Завърших книгата. Налях си чаша червено вино, изпекох малко кестени и седнах замислено на масата, чувството на раздяла разкъсваше душата ми. Поех си дълбоко въздух, а пръстите започнаха охотно да удрят по клавишите.
"Алексис Зорбас" е една от онези книги, в които и ти самият присъстраш, но не като читател, а като събеседник, като свидетел, като съвременник на събитията и хората описани вътре. Майсторският стил на Казандзакис те настанява уютно в историята, тъй че нищо да не ти се струва непознато и необикновено, та дори и нищо да не знаеш за Крит. Не случайно на всеки от нас, след като прочете книгата, му се иска да срещне Зорбас, да вкуси от лудостта му, да се потопи поне за миг в необуздания порив, който изпълва живота му, да се разпали и угасне в критската история. Той, Зорбас, не е просто един харизматичен и сладкодумен скитник, който изпълва съдържанието на романа, той е самият смисъл на живота - въпросът и отговорът, богът и демонът, битието и смъртта. Точно по този философски път е крачел Казандзакис, когато среща истинския Зорбас и неговото светоусещане ражда музата за този прекрасен роман.
"Алексис Зорбас" не е народописна книга за гърците, нито възхвала на гръцкия дух, тя е философия на щастието отвъд моралните ограничения.
Имам една теория, че книгите ни намират в подходящият за нас момент. Виждаш книга, любопитстваш, чудиш се, но не посягаш към нея. Минава време, забравяш. След месец, година, две тя пак те намира и с невидима сила те притегля към себе си. Душата се обладава от силата на написаното, а ти за миг не съжаляваш, че не си посегнал още първия път... защото знаеш, че тогава не си бил готов.
No comments:
Post a Comment