Всички си тръгват от Уенди Гера

И последната точка от книгата на Уенди Гера се раздели с погледа ми. Влязох в романа-дневник и излязох от него, както всички останали, за които авторката пишеше. Обичам когато книгите ми действат толкова силно, а тази с цялата си искреност прииждаше в мен като топъл морски прилив в ранно утро - леко, тихо, нежно. 

"Всички си тръгват" е роман-дневник с цялостен, завършен и увлекателен сюжет. В него младата жена Нуеве Гера разказва за откраднатото детство, принудената младост и заминаващия си от нея свят в условията на тоталитарната кубинска идеология.  

Дързък, жив и прям, но в никакъв случай скандален, романът е един послепис на живота в Куба и неговия отпечтък в живота на младия човек. Нищо чудно, че е издаден на десет езика, но все още не и там, където се е родил.

Ако мога само с една дума да определя Уенди Гера, то това би било нежност, но не от тази със сладникавият привкус, а от онази неустрашимата, готова да пребори всяка несгода с храбро достойнство.

И тъй като сме в навечерието на Коледа, ще си позволя един цитат от книгата във връзка с празника, а ако на теб нещо все още липсва под коледната елха, можеш да подслониш сладката кубинка. Добра компания е.

"Отново е 24 декември. Коледата не съществува, както преди двайсет години в Гуинес, където се родих. Минаха двайсет безкрайни години от живота на майка ми и както изглежда, тя едва сега разбира, че не трябва да чака Коледа. Трябва да свикнем с квартала, с разбитата улица и с калта на "Ховеяр" номер 111. Без значение твоя талант, без значение твоята ерудиция, трябва да бъдеш сръчен в бедността, защото плащаш за своята лоялност и абсолютно благородство. Това има цена."

Кой каза New York?

Ето го! Градът на капитала, мръсотията, суматохата, суетата, културата и зловонието. Ето го Ню Йорк! Врагът на всеки нихилист, вдъхновението на всеки активист. Отблъскващ и чаровен, истинска муза на възхода и падението в човешкото общество. 

Ню Йорк се държи сякаш всеки ден е празник -  грижливо подредени витрини, огромни електронни стени, светещи реклами, танцуващи цветове, гъмжащи от туристи улици. Еуфоричната атмосфера не заспива дори под напора на нощните часове, а времето лети със скоростта на френско ТЖВ.  Въздухът е тежък, но сладък, в него се носи грижливо оформена съвкупност от всякакви непознати езици, дошли и те да видят Ню Йорк. Жалко, че никой не им казва, че три дни никак не са достатъчно, за да видиш всичко що си струва в града на Хернти Милър, Милтън Фрийдман, Статуята на Свободата и Лейди Гага. 
Разбира се че пратих картички.
Тежката воня на Ню Йорк, или по-скоро на грохналата от старост канализация, беше пропила дрехите ми и дълго след това настойчиво пробутваше спомена за града. Без да изпитвам специални впечатления се чувстах обсебена от Ню Йорк. Накрая изпрах дрехите и всичко свърши.

451 градуса по Фаренхайт

Когато пред погледа ми се мерне жанра научна фантастика, моментално отмествам очи в търсене на нещо по-реалистично, но тъй като отдавна бях чувала това заглавие, реших да опитам. И за миг не съжалих докато я четях. "451 градуса по Фаренхайт" е роман на Рей Бредбъри писан преди половин век. 

Книгата е антиутопия и разказва за общество, в което притежанието, четенето или писането на книги е абсолютно забранено. Свят, в който понятието щастие е лишено от интелектуални основи. Дейността на пожарникарите не е гасенето на пожари, а подпалването на книги и арестуването на техните собственици. И точно сред тези пазители на обществения ред се разбужда едно любознателно съзнание. Няма да ви кажа повече за сюжета, а ще ви приканя да я прочетете, защото искам всеки, който обича книгите да я прочете.

Напоследък си мисля и се ужасявам от предположението, че с развитието на технологиите книгите един ден ще изчезнат. Все още не симпатизирам на електронните четци и ще направя всичко възможно да отложа колкото се може по-далеч във времето употребата на такъв.  Знам, че някои съвременни автори изрично са забранили продажбата на творбите им в електронен вариант, което безкрайно ме радва. Подчертах продажбата, защото страшно много симпатизирам на Читанката ( www.chitanka.info ) чета много от там, тъй като там са намерили убежище много ценни произведения, книги-ветерани, които не могат да бъдат намерени в книжарниците. А и Читанката не е сайт с комерсиална насоченост, той е просто една прекрасна виртуална библиотека, в която често отдъхвам. 

Не мога да си представя да загубя първият контакт с книга - да погаля корицата, да я огледам, да я помириша, да разлистя от край към начало страниците и да се зачета нехайно там, където случайно погледа ми попадне...

"Сидхарта" - Херман Хесе

Може би вече се досещате от самото име "Сидхарта", че това ще е философска книга с будистка насоченост. Не сте далеч от истината.  На всеки се случва понякога да се загуби из лабиринта на собствения си живот и пред него да се издигне стена от въпроси, без чийто отговор е трудно да се продължи напред. Такъв е случая и на Сидхарта, който напуска родния дом в търсене на отговора.  Отказвайки да се отдаде и повярва на учението на Буда, той украсява житейския си път с разнообразни изпитания - сладостни, меркантилни и аскетски, за да се озове в залеза на своето пътешествие до неговата съвършена истина. Това е накратко сюжета на романа. Признавам, че избягвам Херман Хесе, тъй като винаги като го чета, всичко в мен замръква и опустява, но тази книга ми хареса. Кратка, написана като притча, но обогатена от целомъдрието на търсещия. 

Малко за "Майстора и Маргарита" на М. Булгаков

Толкова бях слушала за тази книга, че изпитвах известно неудобство - уж обичам книгите, а до тази все не бях стигнала. Е тъй, натоварих се с трудната задача да поправя веднъж завинаги грешката. Казвам трудна, защото голям зор ми се видя четенето й. Направо да си го кажа, не бях особено впечатлена. Първото, което ме отблъсна бе, че така и не установих връзката автор-читател, още в началото не ме грабна и така си остана докрая.  Улових все пак някаква идея, по която се е движел автора, насочвайки романа и вадейки кирливите ризи на московската интелигенция по онова време. В романа се октояват три сюжетни линии, накърнената съвест на Пилат Понтийски, пакостите на Сатаната и неговата свита и любовта на Майстора и Маргарита, последната, по мое мнение, най-слабо изразена. Но освен тези три главни истории в книгата се редуват куп други подисторийки и герои, толкова много, че до край така и не можах да запомня някои от тях кой -кой беше. Изобщо, в по-голямата част на романа е наблегнато на магариите на Дявола, другите две сюжетни линии бледнееха, и когато някъде по средата се появиха "главните" герои, Майстора и Маргарита, тяхната копнееща любов някак си увисна на заден план, не усетих заряда и силата й, дори тази история не ме подмами, че да харесам поне малко книгата. Всичко описано в романа ми се стори незавършено, претупано набързо. Няма да си кривя душицата, признавам, че не ме грабна, на моменти ми действаше досадно и отегчително. 
И все пак, това, че "Майстора и Маргарита" не решиха да отседнат в моята душа, не означава и че при вас ефекта ще е същия.

"Алексис Зорбас" от Никос Казандзакис

 Завърших книгата. Налях си чаша червено вино, изпекох малко кестени и седнах замислено на масата, чувството на раздяла разкъсваше душата ми. Поех си дълбоко въздух, а пръстите започнаха охотно да удрят по клавишите. 

"Алексис Зорбас" е една от онези книги, в които и ти самият присъстраш, но не като читател, а като събеседник, като свидетел, като съвременник на събитията и хората описани вътре. Майсторският стил на Казандзакис те настанява уютно в историята, тъй че нищо да не ти се струва непознато и необикновено, та дори и нищо да не знаеш за Крит. Не случайно на всеки от нас, след като прочете книгата, му се иска да срещне Зорбас, да вкуси от лудостта му, да се потопи поне за миг в необуздания порив, който изпълва живота му, да се разпали и угасне в критската история. Той, Зорбас, не е просто един харизматичен и сладкодумен скитник, който изпълва съдържанието на романа, той е самият смисъл на живота - въпросът и отговорът, богът и демонът, битието и смъртта.  Точно по този философски път е крачел Казандзакис, когато среща истинския Зорбас и неговото светоусещане ражда музата за този прекрасен роман. 

"Алексис Зорбас" не е народописна книга за гърците, нито възхвала на гръцкия дух, тя е философия на щастието отвъд моралните ограничения.

Имам една теория, че книгите ни намират в подходящият за нас момент. Виждаш книга, любопитстваш, чудиш се, но не посягаш към нея. Минава време, забравяш. След месец, година, две тя пак те намира и с невидима сила те притегля към себе си. Душата се обладава от силата на написаното, а ти за миг не съжаляваш, че не си посегнал още първия път... защото знаеш, че тогава не си бил готов. 

"Как оглупях" от Мартен Паж / How I became stupid by Martin Page

Сетих се да спомена за тази книга в случай, че някой реши да си я купи. Искам да предпазя всички, които са на път да направят тази съдбовна грешка. Крайно неприятно ми е когато трябва да давам орицателни отзиви за някоя книга, до скоро считах, че е нужно авторите винаги да се поощряват, но вече разбрах и че не е хубаво, когато някой се вземе прекалено на сериозно. Все по-често наблюдавам как хора в стремежа си да се изявят като артисти в едно или друго поприще, създават своето "изкувство" и усилено заливат социалните мрежи с него, като най-нагло ни го налагат да го харесваме и подкрепяме.  Разбира се, по закона на гадостта техните амбиции не спират до тук и разпространението на "гениалните им творения" все повече се бута в обществото и ни заобгражда. Меркантилните подбуди убиват таланта, а с него и естетиката в изкувството си отива. Но най-тъжното е, че има хора, които вярват в тези произведения и така пошлостта се превръща в масова култура. Изобщо не знам как това книжле "Как оглупях" е стигнало до България и как са се навили да го издадат. Безпочвено прехвален и отегчително бездарен труд на някакъв младеж, който е решил, че иска да е писател. Срамота е да се предлага такава шлака на хората, които обичат да четат, а да не говорим, че тази несръчно сглобена историйка е позор за литературата. Май много време му отделих.

I am not planning on translating everything I wrote about this book in Bulgarian, just because it is not worth the time I would spend on it. With a few words, "How I became stupid" is a great disappointment - poor written, there are some ideas that remained undeveloped, a pathetic attempt at satire, so overall the entire work is very shallow. I wouldn't even call it a novel, because the definition of a novel doesn't exist in this piece of self-indulgent nonsense. It is truly sad how this thing circulates around the world.