Музикално обсебване: Запознайте се с Flavia Coelho

                   https://www.facebook.com/flaviacoelho.officiel

Флавия Коелю със сигурност ще доминира музикалната ми плейлиста това лято. Бразилката, която понастоящем живее в Париж се появи съвсем изневиделица и вече набира популярност сред клубните и фестивални среди в Европа.  Има издадени два албума “Bossa Muffin”(2012) и “Mudo Meu”(2015). 

Информацията за нея е оскъдна, но за сметка на това почти всичките й парчета са качени в youtube канала й, а албумите могат да бъдат закупени от iTunes.  

Стилът на Флавия съвсем не може да се определи с няколко думи, усещат се плавни преливания на боса нова, бразилски, карибски и афро ритми, реге, рага, хип-хоп, самба, а единственото постоянно присъствие в парчетата е португалския език . Музиката й е много жива, лека, лятна, отпускаща и весела, a Флавия е голяма свежарка. Уверете се сами. :)

"Един френски роман" от Фредерик Бегбеде

Дълго, много дълго, чаках да излезе на български “Един френски роман”. През това време все се чудех кой ли е истинският Бегбеде, колко ли от себе си ще разкрие и дали ще ми хареса образът на най-откровената му същност.

Да, това е Бегбеде, който познавам  от предходните му остроумни, саркастични и закачливи романи, но точно тук читателя е нужно да притъпи очакванията си и да забули досегашния образ на автора. 

Бохемът на френската съвременна литература е задържан за употреба на кокаин на обществено място. Едва ли подобно събитие би предизвикало изненада в обществото, но за потърпевшия времето в ареста се оказва преломен момент. Лишен за 36 часа от ежедневните си удоволствия Бегбеде се изправя пред своето укриващо се досега алтър его и започва усърдно да дълбае в спомените си изграждайки онтогенезата на своето съществуване.  

   

“Споменът изникна от само себе си - достатъчно е да си затворен и детството веднага изплува. Може би това, което вземах за амнезия, свъщност бе свобода.” 

По-горе ви споменах, че за този автобиографичен роман е нужно да притъпите очакванията си. Със сигурност ваши приятели и познати могат да разкажат къде къде по-интересни и вълнуващи житейски преживелици от тези на хленчещо френско аристократче, но тук съдържанието не се измерва в описаните събитията, а в интимността, с която са споделени. В живота си човек винаги се натъква на момент, в който изпитва потребност да говори прямо за страховете и копнежите, от които стремглаво се опитва да избяга. 

  

“Тъй като прекарвах много време пред телевизора, започнах да следя американските сериали, за да видя баща си, защото нали “работеше в Ню Йорк”. Въобразявах си, че ще го изненадам на ъгъла на някоя сграда, ще го видя да излиза от ресторант, да се качва в лимузина, оправяйки възела на врътовръзката си между две делови срещи. Ню Йорк ме осведомяваше какво се случва с пренатоварения ми баща. Издигащата се от тротоара бяла пара, ръждясалите външни стълби, премигващите неони на хотелите, полицейските сирени, висящите мостове… това бе домът на баща ми. Баща ми бе детектив Маникс или героят от “Мисията невъзможна”, чийто магнетофон “ще се самоунищожи след пет секунди”. Мислено го придружавах в онази Америка, в която никога не бях стъпвал. Бях нюйоркчанин като него, нощем сънувах фантастични огромни небостъргачи и как се разхождам за ръка с баща ми, който ме водеше на кино, където ядяхме пуканки, махахме на някое жълто такси, а между две срещи нямах нищо против да го чакам във фоайето на някой скъп хотел или в коридора на климатизиран офис. В този американски филм, който съществуваше единствено във въображението му, бях далеч от улица “Мосьо-льо-Пренс”.”

Макар и кратък “Един френски роман” не е изпълнен само с автобиографични бележки и спомени. Дали подбуден от някакъв защитен механизъм да оправдае себе си или преследван от угризения за уронения авторитет и разочарование у близките или просто от застъпничество за човешките права, но Бегбеде не пропуска възможността да отправи остра политическа критика от своята трибуна осъзнавайки нечовешките условия в ареста.

  

  “В главата ми завинаги ще отеква ехото от приглушените стъпки и викове в ареста. Дрънченето на веригите, на ключовете, на белезниците, хлиповете. Мразът под земята. “Не сме виновни, нямаме бюджет.” Никога няма виновни, когато става дума за безчовечност. Франция намери милиарди евро, за да спаси своите банки през 2008-а, но допуска ЧОВЕШКО СМЕТИЩЕ в центъра на Париж. Напразно комисарят по правата на човека при Съвета на Европа го изобличи. Има определена правителствена воля това непоносимо място да съществува в центъра на нашия град. Някой е приел за целесъобразно да се измъчват хора във Франция. “

До известна степен “Един френски роман” може да се конкурита с "Моята лична борба"на Кнаусгор, за щастие Бегбеде е проявил милосърдие към читателя и е спестил разтягането на събития по стотици страници. Но и в двата романа присъства едно силно мъжко откровение, което разкрива енигмата на тяхната душевност. 

The Monocle Guide to Better Living

Ако имате свободно време, обичате да пътувате и случайно ви попадне тази колекция на Monocle, не я подминавйте. Няма да подобри живота ви както настоява заглавието, но ако в пътуванията си търсите някое готино местно заведенийце, лишено от туристически тълпи, то със сигурност ще се обогатите с шепа свежи идеи. 

Но повече от това не очаквайте. 

Гайдът е оформен на няколко раздела, а селекциите в тях са последвани от компактен текстови материал и фотографии на избраното място, намиращо се някъде по света.  

Недостатъчната убедителност на някои от разделите, като например “Услуги”, създава един малко хаотичен дисбаланс на цялата колекция, а гравитацията на екипа около Япония по някое време, към края, вече става досадна. 

Ако подобен род гайдове или фото книги ви допадат, то подканвам ви да надникнете в колекциите на фотографа Тед Селби в “Selby At Your Place” или една от най-любимите ми - “Edible Selby”.  Последната буквално ще развинти фантазията ви с готвачи, места за хранене, ястия, ферми и винарии. Абсолютен шик за всеки настоящ и бъдещ епикуреец. 

Ванкувър празнува 4/20

За любителите на канабиса часът 4:20pm е добре познат и уважаван в цял свят. Началото му поставят група тийнейджъри от Калифорния, които всеки ден след училище се събирали в 4:20pm за да се напушат. Бързо следобедният час се разпространява сред пушелистите и се превръща в универсално време за палене на джойнт. В Северна Америка освен уреченият час, почитателите на марихуаната си имат и символичен ден, в който цял ден се пуши в знак на протест срещу криминализирането на тревата. Това е 20 април (4/20). 

Ванкувър е град със сериозна традиция в отбелязването на напушения ден. За първи път събитието се състои през 1995 година и събира едва 200 човека, които се събират в местен парк и цял ден се напушват и слушат музичка. Всяка следваща година броят на привържениците все повече расте, паркът не може да ги побира и организаторите единодушно решават да преместят събитието на площада пред Арт Галерията - култовото място, където гражданите най-често изразяват мнението си срещу управляващите.  420Ванкувър приема все по-големи мащаби и с годините се превръща във форма на протест за легализиране на марихуаната. От 200 души през 1995, днес, 20 години по-късно, в деня на канабиса около Арт Галерията се събраха повече от 25 000 души. Още от 7 часа сутринта на площада започна разпъване на щандове, издигане на плакати, сглобяване на сцени, декорация и т.н. 

Читателю, описвам подробно, защото едно от предимствата на работата ми е че винаги съм в центъра на събитията във Ванкувър. Към 10 сутринта тълпите започнаха да прииждат, а миризмата на запален джойнт все повече насищаше въздуха и проникваше в нашия офис. В 10:30 се наложи да спрат вентилацията на цялата съдебна палата, тъй като димът се стелеше поривисто сред нас. А навън беше лудница. Група след група се изреждаха по музикалните сцените, хиляди хора обикаляха щандовете, на които се продаваха най-различни видове канабис, свити джойнтове, екстракти от канабис, спейскейкове, курабийки, близалки, стъклени бонгове, лули, напитки, фланелки пропагандиращи легализацията и пушенето на трева, бижута и аксесоари от коноп.  Отделно всеки втори държеше прозрачна торбичка пълна с джойнтове и предлагаше крещейки на екзалтираната тълпа. Безспорно офертата на деня беше 3 джойнта за 10 кинта. Но имаше и дилъри, които предлагаха безплатен семпъл.  Ще простите за лошо кадрираните снимки, но в такава бутаница вашата авторка не е била от времето на столичния клуб “Индиго”.  Да се обиколят всички щандове и пунктове беше невъзможно. Всичките четири улици, които обикалят галерията се наложи да бъдат затворени за автомобилен трафик поради нарастващия брой на прииждащи любители. 

Кулминацията на ивента настъпи точно в 4:20 следобед когато хиляди масури започнаха едновременно да обикалят от уста на уста, а гъстия дим забулваше като сфумато цялостната картина около Арт Галерията. 

Притежанието, употребата и продажбата на марихуана в Канада е нелегално (с изключението по медицински причини), но в Британска Колумбия, въпреки че липсва законова уредба, употребата за развлечение се толерира от месните власти, а климата в провинцията е особено благоприятен за култивиране и отглеждане на растението. Въпреки това в никой друг ден от годината не се наблюдава такова бездънно изобилие на ганджа,  дилъри с препълнени от джойнтове торби или масово напушване. 

И ако накрая се питате къде беше полицията в целия този разказ за хиляди напушени братлета, ще ви кажа. Там беше. Полицаи и парамедици охравяваха събитието и присъстваха на всеки изход, но не се намесваха, а и нямаше за какво. Пушелистите се кефеха кротко под ритъма на регето, а туристите и любопитните като мен се гмуркаха смело в калабалъка за образователна обиколка на събитието. 

Въпреки навалицата от 25 000 души, празникът завърши без никакви агресивни прояви или инциденти, само няколко тийнейджъри пренощуваха в спешното заради малко повече спейскейк. 

 

Advanced Style

Още един от филмите, които не успях да гледам на VIFF 2014, а в последствие, е документалния филм за мода Advanced Style. 

Всичко тръгва от странната идея на Ари Сет Коен да създаде моден блог, в който да публикува снимки на стилни или щуро облечени хора от улиците на Ню Йорк, нещо като известния моден блог The Sartorialist. Но целта на Коен не са всички добре облечени хора, а само една определена група, която обикновено остава в сянка - “третата възраст”. Точно така, добре ме разбрахте, уличните модели, които избира фотографът са между 60 и 103 години. 

След успеха и радушният прием на блога, излиза книга албум с най-добрите фото попадения на Коен, а малко по-късно една от иконите на нюйоркската улична мода режисьорката на модни филми Лина Плоплите решава да документира живота на някои от най-изтъкнатите модни представителки от колекцията на Коен. Резултата е 72 екстравагантни минути, в които няма нищо по-забавно от това да се запознаете с ентусиазма и въображението, с които "напредналата възраст" съчетава тоалети, багри, текстури и аксесоари. Дамите, които участват в Advaced Style не следват модни тенденции, но всяка от тях има някакъв моден фетиш, с който диктува неподптавения си и уникален собствен стил. Това, с което поразява филмът обаче е нюансът на щастие, с който хобито мода захранва дамите и пълното отсъствие на суетата от старостта. Една от “актрисите” във филма споделя: “Никога не съм искала да изглеждам млада. Искала съм да изглеждам страхотно. “ Още едно доказателство, че младостта не е само гладка кожа, но и състояние на духа. Каквото и да правите, пазете го. 

Музикално обсебване: Запознайте се с Ibeyi

                       Courtesy of the artist

Преди няколко месеца се бях замислила, че отдавна не съм попадала на някой нов изпълнител или група, които да успеят да ми наелектризират кожата, да влязат под нея и да ме карат постоянно да въртя парчетата на replay. 

Както има една приказка - “Внимавай какво си пожелаваш”, защото групата, която преди дни се изправи като Родоския колос на хоризонта, не само ми скри шапката, но и ме накара да наизустя всичките им текстове за два дни. Ефекта беше моментално обсебване.

Ibeyi, което на йоруба означава близнаци, е името, което сестрите Лиса-Кеинде и Наоми Диаз са избрали да нарекат групата си. Родени преди двадесет години в Куба, израстнали в Париж, близначките определят себе си като френски кубинки, но музиката, която правят е най-силно повлияна от африканските корени на баща им -  Мигел “Анга” Диаз, известен перкусионист, чиято богата музикална кариера минава през Buena Vista Social Club, Стийв Колман, Рой Харгроув. Анга е афро-кубинец, чиито предци са доведени в Куба от Нигерия през ХVIII век, но са успели да запазят африканския език йоруба през поколенията. Близначките загубват баща си неочаквано когато са едва единадесет годишни и тази трагедия поставя началото на музикалната им кариера. Сестрите се залавят с изучаването на инструментите, на които е свирил Анга, както и песни на йоруба останали в кубинския фолклор. В едноименния си дебютен албум ("Ibeyi"), който излезе през февруари тази година, Ibeyi възкресяват афро-кубинското наследсвто, което носят в кръвта си и посвещават няколко от песните на баща си (“Mama Says”) и по-голямата им сестра, която  умира от инсулт през 2013 година (“Yanira”) . В музиката, която композират преливат нюанси на древна традиция, модерно трип-хоп, електро звучене, соул, френски джаз и лични осезания. Лиса-Кеинде води вокали и пиано, а ръцете на Наоми танцуват върху два афро-кубински перкусия. Оригиналното им звучене мигновено събира вниманието на музикалните ценители. Хипнотичното парче "River" , чийто видео клип беше качен в youtube през лятото на 2014 година вече има почти 2 милиона посещения, а първото им северноамериканското клубно турне, което завърши тази вечер във Ванкувър, буквално караше клубовете да се огъват от напора на преливащите тълпи. 

Ibeyi отбелязват зашеметяващ пробив на световната музикална ъндърграунд сцена, а са едва двадесетгодишни, представете си какво ни очаква когато пораснат! 

Warhol - A Different Idea of Love

   Не разбирам напълно изкувството му, но изложбата беше безплатна. 
   Снимковият материал от телефона.