Friday, September 9, 2016

Изплези си езика


Започнах да разбирам защо толкова много ми се четат книги и защо като побесняла препускам от книга на книга и се надпреварвам със себе си да погълна все повече мастилени мисли. Колкото повече чета толкова повече пред мен се материализира като бетонен стълб крилатата старогръцка фраза “аз знам, че нищо не знам”, и колкото повече научавам, толкова повече осъзнавам, че светът е бездна от знание и със сигурност един живот не стига за да го изучиш или опознаеш цялото. 
Поредният пример е сборникът с разкази на Ма Дзиен “Изплези си езика”, който така ми разлюля представите за Тибет, че с ругатни изритах наивните си представи за преобладаващото дълбоко духовенство по хималайските земи. 
Скоро след като се появява в родния Китай, сборникът е забранен и “претопен”, а Ма Дзиен е обявен за персона нон грата. Напуска Китай и продължава да пише. В международните литературни среди творчеството му се възприема с интерес, а след романа му “Майсторът на фиде” (Жанет 45) френското списание Lire го нарежда сред 50-те най-значими автори на света. 
Вече се досещате, че нещата, за които Ма Дзиен пише не са удобните за китайския режим локумени залъгалки, а свирепи действителности на осиротелите от човечност хималайски земи. Разказите в “Изплези си езика” са само пет, но тъгата в тях е достатъчна и всепоглъщаща. След последния ви идва да пратите по дяволите ваджра посвещението, ритуала кармамудра и цялата дивотия с духовното усъвършенстване.
“Изплези си езика” е покъртителен сборник, добре написан, внимателно преведен и артистично оформен. Тези пет разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи с безкомпросни и сурови житейски пейзажи. 

Monday, August 22, 2016

Laurence Anyways (2012)


Страшно много си падам по нестандартни сценарии на филми и най-голямата грешка, която непрекъснато повтарям е че не обръщам достатъчно внимание на канадското кино. Тези от вас, които следяха наградите на филмовия фестивал в Кан през месец май, знаят, че голямата награда тази година взе канадския филм “It’s Only The End of the World” на младия канадски режисьор Хавиер Долан (р. 1989). Това не е първата му награда от престижния френски фестивал, през 2014 печели наградата на журито с филма си “Mommy”. 
Вече с нетърпение очаквам тази есен трите седмици на VIFF, където със сигурност светлините на прожекторите ще са насочени към успеха на Долан в Кан. 
За да подържа любопитството ни живо канадския Netflix включи в каталога си един от по-старите му филми, “Laurence Anyways” (2012) - 168 минутна романтична драма с екстравагантен сюжет, костюми, прически и перфектно кадрирана кинематография. Дейстивето се развива от края на 80-те до края на 90-те, период, в който главните герои преминават през тотална трансформация в търсене не само на себе си, но и на другия. Долан представя на зрителите един различен, объркващ и необикновен житейски сценарий, който е изигран толкова правдоподобно от актьорите (Мелвил Пупо и Сюзан Клемо), че след края на филма веднага ти идва да се заровиш в гугъл и да търсиш дали наистина такава история е възможна. Не познавам филмите на Долан и все още не мога да определя стила му, но съдейки по впечатленията, които “Laurence Anyways” остави, тук става въпрос за безспорен талант и сериозни намерения за успех в киноиндустрията. Ако това е филм режисиран от е 23 годишен младеж, то само за миг да си представям какво би се получило четири години по-късно в “It’s Only The End of the World”. След около месец и това ще разбера. 


Saturday, August 6, 2016

Голямата зелена шатра от Людмила Улицка


Трябва да си призная, че едно от любимите ми четива е политически ориентираната литература. Сред предпочитаните жанрове ми е журналистическата публицистика, обичам да обхождам реалностите, които хора като Наоми Клайн, Барбара Демик, Блейн Хардън, Светлана Алексиевич изследват и пренасят в слово. На фона на световната политическа картина, в която все повече се наблюдава застрашителен подем на безцеремонна демагогия, журналистическите разследвания, бележки и записки са ответния удар срещу политическото лицемерие и интереси. Четвъртата власт, както навремето Емил Зола нарича журналистическото разследване, в едно идеално демократично общество е мерилото за правда и отговорност срещу властимащите.  Следейки, не без известна доза отчаяние, случващото се по света, не мога да не отбележа признателността си към онези интелектуалци дръзнали да се противопоставят на режимите, неправдите, неравенствата, спекулациите, не само защото отразяват болезнеността на една безпристрастна действителност, но и защото те пишат историята. А историята е важна, защото непрекъснато се повтаря - световни войни, диктатури, лагери, масов глад… Погледнете днешните Турция и Венецуела, не са ли същинско отражение на СССР и Северна Корея респективно?

Людмила Улицка не е разследваща журналистка, пише художествена литература, но е дисидент на комунистическия режим в Русия и гласен анти-Путин активист. От типа деец на културата, който най-високо ценя, тъй като творбите й са предимно политически ориентирани. Улицка е от поколение съвсем обездвижено от комунистическия режим, до толкова че вдъхновението й за последния й роман “Голямата зелена шатра”  се разстила на близо 600 страници. Романът е посветен на дисидентите от пост сталиниска Русия, фокусът е насочен върху трима приятели - Иля, Мика и Саня, чийто живот Улицка детайлно разглежда. Трите момчета още от ранна възраст се вдъхновяват от любимия си учител и се увличат по литературата. Опознавайки одобрените от режима руски класици, засиленият им интерес към нови хоризонти на мисълта ги води до забранените произведения на Борис Пастернак, Александър Солженицин и други автори осмелили се да пишат за машинациите на властта. Оттук, както може да се досетите, реалността пред очите им вече няма да е същата, а пътищата, които ще поемат в живота неизбежно ще са свързани с пасивен или активен противоправителствен активизъм, неприятности, арести и разпити в КГБ. 
Докато схвана разказваческия похват на Улицка ми се наложи да преполовя книгата.   Главни герои докрай си остават тримата приятели, но авторката, за да подчертае с дебелата си линия абсурдните деяния на държавната управа, вкарва историите на още десетки дисиденти, кръстосали пътищата на главните герои. Техните микроистории не са в хронологична подредба и поради честотата имената на второстепенните присъствия в романа трудно се помнят. Забележителното в случая е, че тези досадни като задънена улица разклонения на сюжета всъщнст са не по-малко достойни да бъдат поставени редом с тези на главните герои, защото всяка история заслужава да бъде чута, уважена и изживяна. 

Често се чудя дали съществува някаква реципрочност между култура и политика  и като най-голям прецедент в тези разсъждения визирам Русия. Страната, която е с мащабен принос в световната култура, но в същото време политически затлачена и парализирана. В тази светлина вместо финални думи ми се иска да споделя разсъжденията на Улицка върху тази проблематична тема.

“Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.
В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.” ( Източник www.kultura.bg

Saturday, July 2, 2016

Kаквото ти принадлежи от Гарт Грийнуел



Дебютният роман на Гарт Грийнуел, “Каквото ти принадлежи” беше посрещнат доста радушно сред литературните издания, които следя. 
От години съм абонирана за списание The Economist и съм забелязала, че макар и рядко, в рубриката им за книги понякога попада рецензия на художествена литература, а веднъж озовал се на техните страници, който и да е романът, съм сигурна, че ще ми хареса. Така открих Феранте и поради същата причина реших да не отмина книгата на Грийнуел.
“Каквото ти принадлежи” е картина за копнежа на един мъж по друг мъж. Лирическият герой е американец, който преподава в елитна софийска гимназия, живее от няколко години в България и един ден случайно попада на Митко, не къде да е, а в тоалетните под НДК. Митко е привлекателен, но неуловим образ, който продава тялото си за пари. Макар и отлично да осъзнава това, главният герой е подчинен на сластолюбието в присъствието на Митко и е готов да пренебрегне достойството си, да бъде унизен и използван. В тази кратка литературна сфера няма романтика, нито любов. Доминират сурови чувства и гнетни събития, сякаш Грийнуел целенасочено е обърнал внимание на тези срамни моменти в живота, в които човек се чувства отритнат от целия свят. 
Иска ми се да не подмина и един второстепенен образ от “Каквото ти принадлежи”, чието трайно пребиваване в романа, за мен поне, беше доста осезаемо и дълбоко - образът на България. Струва ми се, че това, което придава неоспоримата художествена стойност на творбата е пропорционалността на душевните настроения на героя със заобикалящата го среда. Прецизността, с която Грийнуел описва грапавите повърхности на родната действителност с точност кореспондират на колебанията и гнета, които се раждат и умират във вътрешния свят на героя.
Присъствието на градската среда в хода на сюжета смекчава унилата и замираща атмосфера на романа. Действието преминава през няколко български града, всеки един от които Гарт Грийнуел старателно представя на читателя. 
Удивително ми беше колко реалистично, но и красиво изглежда България в този американски роман.

"Каквото ти принадлежи" предстои да излезе на български съвсем скоро под логото на издателство Black Flamingo. 

Monday, May 23, 2016

Уна & Селинджър



Страшно много ми хареса усърдието, с което Бегбеде се е отнесъл към Уна & Селинджър. На прицел е мимолетната любовна история между дъщерята на американския драматург Юджийн О’нийл - Уна и бащата на всеобичния и вечно четен Холдън Колфийлд - Дж. Д. Селинджър. 
Но всичко дължим на Уна. Тя е механизмът, който движи романа, локомотивът с три прикачени вагона, Джери, Чаплин и Бегбеде, който на последната гара ще поеме още един, четвърти, но за него няма да издам. 
Допадна ми уважението и деликатността към фактите, старанието към фикцията, предисторията и последствията от това лудо увличане по Уна О’нийл. Из въображението на Бегбеде и из страниците на романа Уна възкръсва и по-жива от всякога продължава да поразява с неустоимия си чар. 

“Смехът й е притеснен, свенлив, закачлив и неустоим. Притежава някаква засмукваща погледа крехкост, въпреки абсурдната забратка, която скрива тъмната й буйна коса на фатална жена. Вижте веждите й, поставени като два апострофа над искрящите очи. Чуйте кристалния й глас, когато пита царствено: Shell I turn over here?” 


Най-много обаче ме привлече искреността на Бегбеде. За разлика от “Френски роман” тук откровенията му придобиват много повече смисъл и плътност. Едно е когато мислите са ти вдъхновени от среднощен арест и четирите студени стени на килията, съвършено различно е обаче, когато те обсеби усмивката на небесно създание стопило сърцата на титани в световното изкувство. 
Силно запечатах описанието на онзи момент пред фермата на Селинджър, в който колебанието и страха гръмко се стоварват върху намеренията на Бегбеде да потърси автора-отшелник. 

“Точно там не излязох от колата, точно там треперех от страх, точно там загубих всякакво достойнство.” 

“Знаех, че няма да ми достигне смелост. Никога нямаше да посмея да обезпокоя човека, на когото дължах любовта си към литературата, американския писател, който олицетворяваше нежността и бунтарството.”

Не мога да не отбележа, че романтизма е толкова характерна черта на Бегбеде, че винаги където, когато, за каквото и да пише хвърля дълбоки котви с цитати като този:


“Точно преди да скочи във водата, забелязах на гърба на неопрена й логото на калифорнийска марка за сърф облекло: О’Нийл. Винаги можете да кажете, че е било съвпадение… Предпочитам да вярвам, че Уна ми е намигнала за последно от дълбините на погълнатите години. Животът ни няма значение, той потъва на дъното на времето, но ние сме съществували и нищо не може да го отмени - макар и течни, радостите ни никога не се изпаряват.”

Sunday, April 17, 2016

Post Office by Charles Bukowski



Пиене, чукане, скапана работа или без работа, мацки, мизерна квартира, разни неудачници наоколо, в редовете все по някое брутално яко прозрение. 
Буковски винаги е невинен.