"Изворът" от Айн Ранд

Единственият мотив, който ме подтикна да започна “Изворът” е архитектурата като главен сюжетен компонент на романа. Дадох на книгата най-високата оценка в goodreads, тъй като оценявам усилията на Ранд да създате толкова мащабно произведение, което дори и критиците й дочитат до край. Това е роман, който със сигурност ви препоръчвам да прочетете, дори и мнението ми по-долу да ви изглежда доста противоречиво.

Чисто литературно “Изворът” е увлекателно четиво от среден клас. Казвам това, защото освен, че сюжетът е лесно смилаем, а героите разделени на добри и лоши, Ранд не залага особено на литературните похвати в строежа на творбата си, а по-скоро на фактология и диалози между персонажите. Това, в моите разбирания, я доближава по-скоро до посредствеността, с която тя всъщност упорито се бори с романа. В никакъв случай не считам, че Ранд е посредствен автор, а по-скоро усещам липсата на старание за сметка налагането на собствените й философски възгледи. Казвам това, защото в развитието на характерите на героите не се наблюдава еднаквост - по този начин най-презряният, зъл и отрицателен образ (Елсуорт Тухи) за мен се превърна в най-любим, заради пълнотата на характера и времето, което му е отделила Ранд. Той е единственият образ, който чрез завършеността си не ми позволи да се зачудя за миг над скритите мотиви тласкащи действията му. Учудващо, най-недоразвит остава самият главен герой, най-положителния персонаж - Хауърд Роурк, талантлив млад архитект-идеалист, който се отличава от мнозинството такива не само със затворения си характер, но и с индивидуализма в разбиранията и въображението си. Съвършен професионалист и философ, чиито личностни качества обаче явно са дарени свише, тъй като Ранд е счела за ненужно да уведоми читателя от къде Роурк черпи всичките си познания. Със сигурност не от житейски опит. 

Установих, че харесвам романът единствено заради наивният романтизъм и архитектурните бележки, а не заради философските нагласи, които пропагандира Ранд. Образът на Роурк е особен и интересен, но за съжаление възможен само в един химеричен свят. Дори набеденият за негов прототип американски архитект Франк Лойд Райт не е отказвал поръчки от клиенти, за да защити идеалите си.  Егото на Роурк е толкова непоклатимо, че бъде ли имплементирано в реалния свят не би му дало никакъв шанс за прогрес. 

Архитектурата е висша форма на изкувство, чийто краен продукт е съвкупност от светогледа на няколко типа хора: предприемач-творец-изпълнител-потребител. Това е еластична верига от идеи и компромиси, която в крайната си форма е достъпна до всеки зрител, за да я съзерцава, критикува, обожава или ненавижда. Но от цялата верига архитектът е този, който е принуден да разрешава мъчитени проблеми и за да намери решение той аранжира идеи и образи, превръща се  в куратор на сценарии и решения, прилага мърдостта на съмнението, за да преобрази хаоса в последователност. Точно заради това ми се струва, че Ранд е изпуснала нишката.

“Обективизмът” на й ми се струва ирационален и е в пълен противовес с моите схващания, но няма да навлизам в темата, защото както е казал Алеко Константинов, “Разни хора, разни идеали”, всеки е свободен да тълкува и да се отнася към възгледите на Ранд според собствените си нагласи и отношение към закономерностите на човешката природа. 

   Сградата от снимките е Surrey Public Library с архитеркт Бинг Том.

Разколът в Обетованата Земя

  От седмица насам всяка сутрин преди да тръгна за работа си пускам в слушалките Balkan Beat Box. Въртя едни и същи парчета всеки ден. Харесвам ги много, но този път е различно. Слушам ги не защото веселите ритми карат балканската ми душа да подскача, а в знак на пълна солидарност и съпричастност към социалната кауза на групата - против на войната в Обетованата Земя. 

За тези от вас, които не знаят, Balkan Beat Box са израелска група силно повлияна от балканската музика (включително и българската).  Ритмите им са джипси-пънк, а текстовете им, в много случаи, са против политиката на израелското правителство срещу Палестина. Групата има непрекъснати клубни изяви и е изключително популярна в Севрна Америка, Европа и разбира се Израел. Антиполитическите настроения, с които е наситена  музиката им  не е само тяхна лична кауза, а и позиция на хиляди млади израелци. Сред тях е и моята приятелка Яел, която се опитва вече няколко години да намери политическо обежище в Канада, защото е против войната и отказва да участва във всякакви военни действия, включително и задължителната за всеки израелски гражданин годишна военна служба. 

   Преди два дни на стената си във фейсбук Balkan Beat Box отправиха следния апел:

  “As most of you already know, violence in Israel and in Gaza has reached a new low. We are extremely concerned and we call both sides to cease from military action and start real negotiations to resolve the conflict down to its deepest roots.”

Никой не ги послуша, а оттогава до сега конфликта ескалира още по-мощно. 

Както винаги така и сега до този момент нито Натаняху, нито бунтовниците от Хамас имат намерение сериозно да седнат на масата за преговори, а Обама се е бетонирал в мълчание и бездействие, тъй като част от данъците на американските граждани отиват за подпомагане военните програми и нелегалните строителства на Израел в Палестинските територии. Е, разбира се, не пряко, но като безвъзвратна годишна помощ на САЩ към Израел. Тази безвъзвратна помощ попаднала в каналите на покварената власт с изкривени от алчност идеали поразява най-уязвимите, тези които без да искат се оказват в центъра на събитията - там, където злополучно се приземява изстреляната ракета и разпръсва прах и смърт около себе си. Хора, които са затворници в земята, в която са се родили, лишени от най-елементарното човешко право - свободния живот. Според най-елементарната логична мисъл сред толкова сурово потисничество появата на бунтовнически организации е най-нормалното нещо. Нали и ние сме го преживели пет века и още го помним. 

 Трагедията, която пътува по тези земи вече няколко поколения не остава скрита за света. Все повече неправителствени огранизации, културни дейци, публицисти, професори и свободни граждани се включват активно в популяризиране  на проблема. 

Наскоро от неправителствената организация Ads Against Apartheid поставиха инсталация от банери на една от централните метростанции в Бостън. Проекта им, начечен “Една Дума”, красноречиво подчертава израелските злоупотреби и потъпкването на човешки права спрямо палестинците.

За кампанията си Ads Against Apartheid получават специално разрешение от MBTA (институцията отговаряща за градския транспорт) да окачат плакатите отразяващи истинската действителност в Близкия Изток.  Всеки банер е озаглавен с една дума, а в каре са описани факти и апел към минувачите, които на ден достигат 13 000. 

Едно нещо обаче обягва на Ads Against Apartheid, че от този неутихващ конфликт потърпевши са и самите израелци. Всеки гражданин на Израел е задължен да влезе в армимята за военна служба. Изключение правят само омъжени жени, хора с по-сериозни медицински проблеми и  ултра ортодоксалните евреи (по религиозни причини). Санкциите за тези, които искат да се измъкнат от военната служба за строги и сурови - невъзможност за намиране на работа, трудност при издаване на документи, следване в университет и т.н. И в двете страни на конфликта политиката на Израел безпощадно потъпква човешките права и свободи като отнема правото на избор. Не случайно в последните години в Обетованата земя се появи силно изразено антивоенно движение наброяващо най-вече  ултра ортодоксални (Хареди) евреи, които отказват да служат в армията. До този момент те са едва десет процента от населението на Израел, но са бързо разтяща общност, която се очаква в следващите 25 години да достигне до една четвърт от цялото население на Израел. Дори в този момент увеличаващият се брой на ултра ортодоксални граждани изправя страната пред финансово предизвикателство, тъй като най-тежкото последствие от освобождаването от военна служба е безработицата, пред която са изправени религиозните граждани, принудени да разчитат само на социални помощи. Оттук назрява и друг съществен проблем - недоволството на останалите израелци спрямо привилегията на религиозната общност. Заформя се един горчив вътрешен спор, а Израел, която често нарича себе си “най-демократичната държава в Близкия Изток”,  решава в полза на армията и налага ограничаване на броя на ултра ортодоксалните младежи, които могат да се освободят от военна служба. Тези които не успеят и откажат да се явят подлежат на издирване и затвор.  Затвор! Хареди изповядват ултра ортодоксален юдаизъм, според който евреите са обещали на Бог да основат държавата си Израел без насилие.

Упование, което е в пълно противоречие с установената от ционистите политика. 

Прогнозите не са обнадеждаващи за нито една от страните на конфликта - едните ще убиват насила, а другите ще бъдат убивани.  При всички положения и двата народа са обречени. 

И между другото.... книга!

 Отдавна не съм писала за книги. В последните месеци само събирам книги оттук-оттам, но така и не посягам към никоя от тях. Все се чудя от къде да почна, а когато убивам време в книжарницята все някое ново заглавие се изпречква на пътя ми с интересна корица или формат. Като например книгата на Ерленд Лу "Lazy Days"- джобен формат, но с твърди корици във винтидж стил, леко грапави с разстлана хипстърска графика на тях. Мъничка, лека, прилича по-скоро на тефтер, от колкото на книга, но изглежда толкова симпатична, че ми стана любопитно какво се крие зад този приветлив образ. Обърнах я и като видях цената я оставих обратно на рафта и си тръгнах. Не ми се даваха 20$ за книжка, която ще присъства в живота ми два-три часа. Пробвах да я издиря в библиотеката, но всички копия бяха разграбени, хипстърите ме бяха изпреварили и трябваше да чакам на опашка около две-три седмици докато дойде моят ред. "Забрави" - викам си, върнах се в кижарницата и я зачетох. Ходех и четях всеки ден в остатъка от обедната ми почивка, не толкова защото ми беше безкрайно интересна, а от някакъв магарешки инат в знак на протест срещу абсурдната й цена. Така я превърнах в първата си книга прочетена изцяло в книжарница, изпитах някаква безцеремонна гордост от това, че наруших сакралния обет автор-издател-книжарница-читател, защото съдържанието в никакъв случай не оправдаваше цената. Дадох си сметка, защо в тази книжарница все по-малко се срещат хора, които обичат книгите и защо първият етаж на книжарницата е изцяло посветен на стоки за дома - от плетени кошници, чаши и чинии до бижута, шалове и дамски чанти. 

Хората, които обичат книгите не пазаруват оттук, за тях има интернет. 

Но да се върна на норвежкия роман, който се оказа, както подсказва заглавието, неангажиращ, кратък и на моменти дори забавен. В по-голямата си част е диалог между съпрузи, които прекарват семейната си почивка в Германия. По едно време единият от тях, а може би и двамата изтрещавят и романа приема съвсем различен контраст. После идва краят. Нещо между Нотомб и Керет, но в много по-неузрял вариант. Ако ви се губи време, заповядайте!

Сет Роугън и Джеймс Франко ще трепят Ким Чен Ун в "Интервюто"

Миналата есен в един дъждовен следобед една от колежките ми се завръща от кратка следобедна почивка и нахлува с гръм и трясък в офиса. Видяла някой отпред, някой известен. Тази новина предизвика моментална суматоха сред останалите колежки и за нула време всички се скупчиха и закудкудякаха около момичето. И аз нали съм клюкарка веднага се присламчих да хвърля едно ухо на новината. “Джеймс Франко, Джеймс Франко е отвън, видях го , видях го!” - повтаряше колежката. “Оле” - викам си аз, “кой пък е тоя Джеймс Франко?” Ама нали съм зле с имената, хич и не очаквах да се сетя кой е. “Холивуд, Холивуд” - викаха колежките. И докато умислено разсъждавам и прехвърлям образи в главата си всички кокошчици вече бяха на вратата, изниза се целия офис да види Джеймс Франко. Отивам и аз, да не изпусна нещо. Излизаме отпред и що да видя! Не Холивуд, ами Северна Корея дошла в центъра на Ванкувър. Едни паметници, едни врати, един униформен с прическа на Ким Чен Ун. Питам колежките тоя ли е Джеймс Франко, не не бил той. Гледам един друг младеж насреща и му махам, той гледа в мойта посока, но нали съм недоскиф не мога да го видя добре къде точно гледа. Младежа маха обратно и тръгва към нас. Айдеее идва да се кара да сме по-тихи и да не ги разсейваме си викам аз, пък той идва и казва: “Добре, айде да си направим няколко снимки всички заедно.” Аз продължавам да се оглеждам за Джеймс Франко, а една колежка ме сръгва и вика “Тоя е Джеймс Франко!” О, така ли, веднага извадих телефона и да направя няколко снимки, но те кокошчиците се червят и кудкудякат около него, та не намерих удобна позиция. Викам му, “Този Ким Чен Ун ли е, кво прави тука?” А той, “Да, той е, ще го убиваме!” Посмяхме се, но после им казвам да колежките, че северно корейците ще зареждат ядреното оръжие заради тоя филм, щото едно е  Денис Родмън да ти дойде на рождения ден, но друго е Сет Роугън и Джеймс Франко да ти се подиграват. Да питат Кание Уест и Ким Кардашиян ако не вярват! И като споменах последната звездна двойка, чак тогава се сетих от къде го знам Франкото. 

Та реакциите на Северна Корея не закъсняха след като тази седмица беше пуснат официалния трейлър на филма. Севернокорейското правителство отправи остри заплахи за саморазправа с враг номер едно - САЩ, заради предстоящата комедия на Сет Роугън и Джеймс Франко - “Интервюто”, където двамата извършват покушение над младия лидер Ким Чен Ун. “Ако американското правителство не спре излъчването на филма, ще се изправи пред сурово и безмилостно отмъщение” - посочва анонимен говорител на севернокорейското правителство. “Излъчването на филма ще бъде тълкувано като акт на война и ние няма да толерираме това” - добавя анонимния глас. Премиерата на филма е насрочена за тази есен, а чучхетата имат още няколко месеца да заредят пушките. 

"Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?" (Матей 27:46)

 4:11 Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.

4:12 Никой никога не е видял Бога; но ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта към него е съвършена в нас.

4:13 По това познаваме, че пребъдваме в Него и Той в нас, гдето ни е дал от Духа Си. - (Из учебника на всички християнски духовници - Библията {Първо послание на свети апостол Йоан 4:11})

В  един прохладен майски следобед на ръба между две дъждовни бури се озоваваме по свое желание в Бачковския манастир. Стъпваме бавно по камънака, разглеждаме подробно двора, тук-там някоя снимка за спомен. Интересно ни е, уютно ни е в прегръдката на Родопа планина, нищо че във въздуха ни настига свирепата миризма на кебапчета. Бачковският манастир е сред стоте национални туристически обекта, така че тук и вярата и търговията са на едаква почит. В двора на светата обител сложена една сергия, над нея надпис “АГНЕТА”, а пред нея един камуфлажен на пост, агнетата ги нямаше.

Докато любопитно разглеждаме наоколо от църквата излизат двама монаси с бели одежди (тези на снимката), веднага ги разпознавам, че са католици. Говорят на чужд език - улавям, италиански е. Единият монах вървейки към изхода приказва нещо на група хора, а другия се заглежда към нас. Някакъв инстинкт ни накара да го приближим и да го помолим за обща снимка. Веднага се съгласи, щтракнахме се, а той ни запита кви сме, що сме. Заразправяхме му нашата история, после беше той наред. Французин, роден в Африка, в момента живее в Италия.  Монах от ордена на “Свети Августин”. Каза, че са пилигрими, които обикалят светите места в България. Идват от Рилският манастир и продължават към католическата катедрала “Свети Лудвиг” в Пловдив. Побъбрихме, пожела ни Господ да е с нас и се сбогувахме. Сега беше наш ред да се поклоним и да разгледаме църквата.

Още в предверието се изумихме от отпечатъка, който са оставили времето и свещите по стените и купола - почки всичката иконопис е почернена, тук-там се виждат фрагменти от икони. И тъй като не видяхме знак забраняващ снимането използвахме зумиращата функция на фотоапарата, за да разгледаме какво е изрисувано по купола. Възрастната жена, която продаваше свещи ни подскаца, че тази църква “Успение на Пресвета Богородица” съществува от XVII век, а тъмното було заличило изографисаното искувство е дело на дима от свещи и кандила. С изумление и възторг влязохме в храма, от дясно на входа ни посреща в своята скромна обител чудотворната Света Богородица. Помълчахме,  смирено се помолихме, благодарихме на Бога и пак с удивление заразглеждахме фрагментите на този вековен дом на християнската вяра.  К. обожава детайлите, затова погледът му бързо намери пристан върху висящия над главите ни полилей. Но съзерцанието му не продължи дълго - в църквата влязоха мърморейки помежду си два игумени. Наблюдавах ги от любопитство, но така и не ми стана ясно за какво точно дойдоха, а К. все още захласнат по детайлите излезе от унеса, приближи ги и запита:

   - Предвижда ли се в бъдеще реставрация на храма? 

Духовниците си хвърлят по един светкавичен поглед и единият рязко, категорично и гръмко отсича:

   - Ами, ако дадеш един-два милиона ще го реставрираме!

   - Ти не мислиш ли прекалено меркантилно за божи служител? - едвам се побира в кожата си К.

   - А ти не си ли прекалено меркантилен да ми задаваш такива въпроси? - сбръчка вежди и се изстреля навън. Другия не знам къде се покри, но докато се съвземем от религиозния шок, който току-що ни сервираха божите раби, него вече го нямаше.  Безмълвни излязохме навън и доразгледахме останалата част от двора на манастира. В една кошара беше останало самотно едно агънце, от време на време се обаждаше, приближих се и му се порадвах - хем се радвах, че му се е разминало по Гергьовден, хем ми стана тъжно, щото според размера му скоро щяха да му забият ножа. Навремето дядо ми гледаше овце и много ги обичаше. Той беше много добър и уважаван човек, но си тръгна много преди аз да порасна. Та сега видя ли овце и вълна винаги се сещам за навлажнените му сини очи и мъдрият му поглед. Нося вълна и събирам хлопки, за да си спомням за него. 

Останали без настроение заради случката в църквата седнахме на една пейка в двора. Поразмишлявахме върху вековете кървава история и усилията на предците ни да запазят жива християнската вяра в тежки времена и докато мислим и се чудим защо Господ си е плюл на петите зад нас се чува разговор на висок глас:

   - И един вътре ми се прави на много умен, кога сме щели да реставрираме?! - Обръщаме се и пред очите ни  духовника разправя на камуфлажния. К. го стрелна с враждебен поглед, онзи се смути и офейка. 

И ние офейкахме. Господ също. 

В куфара сложих...

 Това са част от нещата, с които се прибрах в Канада преди броени дни. Този път умишлено тръгнах с лек багаж, за да мога да имам място за книги и други интересни нещица, върху които погледът ми може да попадне. Колкото и да взема все ми се струва малко и когато разопаковам и нареждам багажа неизбежно въздишам по всичко, което съм оставила там. 

Слагам носталгията в задния си джоб и започвам да изреждам от ляво надясно с какво съм се сдобила.

 1. Солничка за мерудия от Бачковския манастир (замислям отделна публикация за преживявания). 

  2. Ръчко изрисувана купичка от турската сергия на панаира на занаятите в Пловдив. Купих и няколко керамични магнита в османски стил, които още с прибирането ни бяха централно на хладилника.

 3. Дървен магнит на стария Пловдив закупен от магазинчето за сувенири срещу информационния център на Хисар капия.

   4. Книги! Бях решила, че ще си купя книга от всеки град, който посетя за краткия си престой. Та, първите две взех от Сливен, "Рай друг не чакай" ми е подарък от представянето на книгата в Пловдив, Казандзакис и Керет грабнах набързо в навечерието на една зловеща буря във Велико Търново.

   5. Розов кварц и планински кристал от единствената крайпътна сергия между село Борово и Кръстова гора в Родопите. Оттам си донесох и един голям чан (хлопка), който не присъства на снимката.

   6. Две малки хлопки от панаира на занаятите в Пловдив. Хлопките са ми слабост, особено тези с вълнена украса, а защо е така друг път ще ви разказвам. 

    7. Книжна кесийка с магнит от Цари Мали град, Самоковско. 

   8. Два авторски, ръчно рисувани керамични магнита на България и Пловдив от последната сергия в дясно пред Бачковския манастир. Изработката е прекрасна, донесох няколко и за подарък.

 На снимката не намериха място още: две цветя "Пустинна роза" (Adenium Obesum - пристигнаха непокътнати), един суджук, кутия бонбони, меденки и бисквити ( за колегите ), ключодържател с овци, кожена кесийка и ръкавици от ART 93, книга "Малкият принц" на английски (подарък), два лака за нокти, шноли за коса, няколко стари български монети, едната от които е два лева с ликът на Альоша (подарък - ще ви я снимам), големия чан, сребърен пръстен, два броя ръчно плетено пончо, две блузи, един клин и една торба хомеопатични лекарства.  Това е. А можех да напълня още три кила багаж. Точно колкото тежи едно вълнено одеало от Смолян. Другият път. 

№ 100

В № 100 няма да пиша за книги. В последно време, от както пролетта се промъкна на хоризонта, дългоочаквана и цветна, не намирам никакво време за четене. 

Започна ли по-често да отварям очи в ясен слънчев ден, от вътре ми напира едно желание да измия очи и да тръшна светкавично вратата след себе си. Обикновено не знам къде отивам, но задължително тръгвам на някъде, защото където и да стигна тук все е хубаво и пролетта няма да ме разочарова. Понякога се мятам на ръждивото колело и препускам до по-далечна част на града, с която искам да се запозная. Миналата седмица прекосих целия град с колелото, за да стигна до един клон на библиотеката, който единствен имаше свободен един норвежки роман, който дебна да прочета. Докато стигна до там романът вече беше поел по друг път, но пък насреща ми се изпречи ето тази розова стена. Викам си, като няма книга поне да сложа снимка на нея в блога.

И така.

Преди да ви пусна малко скучни снимки на разцъфнали дървета ще ви разкажа на какво станах свидетел току-що:

Живея във Ванкувър, Канада. Град, извстен с това, че почти винаги оглавява класациите или е в топ 5 на най-добрите градове за живеене в света. По този въпрос няма да споря, нито ще ви се обеснявам колко невероятна е природата тук. Случката, която ще ви разкажа обаче е за това, че "селянията" не е само черта присъща на българската народопсихология, а се оказа, че и тук е пуснала здрави корени. Започвам да си мисля, че ако си простак дали си израснал в България или на "Запад" няма никакво значение, простотията при всички положения ще нанесе неприятни последици в социалното  общуване и най-често потърпевшите ще са случайни хора, кръстосали пътя й. Егоцентризмът на простака никога няма да го накара да допусне, че развалената картина е в неговия телевизор. 

Ето на какво станаха свидетели очите и ушите ми.

На сградата, в която живея, от няколко седмици се прави тотална външна промяна. Боядисва се фасадата, подсилват се терасите сменят се парапетите им, инсталират нощни светлини, градинковата площ напълно се обновява, сменя се бетонната настилка към гаража, изобщо усилена работа тече от сутрин до вечер. Днес по-голяма част от ремонта беше приключила, бяха останали да се бетонират двете алеи, които водят към стълбите на главния вход. Дойде бетоновоза, наляха бетона, загладиха "майсторите" и се впуснаха в други дейности, около приключване на проекта. По едно време, от сградата излиза млада жена, носеща някакви документи да кажем. Тя слиза по стълбите и не забелява новопоставения бетон, прави крачка и усеща, че стъпва в нещо меко. Веднага от устата й съжалително се изплъзва "I'm sorry." (Извинявам се.), но в същия момент един от работниците се засилва към нея и й крещи - "Watch where are you goin' bitch!"(Гледай къде стъпваш, кучко). В този момент мацката се изцъкли срещу работника, а аз побързах да намеря клечка за уши, че не вярвах на слуха си. Тя започна да му крещи как може да я обижда, отиде до него ритна го и му каза да си каже името, което той отказа да направи. Направи жест, с който показа къде е шефът му и й каза да иде да се оплаче ако иска. Тя взе да звъни някакви телефони, но очевидно бързаше и видимо разгневена и обидена запали колата и запраши на някъде. Въпросният работник се захвана да разказва на останали какво се е случило и естествено преувеличи случката в негова полза, казвайки че тя първо е попитала "може ли да се минава" и без да изчака отговор е стъпила. След около час, докато аз седя и мисля до прозореца какво да ви напиша, младата жена се   върна с покупки и се насочи към входа, заобикаляйки прясно бетонираните алейки. Когато я видяха, един от работниците се провикна с подигравателен тон "Now you know you need to go around." (Сега знаеш, че трябва да заобиколиш.), в отговор тя каза "I didn't know, I didn't see earlier" (Не знаех, не забелязах по-рано), а работника се разкрещя "There is a fucking sign on the door!" ( На вратата има шибан надпис!), момичето превъзмогнало гнева отговори - "This is your job, why are you so bitter about it?" ("Това е работата ти, защо си толкова кисел от това?") и се прибра. В този момент останалите работници и шефът им започнаха да се смеят и да пускат обидни коментари и ругатни за момичето. До сега винаги съм вярвала, че проявата на грубост срещу жена, и то непозната, е присъщо в най-голяма степен на българските комплексирани момчета-биячи от покрайнините, който си мислят, че дебелият им врат и бръснатата им глава ги правят недосегаеми и безсмъртни. Комбинацията от липса на елементарни обноски и невежество се проектира пред очите ми и в канадски вариант, а най-поразителното бе, че самият шеф на бригадата не се опита да възпре от ругатни работниците си, а се забавляваше заедно с тях. Хвана ме яд, че в крайна сметка за простотията не съществуват географски граници и за десет години живот извън България, най-накрая ми се яви това горчиво просветление. 

 Когато младата жена излезе от сградата загражденията не бяха сложени и тъй като цвета на стълбите и новоизлятия бетон е един и същ, човек лесно може да се заблуди и да нагази в бетона. 

И, за да разведря обстановката, пускам малко скучни пролетни снимки, които нямат нищо общо с това, което разказах.

 Магнолията е адски досадно дърво. На където и да се обърнеш все нея   виждаш. Е, красавица е няма спор! 

 Но на мен това ми е любимото дърво-храст наречено Японска Камелия

 Крайпътна библиотека посветена на жена, живяла в къщата зад пейката. 

 Най-любимата ми снимка от велоскитничеството. Пивоварна с безплатен въздух за помпане на гуми.