват от любимия си учител и се увличат по литературата. Опознавайки одобрените от режима руски класици, засиленият им интерес към нови хоризонти на мисълта ги води до забранените произведения на Борис Пастернак, Александър Солженицин и други автори осмелили се да пишат за машинациите на властта. Оттук, както може да се досетите, реалността пред очите им вече няма да е същата, а пътищата, които ще поемат в живота неизбежно ще са свързани с пасивен или активен противоправителствен активизъм, неприятности, арести и разпити в КГБ. 

Докато схвана разказваческия похват на Улицка ми се наложи да преполовя книгата.   Главни герои докрай си остават тримата приятели, но авторката, за да подчертае с дебелата си линия абсурдните деяния на държавната управа, вкарва историите на още десетки дисиденти, кръстосали пътищата на главните герои. Техните микроистории не са в хронологична подредба и поради честотата имената на второстепенните присъствия в романа трудно се помнят. Забележителното в случая е, че тези досадни като задънена улица разклонения на сюжета всъщнст са не по-малко достойни да бъдат поставени редом с тези на главните герои, защото всяка история заслужава да бъде чута, уважена и изживяна. 

Често се чудя дали съществува някаква реципрочност между култура и политика  и като най-голям прецедент в тези разсъждения визирам Русия. Страната, която е с мащабен принос в световната култура, но в същото време политически затлачена и парализирана. В тази светлина вместо финални думи ми се иска да споделя разсъжденията на Улицка върху тази проблематична тема.

“Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.

В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.” ( Източник www.kultura.bg) 

Разколът в Обетованата Земя

  От седмица насам всяка сутрин преди да тръгна за работа си пускам в слушалките Balkan Beat Box. Въртя едни и същи парчета всеки ден. Харесвам ги много, но този път е различно. Слушам ги не защото веселите ритми карат балканската ми душа да подскача, а в знак на пълна солидарност и съпричастност към социалната кауза на групата - против на войната в Обетованата Земя. 

За тези от вас, които не знаят, Balkan Beat Box са израелска група силно повлияна от балканската музика (включително и българската).  Ритмите им са джипси-пънк, а текстовете им, в много случаи, са против политиката на израелското правителство срещу Палестина. Групата има непрекъснати клубни изяви и е изключително популярна в Севрна Америка, Европа и разбира се Израел. Антиполитическите настроения, с които е наситена  музиката им  не е само тяхна лична кауза, а и позиция на хиляди млади израелци. Сред тях е и моята приятелка Яел, която се опитва вече няколко години да намери политическо обежище в Канада, защото е против войната и отказва да участва във всякакви военни действия, включително и задължителната за всеки израелски гражданин годишна военна служба. 

   Преди два дни на стената си във фейсбук Balkan Beat Box отправиха следния апел:

  “As most of you already know, violence in Israel and in Gaza has reached a new low. We are extremely concerned and we call both sides to cease from military action and start real negotiations to resolve the conflict down to its deepest roots.”

Никой не ги послуша, а оттогава до сега конфликта ескалира още по-мощно. 

Както винаги така и сега до този момент нито Натаняху, нито бунтовниците от Хамас имат намерение сериозно да седнат на масата за преговори, а Обама се е бетонирал в мълчание и бездействие, тъй като част от данъците на американските граждани отиват за подпомагане военните програми и нелегалните строителства на Израел в Палестинските територии. Е, разбира се, не пряко, но като безвъзвратна годишна помощ на САЩ към Израел. Тази безвъзвратна помощ попаднала в каналите на покварената власт с изкривени от алчност идеали поразява най-уязвимите, тези които без да искат се оказват в центъра на събитията - там, където злополучно се приземява изстреляната ракета и разпръсва прах и смърт около себе си. Хора, които са затворници в земята, в която са се родили, лишени от най-елементарното човешко право - свободния живот. Според най-елементарната логична мисъл сред толкова сурово потисничество появата на бунтовнически организации е най-нормалното нещо. Нали и ние сме го преживели пет века и още го помним. 

 Трагедията, която пътува по тези земи вече няколко поколения не остава скрита за света. Все повече неправителствени огранизации, културни дейци, публицисти, професори и свободни граждани се включват активно в популяризиране  на проблема. 

Наскоро от неправителствената организация Ads Against Apartheid поставиха инсталация от банери на една от централните метростанции в Бостън. Проекта им, начечен “Една Дума”, красноречиво подчертава израелските злоупотреби и потъпкването на човешки права спрямо палестинците.

За кампанията си Ads Against Apartheid получават специално разрешение от MBTA (институцията отговаряща за градския транспорт) да окачат плакатите отразяващи истинската действителност в Близкия Изток.  Всеки банер е озаглавен с една дума, а в каре са описани факти и апел към минувачите, които на ден достигат 13 000. 

Едно нещо обаче обягва на Ads Against Apartheid, че от този неутихващ конфликт потърпевши са и самите израелци. Всеки гражданин на Израел е задължен да влезе в армимята за военна служба. Изключение правят само омъжени жени, хора с по-сериозни медицински проблеми и  ултра ортодоксалните евреи (по религиозни причини). Санкциите за тези, които искат да се измъкнат от военната служба за строги и сурови - невъзможност за намиране на работа, трудност при издаване на документи, следване в университет и т.н. И в двете страни на конфликта политиката на Израел безпощадно потъпква човешките права и свободи като отнема правото на избор. Не случайно в последните години в Обетованата земя се появи силно изразено антивоенно движение наброяващо най-вече  ултра ортодоксални (Хареди) евреи, които отказват да служат в армията. До този момент те са едва десет процента от населението на Израел, но са бързо разтяща общност, която се очаква в следващите 25 години да достигне до една четвърт от цялото население на Израел. Дори в този момент увеличаващият се брой на ултра ортодоксални граждани изправя страната пред финансово предизвикателство, тъй като най-тежкото последствие от освобождаването от военна служба е безработицата, пред която са изправени религиозните граждани, принудени да разчитат само на социални помощи. Оттук назрява и друг съществен проблем - недоволството на останалите израелци спрямо привилегията на религиозната общност. Заформя се един горчив вътрешен спор, а Израел, която често нарича себе си “най-демократичната държава в Близкия Изток”,  решава в полза на армията и налага ограничаване на броя на ултра ортодоксалните младежи, които могат да се освободят от военна служба. Тези които не успеят и откажат да се явят подлежат на издирване и затвор.  Затвор! Хареди изповядват ултра ортодоксален юдаизъм, според който евреите са обещали на Бог да основат държавата си Израел без насилие.

Упование, което е в пълно противоречие с установената от ционистите политика. 

Прогнозите не са обнадеждаващи за нито една от страните на конфликта - едните ще убиват насила, а другите ще бъдат убивани.  При всички положения и двата народа са обречени. 

Сет Роугън и Джеймс Франко ще трепят Ким Чен Ун в "Интервюто"

Миналата есен в един дъждовен следобед една от колежките ми се завръща от кратка следобедна почивка и нахлува с гръм и трясък в офиса. Видяла някой отпред, някой известен. Тази новина предизвика моментална суматоха сред останалите колежки и за нула време всички се скупчиха и закудкудякаха около момичето. И аз нали съм клюкарка веднага се присламчих да хвърля едно ухо на новината. “Джеймс Франко, Джеймс Франко е отвън, видях го , видях го!” - повтаряше колежката. “Оле” - викам си аз, “кой пък е тоя Джеймс Франко?” Ама нали съм зле с имената, хич и не очаквах да се сетя кой е. “Холивуд, Холивуд” - викаха колежките. И докато умислено разсъждавам и прехвърлям образи в главата си всички кокошчици вече бяха на вратата, изниза се целия офис да види Джеймс Франко. Отивам и аз, да не изпусна нещо. Излизаме отпред и що да видя! Не Холивуд, ами Северна Корея дошла в центъра на Ванкувър. Едни паметници, едни врати, един униформен с прическа на Ким Чен Ун. Питам колежките тоя ли е Джеймс Франко, не не бил той. Гледам един друг младеж насреща и му махам, той гледа в мойта посока, но нали съм недоскиф не мога да го видя добре къде точно гледа. Младежа маха обратно и тръгва към нас. Айдеее идва да се кара да сме по-тихи и да не ги разсейваме си викам аз, пък той идва и казва: “Добре, айде да си направим няколко снимки всички заедно.” Аз продължавам да се оглеждам за Джеймс Франко, а една колежка ме сръгва и вика “Тоя е Джеймс Франко!” О, така ли, веднага извадих телефона и да направя няколко снимки, но те кокошчиците се червят и кудкудякат около него, та не намерих удобна позиция. Викам му, “Този Ким Чен Ун ли е, кво прави тука?” А той, “Да, той е, ще го убиваме!” Посмяхме се, но после им казвам да колежките, че северно корейците ще зареждат ядреното оръжие заради тоя филм, щото едно е  Денис Родмън да ти дойде на рождения ден, но друго е Сет Роугън и Джеймс Франко да ти се подиграват. Да питат Кание Уест и Ким Кардашиян ако не вярват! И като споменах последната звездна двойка, чак тогава се сетих от къде го знам Франкото. 

Та реакциите на Северна Корея не закъсняха след като тази седмица беше пуснат официалния трейлър на филма. Севернокорейското правителство отправи остри заплахи за саморазправа с враг номер едно - САЩ, заради предстоящата комедия на Сет Роугън и Джеймс Франко - “Интервюто”, където двамата извършват покушение над младия лидер Ким Чен Ун. “Ако американското правителство не спре излъчването на филма, ще се изправи пред сурово и безмилостно отмъщение” - посочва анонимен говорител на севернокорейското правителство. “Излъчването на филма ще бъде тълкувано като акт на война и ние няма да толерираме това” - добавя анонимния глас. Премиерата на филма е насрочена за тази есен, а чучхетата имат още няколко месеца да заредят пушките. 

Къде е демокрацията в България?

    

    Снимка от тук

Имах идея да пиша за протестите в Турция, демокрацията и Ергодан, но събитието, което разтърси цяла България вчера дълбоко засегна гражданският ми дълг и не мога да се въздържа да не коментирам случилото се. 

Изборът на Делян Пеевски за председател на ДАНС заби поредния силен и звучен шамар на българския народ, като за пореден път му показа, че демокрацията в България е илюзия. Политическата сила в родината десетилетия наред сменя цвета и принадлежността си, но продължава безскрупулно да обслужва интересите единствено на организираната престъпност. До вчера Пеевски беше единственият кандидат и министър-председателя Пламен Орешарски заяви, че въпреки липсата на опит, той е най-подходящия за тази длъжност, защото България трябва да направи широки стъпки в борбата с организираната престъпност. Пеевски, който е част от тази порочна структура и е сбъднал детската си мечта да стане мутра, сега иска да оглави и ДАНС. Промените за избора на председател на държавната агенция "Национална Сигурност", които са гласувани дни по-рано, в полза на назначаването на Пеевски са същите, които години по-рано, през 2005 година, му донесоха поста на следовател в икономическия отдел на Столична следствена служба, където той бе назначен "по изключение". Излиза, че назначаването му на високи  длъжности е прецедент, но не заради високи интелектуални качества, морал или отдаденост за благото на родината, а заради силният юмрук, който пази гърба му. Очевдино сред настоящите управляващи, слуги на олигархията, не е останала и трошица достойнство, с която да прикрият от кумски срам задкулисния сценарий на своето управление. Отказът на Пеевски от председателският пост в ДАНС няма да промени нагласата на хората, защото не кой ще знаема тази длъжност, а начина, по който се стига до нея и интересите, които защитава, е въпросът, който разяри обществото. 

Управляващте звена в България потвърдиха, че прозрачност в управлението има! Но тя не е в полза на благоденствието на нацията, а в уронване авторитета на България пред международната общност. Демокрацията е народовластие, основава се на равни права на гражданиете в управлението. 45 години българският народ търпя тоталитаризъм, 24 олигархизъм, стигнахме дъното, копаем под него, а тази пуста демокрация все не излиза наяве.   
Но ние знаем, че тя е там. Демокрацията. Струпана на улиците и площадите, тропа по вратите на властта и силата й няма да стихне докато не пребъде...

Невъзможната Страна от Виктор Ча. Още любопитни факти за Северна Корея

  Редовете на още една книга посветена на Северна Корея се изнизаха пред очите ми. В това обемно издание, авторът Виктор Ча описва детайлно историята, геополитиката и социалната атмосфера на изолираната страна през погледа на американската дипломация. 

Авторът е бил назначен за директор на отдела по азиатските въпроси в Националния Съвет за Сигурност на САЩ в правителството на президента Джордж Буш. Виктор Ча е бил и топ съветникът на Буш по въпросите за Северна Корея. Тази чест очевидно е поласкала автора до такава степен, че гордостта му от заеманата длъжност се разстила красноречиво из редовете. Както дълга, който професор Ча многократно отдава на американското правителство, книгата съдържа доста полезна информация, статистически данни и подробни детайли от външната политика на Северна Корея. 

  Звучи абсолютно невероятно, че страна, която се намира в географски регион на силен икономически подем, е определяна като най-лошата за живеене страна, но статистическите данни от книгата показват, че годишният доход на глава на населението се е свил от $ 1,160 през 1990 година до $ 960 през 2009 година. Трима души на деветдесет хиляди притежават кола, а десет от сто имат хладилник в къщи. Очакваната дължина на живот е паднала средно до 67.4 години в контраст на 70.2 години през 90-те. КНДР е сред малкото индустриализирани страни в съвременната история, която е допуснала поголовен глад, който отнема живота на цели 10 процента от населението й. По-голяма част от народа са на вегетарианска диета по принуда. Когато през 2011 година международни неправителствени организации посещават провинциални райони на страната и събират данни на хранителния режим, почти никой от интервюираните не могъл да отговори на въпроса "Кога беше последният път, когато ядохте протеин?"Хората не си спомнят кога за последно са консумирали яйца или парче месо. Дневните хранителни дажби, които правителството разпределя на човек съдържат 1500 калории, което е по-малко от минималната нужда определена от ООН като норматив. Последиците от това системно недохранване вече са на лице - седем годишното севернокорейско момче е с двадесет сантиметра по-ниско и с десет колограма по-леко от своя южнокорейски връстник.

  Неселението на изолираната страна понася едни от най-тежките и жестоки потъпквания на човешките права. Според неправителствената организация Freedom House КНДР се нарежда "най-лошата сред най-лошите"  страни за незачитане на граждански свободи и политически права. 

  Друг любопитен факт за Херметическото Царство е наличието на ресурси. Според Goldman Sach's Севрна Корея притежава минерални залежи, чиято стойност е установена да надвишава 140 пъти БВП на страната. Но тъй като международната общност непрекъснато налага санкции и ограничения заради ядрената програма на политическия режим, партията не може да се възползва от стойността на залежите. За сметка на това управлението на вече покойният Ким Ир Сен, последвано и от сина Ким Чен Ир намира нов начин за доходоносно припечелване - износ на опиум. Така те нарежда страната си сред първенците на трафика с дрога. Според китайски източник в периода между 2000-2006 година КНДР бележи най-силните си години в нелегалния износ на наркотици, като през 2004 година китайските служби са заловили 13 775 хапчета метамфетамин идващи от Северна Корея в граничния град Дангдонг, а през 2003 година е бил осуетен опитът на севернокорейския търговски корабът Понг Су да прекара 150 килограма хероин в Австралия. Херметическото царство се слави и като най-големия фалшификатор на цигари и лекарства, включително и Виагра, а ЦРУ обявява КНДР за най-добрия имитатор на 100 доларовата банкнота, като уточнява, че мастилотото и печатните машини са по-добри дори и от тези в САЩ. За момента не е известно колко от нелегалната търговия все още е в действие. 

  Най-интересният факт, който научих от книгата е историята на Чънг Чу-янг, основателят и собственик на конгломерата Хюндай. Чънг е роден на територията на днешна Северна Корея в многодетно семейство на фермери. На 16 години е принуден да напусне дома в търсене на работа  и така се отправя към Юга с една открадната от баща си крава. Късметът и находчивият ум по-късно го превръщат в най-успешния предприемач на корейския полуостров. За да изкупи греха си с открадната крава, десетилетия по-късно, през 1998 година преминава през демилитизираната зона с конвой от сто камиона натоварени с хиляда крави. Господин Чънг търси непрекъснати преговори със Северна Корея и притежава главната заслуга за частичното отваряне на границите и допускането на южнокорейски туристи в района на връх Кумганг и създаването на съвместния индустриален комплекс Кесон, в който се изнася част производството на южнокорейски компании.  За съжаление и двете постижения на т.нар Sunshine Policy не успяват да просъществуват до днес. Туристическият пропуск спира през юли 2008 година когато е застреляна южнокорейска туристка Парк Уанг-джа, която в злополучната сутрин станала рано, за да се полюбува на изгрева и бива застреляна на място от севернокорейски военни. Кесон беше затворен от Ким Чен Ун по-рано тази година в отговор на съвместните военни учения на САЩ и Южна Корея. Хиляди севернокорейски работници останаха без работа. 

   Макар и пречупена през призмат на амерканската външна политка, книгата на Виктор Ча е изключително полезна и съдържателна. Не остава незабелязано усилието на автора да представи извадки от различни доклади, статистики, международни проучвания и академични трудове посветени на най-изолираната от света страна. 

  

Бягство От Лагер 14 . Книга за историята на един забележителен млад мъж роден и избягал от трудов лагер в Северна Корея

    Снимка: личен архив на Шин

    

    Това е Шин Донг-хюк. Мъж на 30 години.  Ако го попитате кой е, може би и той самият няма да може да ви отговори, защото е човек, чието минало е порязало дълбоко и нелечимо душата му. 

   Шин е единственият познат севернокореец, който е роден в контрационен лагер и е успял да избяга от него на двадесет и три годишна възраст.

Шин не знае как започва историята му и защо родителите му са в конц лагер номер 14. Попадат там по различно време, а "връзката" им започва след подбор на надзирателите, при който се избират мъже и жени, които да се "обвържат" помежду си. Двойките не живеят заедно, на мъжете е разрешено само пет пъти в годината да посещават жените си. Така на бял свят се появява и Шин, обречен с раждането си да бъде роб в един от най-суровите трудови лагери на Северна Корея. Лишен от детство и родителски грижи, Шин започва да работи от съвсем ранна възраст, а първият съзнателен спомен в живот си свързва с присъствието на екзекуция на затворник, когато е едва пет годишен. Безмилостните условия в лагера и липсата на информация за външния свят целят да изолират затворниците един от друг, за да не се допуска никаква близост помежду им, дори сред тези с роднинска връзка. Всеки човек е самостоятелно звено в робската верига и ако по някакъв начин се провали с изпълнението на задачите си или със спазването на зададените норми, изчезва завинаги. В съзнанието на Шин блуждае и  детският спомен за негова връстница, с която заедно посещавали "училище", когато един ден надзирателят-учител я хванал да крие няколко зрънца царевица и жестоко я пребил, толкова жестоко, че Шин повече не я видял. Всеки, който крие или краде храна е подложен на тежко наказание, често с фатален край.  Неотстъпчивото присъствие на глада в лагера, суровите условия на живот и откъсността на затворниците един от друг водят до куп злополучни събитя в съдбата на младия мъж, докато един ден тя най-накрая не го възнаграждава и го среща с нов затворник, който знае много за живота навън...

    Покъртителната история на Шин, описана подробно в книгата на журналиста Блейн Хардън "Бягство от лагер 14", е разказ за страха и ужаса от режима на един паталогично вманиачен диктатор и неговите наследници. Още с излизането си през 2012 година книгата се превръща в бестселър, преведена е на 24 езика и печели голямата награда на френски приз за политическа биография. 

Хардън е уважаван от мен журналист, който е работил дълги години за The Washington Post  като кореспондент за Африка, Източна Европа и Азия. В момента работи над втора книга за Северна Корея и едновременно е дописник към няколко периодични издания за международна политика, сред които Foreign Policy и The Economist. 

   Целта на Шин е разказът за живота му в жестокия севернокорейски гулаг да достигне повече хора и да разкрие пред света на какво е способна политиката на семейство Ким, за да държат народа си подчинен и педантично предан на чучхе убежденията.  В момента Шин Донг-хюк е борец за човешките права и свободи, посещава конференции по темата и разказва открито историята и отношението си към севернокорейското правителство. 

Безсърдечното потъпкване на човешките права в Северна Корея винаги е било обект на широка критика от страна на редица международни правозащитни организации, но за съжаление все още малко може да се направи в тази посока, поради несклоността на политическия режим към дипломатически преговори. 

  Снимка на Лагер 14 от Google Earth

Северна Корея пред света

   

  След слънчевата и гостиприемна Коста Рика, ще ви пренеса на едно не дотам дружелюбно място. 

Страна, в която не съм била, но която от вече десетина години силно ме вълнува. В момента Севрна Корея е най-затворената и неприветлива страна в целия свят. Населението й е подложено на шейсетгодишна диктатура, репресии, глад, безсрамно и унизително потъпкване на човешките права. 

  За изненада на повечето, България е една от малкото страни поддържащи активни дипломатически отношения със Северна Корея, още от далечната 1948 година. Великият вожд Ким Ир Сен посещава България три пъти, в средата на 1950-те,  през 1975 година и последното му посещение е по здравословни причини през 1984 година. В спомените на някои, в едно от първите му две официални посещения в София е бил обявен неучебен ден, за да може учениците да се строят в колони на Централна гара и да размахват карамфили в чест на севернокорейския лидер. Баща ми си спомня последното му посещение през 1984 година, тъй като тогава работеше в стоителни войски, които бяха отговорни за построяването и поддържането на ЖП линиите в страната. Историята е съвсем кратка. Ким Ир Сен пътува единствено с личния си влак и в интерес на истината изключително рядко слиза от него. Както споменах посещението е било по здравословни причини и крайната цел на "вечния президент" е била град Хисар, чиято слава на лековита минерална вода стигала чак до далечната източна страна. Та, строителни войски по онова време трябвало така да разместят всички ЖП линии в страната, че да не се налага влакът да обръща посоката си. А, причината за тази прищявка била, че Ким Ир Сен имал трон във влака, който не можел да се обръща според посоката на движението и затова винаги влакът се движел само напред. 

  

  Ким Ир Сен умира от инфаркт десет години по-късно. Със смъртта му настъпват и най-тежките години за севернокорейския народ. Първоначално хората си мислели, че любимият им президент бил безсмъртен и новината за кончината му предизвикала масов шок сред населението, настъпила дълбока психологическа криза, тези които не можели да понесат смъртта на обичания лидер се разболявали тежко и умирали, а други доброволно слагали край на живота си. В последвалите години обстановката в Северна Корея още повече се влошава, настъпва хуманитарна криза и свиреп глад. Правителствената пропаганда се оправдава с обяснението, че запасите от ориз са изчерпани защото хората от Южна Корея умирали от глад и Пхенян им праща хранителни помощи. А истината е съвсем друга и е извесна на целия свят, но не и на севернокорейския народ. Тяхното съзнание е състемно шлифовано с грешна информация за бедственото положение в страната, до голяма степен дължащо се на резултатите от външната им политика и непоклатимото упорство в комунистическата идеология. Постепенно идва момент, в който заводите спират да работят, служителите на почти всички сектори спират да получават дори нищожните си заплати, храна няма, а оцеляването на цял един народ е на предела. Лекарствените помощи от международните общности не достигат болници, лекари са задължени да работят доброволен труд и да покриват норматив за набрани билки. Хората биват следени още по-стриктно дали има предатели сред тях, дали някой говори против режима или обмисля бягство. И малката съмнителност пращя цели семейства в трудововъзпитателни лагери. Някои от тях никога не ги напускат.

  Електричеството се появява само по един час на ден, а когато след поредната провокация на Севера, Южна Корея спира безвъзмездната помощ на селскостопанска тор, севернокорейския народ е принуден да се изхожда в кофи и да се предава съдържанието на кофите в сборни пунктове, за да се тори почвата. Установено е, че жертвите на глада в средата на 1990-те години е между 600 000 - 2 000 000 души. Севернокорейското правителство, разбира се, отрича този факт. 

  Когато хранителните помощи са частично възобновени от международни организации, настъпва и следващият голям проблем. Ориза не достига до гладуващите, а се търгува на черния пазар от членове на партията. А като стана въпрос за партията, нейните членове са единствените, които по-леко са преживели годините на глад. Но за да станеш член на партията не е лесна задача. Изключително важно е от какво потекло си, обикновени трудеще се хора не могат да станат членове. Да не говорим, че дори умни деца, отличници в училище от обикновени провинциални семейства не могат да постъпят в университет, просто не им е разрешено, най-много да завършат провинциален колеж, но в никакъв случай не могат да си избират къде да живеят. 

  Пхенян е градът образец, цялостния образ на Северна Корея пред посетителите и света. На повечето туристи не им е разрешено да се разхождат сами по улиците, дори не им е разрешено да напускат хотела. Задължително посещението в Северна Корея е придружено от "екскурзовод", който надълго и широко разказва за любимите лидери и идеологията чучхе.  

  Синът не е по-различен от бащата. За Ким Чен Ир се говори, че обичал скъпото вино, имал много любовници и обожавал киното. За последната си страст прибягва до крайни мерки като през 1978 нарежда на своите шпиони да отвлекат южнокорейския режисьор Шин Санг Ок и бившата му съпруга актрисата Чой Ун Хий. 

  Абсурдите не спират до тук, но лоялността на народа започва постепенно да се разпуква и все повече хора намират начин да избягат в Китай. Информацията за външния свят се разстила бавно из бедното население, установява се нелегална търговия с китайски стоки - телевизори, DVD -та, мобилни телефони. Тези, които могат да си позволят гледат тайно южнокорейска телевизия и сериали. За някои информацията от външния свят е поредния шок, а за други, по-смели е стимул за бягство от тираничната утопия, управляваща страната шест десетилетия. Бягството е опасно решение, защото Китай не е безопасна територия на бегълците, те нямат право да търсят политическо обежище там, ако бъдат хванати от китайската полиция биват директно изпращани обратно, а от границата влизат директно в концлагер или биват екзекутирани. От Китай севернокорейците имат две възможности - или да преминат нелегално Лаос, която е също връждебно настроена към тях и оттам да стигнат до Тайланд, от където вече свободно могат да литнат до Южна Корея, или от Китай да прекосят границата с Монголия и директно да се предадат в полицията, която ги води моментално в южнокорейското посолство. 

  Южна Корея има установена програма за севернокорейски бежанци, първите три месеца ги настаняват в център за бежанци, където ги запознават с ценностите на западното общество, показват им как да работят с банкови карти, как да си търсят работа и т.н. След края на обучението им дават жилище и хранителни субсидии докато си намерят работа. Много севернокорейци не могат да се приспособят към този начин на живот, изпадат в депресия и безпътие, но други от тях се възползват от свободата, създават мечти и ги преследват.

  Към днешната дата младият и настоящ управник на Северна Корея, Ким Чен Ун отправя смъртоносни заплахи към САЩ и Юга, мобилизира армията и е готов да пусне отново спрения през 2007 година ядрен реактор. Едва захапал късче от властта, напереният младеж се възползва отлично от ситуацията, която би последвала от евентуална война. Ким Чен Ун знае, че Щатите биха били по-скоро несклонни от започването на нова война, заради скъпо струващите войни в Ирак и Афганистан, както и ударилата ги тежка финансова криза. И ако все пак неговите заплахи стигнат предела, САЩ и Южна Корея няма да се поколебаят да отвърнат на провокациите, а евентуална война би донесла бърза, но кървата победа за САЩ. От друга страна, ако се стигне до там, Русия и Китай няма да позволят американските войски да се настанят толкова близо до техните граници, така че ситуацията, провокирана от хитрините на Ким Чен Ун може много да се усложни. Но истинската причина зад тези заплахи не са намеренията за нападение на американските територии, а по-скоро изграждането на непоклатим авторитет у младия наследник на диктаторското семейство Ким. Но дори и това няма да го отведе далеч, защото идеологията на изолираната комунистическа държава вече е прогнила и все повече граждани са информирани и поемат риска да пресекат нелегално Тумъндзян, реката деляща Северна Корея и Китай. 

Епохата на КНДР марширува към своя край и разпада на "Херметическото царство" ще е събитието на XXI век. 

Революция в XXI век. Meme Wars

Покрай ескалиралото положение и протестите в България в последната седмица, се сетих да ви разкажа за една презентация на книга, на която присъствах преди няколко дни.

Кале Ласн е авторът на "Meme Wars" и собственик на канадското списание Adbusters, което стартира движението "Окупирай" (Occupy Wall Street Movement) и още няколко кампании насочени срещу капитализма. В последните няколко години активистите от независимата медия са особено активни в привличането на подръжници към своята идеология. Самата аз преди години временно се бях запалила по анти-капиталистическата им философия, но ентусиазмът  ми постепенно угасна поради причини, които ще изброя по-долу.

Adbusters са опоненти на рекламата, в списанието няма нито една такава. Според тях рекламата, като най-силното оръжие на капитализма, е отрова, която разяжда човешкия разум. Статиите са им са дълбоко философски и интересни, често разглеждат връзките капитализъм-общество, капитализъм-околна среда. Дописници на материалите са активисти срещу неокласическата икономика (модела икономика на Северна Америка според Adbusters), често сред тях са професори от престижни университети, икономисти, философи (Славой Жижек е сред редовните автори), студенти. Неокласическата икономика е модел, който води до феодалъзъм и според медията, той вече е пуснал дълбоки корени в западното общество, най-вече в САЩ, където народът е смачкан от работа и лишен от избор за промяна. Ролята на рекламата в тази ситуация е да подържа временното щастие на гражданина като го превърне в свъх консуматор и не му остави възможност да погледне в себе си и осъзнае, че е културно и душевно ограбен. Adbusters цели да провокира  и промени представите и отношението на западното общество към потреблението и капитализма, което то акумулира. Свръх производството и опустошителните му последници  върху природата също са сред най-честите теми в списанието.

Анархистичият характер на публикациите и идеологията, която следват призовава хората да се събудят от потребителската кома и да излязат на улицата. Кале и компания симпатизират и подкрепят всяка публична изява на недоволство спрямо правителствата и корпорациите, бойкотират компании, чиято печалба отива към подпомагане на военни програми, подпомага генетично модифицираните организми или просто не спазва човешките права в трудови условия.

Светът според Adbusters е една депресивна дупка, която е обречена на тотален погром. Капитализмът до такава степен се е инфилтрирал и е разбил цялата система, че нас ни чакат мрачни дни, деградираща култура, неизлечими болести и нещастен живот.  Това е накратно манифестът на Adbusters или поне така, както аз го разбирам.

Лекцията по представяне на "Meme Wars:The Creative Destruction of Neoclassical Economic"s се проведе в една от залите на Университета на Британска Комумбия (UBC). Мястото е избрано целенасочено, тъй като основната идея на книгата е да провокира студентите по икономика да започнат да предизвикват своите преподаватели по така наболелите за Adbusters теми. 

В книгата са предложени така наречените "радикални" идеи срещу съвременния модел на икономика, "биономика"- икономическо мислене с цел осъществяване на непосредстена връзка човек-природа, "психономика" - изследване на връзката между капитализъм базиран на консумиране подхранено от реклама и колективното душевно здраве. 

В книгата са намерили място есета на различни съвременни мислили, противници на капитализма, и както вече е ясно основната идея върви към мрачното предричане, че капитализма е неустойчива система, която скоро ще изпадне в колапс и ще унищожи света.

До тук добре, но после на къде?

Останах разочарована от Кале Ласн и компания. Както той самия каза: "Ние огранизирахме движението "Окупирай" и се събрахме в Ню Йорк, дори самите ние не очаквахме резултата, който се получи с толкова многобройна тълпа и толкова продължително. Отначало мислехме, че ще се съберем ей така, за идеята. Да се видим, да поприказваме, да споделим възгледите си...."

Стори ми се безотговорно да призовеш хората да окупират Wall Street без дори самия ти да имаш идеи какво искаш да постигнеш с този протест, един вид експериментираш с доверието на последователите си. Без идеи няма как да дойде промяната. А точно това е проблема на активистите от Adbusters, искат промяна, не са наясно каква точно, а най-малко как да стигнат до нея. Идеите им за свръхконсумацията, свръхпроизводството и разрушителните последици от капитализма са в правилната посока, но ако всички започнем да мислим като тях, после какво следва... Каква трябва да е структурата на идеалния свят?

За съжаление липсващото звено в теориите на Кале е политико-икономическият характер на капитализма.  Когато се опитахме да му кажем, че корупцията стои в основата на проблема, той сякаш отказа да повярва, замисли се и сякаш се опита да избегне въпроса. Тогава един възрастен човек, може би преподавател в университета, се изправи и каза, че вече дори и в науката се намират учени-проститутки, които на драго сърце приемат дарения от влиятелни корпорации и защитават интереса им в науката.  Ето тук порочният кръг се затваря, а предизвикателствата пред Кале тепърва започват....