Warhol - A Different Idea of Love

   Не разбирам напълно изкувството му, но изложбата беше безплатна. 
   Снимковият материал от телефона. 

Изложбата на Бьорк в МоМА - катастрофа, ама не съвсем

                     COURTESY WELLHART LTD & ONE LITTLE INDIAN/MOMA

  Още преди да е отворила официално за посещение ретроспективната изложба на Бьорк ( 8-ми март - 7-ми юни, 2015) в МоМА (Музей за съвременно изкувство в Ню Йорк) предизвика небивали критики. Арт критици се запрепъваха един след друг да повтарят като папагали каква "катастрофа" е трибюта посветен на исландката певица. 

Кураторът на МоМА и директор на МоМА PS1 Клаус Бисенбах преследва Бьорк с идеята за нейна изложба повече от десет години. Когато тя най-накрая склонява да се съгласи, организацията на изложбата съвпада с преломен момент в личния й живот - раздялара й с дългогодишния партньор фотографът Матю Барни и затова единственото условие на Бьорк е изложбата да не е само върху отминали проекти, но и да представя настоящото пространство, в което творческият й дух витае. 

  В колекцията събрана от Бисенбах за изложбата са включени фрагменти от емблематични видео клипове на исландката - роботите от “All Is Full Of Love”, манекени прототипи на Бьорк облечени с познати нейни аутфити - размъкнатия пуловен от корицата на първият й албум “Debut”, роклята на дизайнера Alexander McQueen от “Who Is it”, култовата булчинска рокля на същия дизайнер от клипа на “Pagan Poetry”, лебедовата рокля, с която Бьорк се изкочи на оскарите през 2001 година и т.н..  Освен това посетителите на музея ще имат възможност да разгледат музикални инструменти, дневници с музика и текстове на песни, както и аудио гид, наречен ‘Songlines’, където разкази писани от Sjon с характерния за него сюрреалистичен изказ, и четени от женски глас, разказват за момичето (Бьорк), което открива фееричния свят на музиката. Последният и най-съществен фрагмент от експозицията е затъмнена зала, в която е представена премиерата на песентa “Black Lake” от последния й албум “Vulnicura”, чийто клип е заснет през изминалото лято в Исландия.

Дни преди да стартира изложбата усърдията на Клаус Бисенбах бяха буквално сринати в земята. Реакцията на журналистическото съсловие беше като безупречна проекция от романа на Айн Ранд “Изворът”, където единодушният глас на медиите срива авторитета на архитекта-индивидуалист Хауърд Роук. 

  Трънът в очите на арт чичките и лелките не е Бьорк, “тя заслужава много повече” - споделят едни, а постното представяне и лошата организация на господин Бисенбах и МоМа. Оттук се започва едно кудкудякане и надкукуригване кой ще изпее повече смазваща критика за куратора и управата на музея. Едни роптаят, че музеят щял да се превърне в "multiplex mall" за поп култура, на други пък им било скучно, трети пък не намирали логика в изложбата, четвърти пък не могли да се почувстват отново на 16, когато за първи път са започнали да случат Бьорк. А едни хипстърчета, който до онзи ден са припадали на концерти на Бритни Спиърс, не знаели коя е Бьорк, но и след изложбата не успели да разберат. Ruy Spaeth от The Week толкова се е самозабравил в критиката си, че е стигнал прекалено далеч, като определя МоМа: “as anyone who has been to MoMA on a Saturday can attest, it has indeed become a zoo, a Disneyland for college-educated tourists wielding selfie sticks. “ Ех, от кога изкувството е само за напудрени снобарчета с лъснати очилца? Нима всеки човек няма право да опознае изкувството… и животните! И аз изпитвам алергична неприязън към романи като “Яж, Моли се и Обичай”, но в крайна сметка предпочитам хората да четят тях, от колкото да обезглавяват себеподобни, да горят библиотеки или да разрушават древни статуии.

  Но да се върнем на изложбата. Единственото, което отбелязах в цялата буря от критическа какофония е, че повечето арт отворковци забравят, че Бьорк е не само (“поп”) певица с причудлив глас. Тя е мултимедиен артист, често определяна като изобретателна индивидуалистка, “брилянтен куратор на собственото си изкувство”, гениален творец. В проектите й винаги се усеща финия синхрон на аудио-визио лириката. В книгата си “Романтичният егоист” френският бохем Фредерик Бегбеде я определя като “врата на възприятието”,  и с право, защото Бьорк е от онези творци, които живеят за да създават дълбоки усещания. Това е нишката, която е водела господин Бисенбах при организирането на експозицията - да разъгрне многопластовия талант на исландското чудо. Дали му се е получило, без да съм там не мога да кажа, но със сигурност мястото на Бьорк е в музея за съвременно изкувство, защото докато Мадона (while trying too hard)  се препъва в наметалата си и се джафка с дизайнерите чия е вината, Бьорк остава вярна на себе си и на своята оригиналност, като твори музикални проекти несъмнено оставащи в културната история на XX-XXI век. 

"Странната библиотека" от Харуки Мураками

“Странната библиотека” е последната излязла книга на английски от Харуки Мураками. Мернах я в книжарницата и докато й хвърля един поглед, взех, че я прочетох. 

Книжката привлича окото с интересния си визуален формат, шрифт и сайкаделик илюстрации почти на всяка страница. Това обаче не е роман, а къс разказ-приказка, който ще изядете за 20 минути. Любознателен ученик решава, че иска да научи повече за данъчната система в Османската империя и докато търси съответните книги в библиотеката се забърква в ексцентричен, забулен муракамски сюжет. Креативните илюстрации, които придружават текста още повече го подчертават и, по мое мнение,  именно те правят книжката продаваема и изобщо съществуваща. Приказката е прекалено кратка, за да бъде публикувана в самостоятелна книжна форма.  Подозирам, че предстоят да излязат и други кратки произведения на Мураками в подобен илюстрован вариант и ще се заформи нещо като колекционерска серия. 

"Левиатан" ("Leviathan", 2014)

Снимката е взета от тук

Един от филмите, които исках, но не успях да гледам на VIFF 2014 е “Левиатан” на руският режисьор Андрей Звягинцев. Случайно мернах, че в момента го прожектират в кварталното кино и с охота се наредих на опашката за билет. 

Вече познавах режисьора от други два негови филма - “Изгнанието”(2007) и “Елена”(2011), и усещах, че в основата на сюжета ще стои отново сложна човешка драма. Не се излъгах, но тук драмата е перфектно съчетана със суровите пейзажи на северна Русия и разпространеният на Запад стереотип за средностатистическия руснак - безпощадно наливащ се с водка братушка. 

Николай е майстор-монтьор на средна възраст, който, за да запази дома си, води устремена битка с местната покварена бюрокрация, чиято свирепост и корупционна практика е олицетворение на библейското чудовище Левиатан. В борбата си срещу намеренията на кмета, Николай привиква свой стар приятел, адвокат от Москва, но присъствието на московчанина още повече усложнява живота на Николай. Развръзката и краят ще решите вие дали да узнаете. 

“Левиатан” е сниман в северният руски град Кировск и местноста Териберка на Баренцово море, пейзажите, приличащи на скандинавски, са поразителни и успяват безупречно да подчертаят сюжета. Филмът заслужено вече притежава няколко отличия, сред които “Златен Глобус” за най-добър чуждестранен филм, най-добър сюжет от филмовият фестивал в Кан и номинация за “Оскар” за най-добър чуждестранен филм. “Левиатан” ще бъде включен в 19-и международен филмов фестивал София Филм Фест. ;)

"Преводачът на болести" от Джумпа Лахири

Тази книга представлява сборник от разкази, който най-искрено ви препоръчвам. Има нещо много човешко и в същото време неуловимо в историите разказани от Джумпа Лахири. Общото между разказите е, че всички герои са от индийски произход, а дали действието ще се развива в Индия или Америка за читателя няма никакво значение, защото Джумпа Лахири залага най-вече на добротата и искреността, която действащите лица носят в себе си. Стилът на авторката е лек и плавен, носи се безшумно във въздуха и оставя следите на нежно благоухание. 

Ако преди десетина години някой ми беше казал, че един ден ще обичам да чета разкази, нямаше да му повярвам. Но в разказите започнах да откривам много майсторство и дълбочина. Всеки път ме поразява фактът как някои автори успяват в рамките на десетина страници да внесат толкова яснота, чувства, плътност и завършеност. При Лахири всичко това е налице, но и нещо повече. 

Историите в този сборник са изключително обикновени, но са цветни и ухаят. Пред очите ти не стои само равнината на напечатаните изречения, а изникват шарени образи на пъстрите сари, които госпожа Сен облича, прелестното излъчване на Туинкъл, изражението на отчаяно очакващият любов господин Капаси или оскъдното обежище където Биби Халдар е натирена. Заглавието на сборника навярно ви предупреждава за нелеко четиво, но повярвайте ми, една от причините, подари които харесах Лахири е, че не разчита на драматичен обрат или умиращи герои, за да й се получи интересна и запомняща се история. В “Преводачът на болести” съвсем няма да откриете списък на страшни болести или цяр за тях, това е просто името на един от разказите включен в сборника. 

През 2000 година сборника получава наградата “Пулицър”, а през 2010 година излиза на български под логото на Жанет 45. Потърсете я. 

Културното Наследство На Британска Колумбия

Още с кацането си на летището във Ванкувър, човек е посрещнат от високи индиански тотеми, скулптури и изображения характерни за племената от западното крайбрежие на Севрна Америка. 

Канада, за разлика от САЩ, полага старателни усилия, за да запази индианското наследство, както и да подпомага индианското изкувство. Организират се фестивали, изложби, откриват се индиански културни центрове. Хайда е най-влиятелното индианско изкувство в Британска Колумбия, което може да срещнете във всеки магазин за сувенири или дори под формата на улични графити в различни части на града. Племената Хайда обитават северната част на Британска Колумбия, до границата с Аляска. За тези индиански племена се твърди, че те са първите, които са обработвали масивните кедрови дървета за създаването на тотеми. Чрез дърворезбата изобразена на тотема, който обикновено е издигнат пред дома, индианското семейство разказва за семейната история и потекло. 

Един от най-често срещаните и комплексни елементи в индианската култура от северозападното крайбрежие е гарвънът. Той символизира създаването, знанието, престижа, сложността на природата и фиността на истината. Често в ритуали е привикван като съдник, тъй като вождовете на племето вярвали, че това, което виждат очите не винаги е истината. Според някои легенди, гарванът е също и връзката със създателя или космоса, а в крилата му има заровени послания, които могат да бъдат разкрити само пред семействата, който най-много заслужават да достигнат знанието. 

Антропологияния музей на Ванкувър (МОА) е куриран почти изцяло с индиански находки на двете най-основни племена обитаващи БК - Kwakwaka’wakw, които живеят на и около остров Ванкувър и Хайда, за които ви писах по-горе. Отличителните черти на  Kwakwaka’wakw са гарвановите маски, а разликата в тотемите им е реалистичното изображение на образите и четливостта, докато при Хайда изображенията в дърворезбите са представени по-абстрактно. 

"Измъчена любов" от Елена Феранте

“Жените в историите ми са ехо на истински жени, чиито страдания и борбеност са повлияли на моето въображение: майка ми, приятелка от детството, близки, чиито истории познавам. Като цяло събирам техните преживявания с моите собствени и така Делия, Амалия, Олга, Леда, Нина, Елена, Лену се раждат от тази съвкупност. Но ехото, което сте усетили може би произлиза от колебанията у персонажите, над които съм работила. Моите жени са силни, образовани, самосъзнателни и наясно с правата си, но в същото време са обект на неочаквано пропадане, на някаъв вид робуване или подли чувства. Аз също съм изпитвала тези колебания. Познавам ги добре и това също въздейства на начина, по който пиша. “  Елена Феранте

Ще започна с това, че най-искрено пожелавам на българския читател в най-скоро време да се запознае по-обстойно с романите на Елена Феранте. Но най-вече с неаполитанските серии на "Брилянтната приятелка", от които аз съм така обсебена. Много съм ви писала за тази изключителна италианска писателка, затова днес ще бъда  кратка. 

“Измъчена любов” (не съм сигурна дали така ще бъде преведено заглавието на български) е първият публикуван роман на Феранте. Таланта и идеите на авторката, които се разгръщат по-подробно в следващите й творби, тук са в малко по-суров вид. Героинята Делия, провокирана от внезапното удавяне на майка си, заминава за Неапол в търсене на отговори, относно последните събития от живота на майка й, подтикнали я да влезе сама в среднощното море. Делия попада във вихрушка от разкрития тясно свързани и със самата нея, чиито описания и разсъждения се разстилат плавно из станиците на романа.  В основният замисъл на Феранте стои проекцията на майката върху дъщерята, която оформя един изпъкващ контур на многопластовото влияние, което Делия усеща върху себе си. 

“Измъчена любов”, "Дни на самота" и "Изгубената дъщеря" са първите три романа на авторката, всеки от около 120-130 страници, но които посаждат корените на нещо много по-мащабно, обстойно и належащо - неаполитанската серия на “L’amica geniale” ("Гениалната приятелка"), която достига приблизително 1700 станици и е съвършена литературна сладост. 

Отличителната черта в романите на Феранте е крещящата прецизност в изследването на метаморфозите, в които броди женската душевност. За стила й каквото и да кажа няма да е достатъчно.