Thursday, June 12, 2014

"Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?" (Матей 27:46)


 4:11 Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.
4:12 Никой никога не е видял Бога; но ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта към него е съвършена в нас.
4:13 По това познаваме, че пребъдваме в Него и Той в нас, гдето ни е дал от Духа Си. - (Из учебника на всички християнски духовници - Библията {Първо послание на свети апостол Йоан 4:11})

В  един прохладен майски следобед на ръба между две дъждовни бури се озоваваме по свое желание в Бачковския манастир. Стъпваме бавно по камънака, разглеждаме подробно двора, тук-там някоя снимка за спомен. Интересно ни е, уютно ни е в прегръдката на Родопа планина, нищо че във въздуха ни настига свирепата миризма на кебапчета. Бачковският манастир е сред стоте национални туристически обекта, така че тук и вярата и търговията са на едаква почит. В двора на светата обител сложена една сергия, над нея надпис “АГНЕТА”, а пред нея един камуфлажен на пост, агнетата ги нямаше.








Докато любопитно разглеждаме наоколо от църквата излизат двама монаси с бели одежди (тези на снимката), веднага ги разпознавам, че са католици. Говорят на чужд език - улавям, италиански е. Единият монах вървейки към изхода приказва нещо на група хора, а другия се заглежда към нас. Някакъв инстинкт ни накара да го приближим и да го помолим за обща снимка. Веднага се съгласи, щтракнахме се, а той ни запита кви сме, що сме. Заразправяхме му нашата история, после беше той наред. Французин, роден в Африка, в момента живее в Италия.  Монах от ордена на “Свети Августин”. Каза, че са пилигрими, които обикалят светите места в България. Идват от Рилският манастир и продължават към католическата катедрала “Свети Лудвиг” в Пловдив. Побъбрихме, пожела ни Господ да е с нас и се сбогувахме. Сега беше наш ред да се поклоним и да разгледаме църквата.
Още в предверието се изумихме от отпечатъка, който са оставили времето и свещите по стените и купола - почки всичката иконопис е почернена, тук-там се виждат фрагменти от икони. И тъй като не видяхме знак забраняващ снимането използвахме зумиращата функция на фотоапарата, за да разгледаме какво е изрисувано по купола. Възрастната жена, която продаваше свещи ни подскаца, че тази църква “Успение на Пресвета Богородица” съществува от XVII век, а тъмното було заличило изографисаното искувство е дело на дима от свещи и кандила. С изумление и възторг влязохме в храма, от дясно на входа ни посреща в своята скромна обител чудотворната Света Богородица. Помълчахме,  смирено се помолихме, благодарихме на Бога и пак с удивление заразглеждахме фрагментите на този вековен дом на християнската вяра.  К. обожава детайлите, затова погледът му бързо намери пристан върху висящия над главите ни полилей. Но съзерцанието му не продължи дълго - в църквата влязоха мърморейки помежду си два игумени. Наблюдавах ги от любопитство, но така и не ми стана ясно за какво точно дойдоха, а К. все още захласнат по детайлите излезе от унеса, приближи ги и запита:
   - Предвижда ли се в бъдеще реставрация на храма? 
Духовниците си хвърлят по един светкавичен поглед и единият рязко, категорично и гръмко отсича:
   - Ами, ако дадеш един-два милиона ще го реставрираме!
   - Ти не мислиш ли прекалено меркантилно за божи служител? - едвам се побира в кожата си К.
   - А ти не си ли прекалено меркантилен да ми задаваш такива въпроси? - сбръчка вежди и се изстреля навън. Другия не знам къде се покри, но докато се съвземем от религиозния шок, който току-що ни сервираха божите раби, него вече го нямаше.  Безмълвни излязохме навън и доразгледахме останалата част от двора на манастира. В една кошара беше останало самотно едно агънце, от време на време се обаждаше, приближих се и му се порадвах - хем се радвах, че му се е разминало по Гергьовден, хем ми стана тъжно, щото според размера му скоро щяха да му забият ножа. Навремето дядо ми гледаше овце и много ги обичаше. Той беше много добър и уважаван човек, но си тръгна много преди аз да порасна. Та сега видя ли овце и вълна винаги се сещам за навлажнените му сини очи и мъдрият му поглед. Нося вълна и събирам хлопки, за да си спомням за него. 
Останали без настроение заради случката в църквата седнахме на една пейка в двора. Поразмишлявахме върху вековете кървава история и усилията на предците ни да запазят жива християнската вяра в тежки времена и докато мислим и се чудим защо Господ си е плюл на петите зад нас се чува разговор на висок глас:
   - И един вътре ми се прави на много умен, кога сме щели да реставрираме?! - Обръщаме се и пред очите ни  духовника разправя на камуфлажния. К. го стрелна с враждебен поглед, онзи се смути и офейка. 

И ние офейкахме. Господ също. 




2 comments:

  1. Мъчно ми стана, че не съм единственият човек, останал с неприятни спомени от посещението в Бачковската света обител. Ние пък станахме свидетели на някаква нетиха свада между свещеници и всички бяха някак сърдити и негостоприемни. Не са виновни людете, че ги отблъснаха от църквата. Лошото е, че се отъждествява с вярата. А тя не е там, между стените. Другаде трябва да се търси. Бъдете здрави и не спирайте да опознавате и обичате Родината. Защото някой беше казал: Може да не си обичаме държавата, но не може да не си обичаме Родината!

    ReplyDelete
  2. Петя, благодаря за коментара. В последствие от близки и познати се присъединиха много подобни истории за Бачковските братя във вярата. България много си я обичам, нищо не може да я измести от сърцето ми! Бъдете здрави!

    ReplyDelete