№ 100

В № 100 няма да пиша за книги. В последно време, от както пролетта се промъкна на хоризонта, дългоочаквана и цветна, не намирам никакво време за четене. 

Започна ли по-често да отварям очи в ясен слънчев ден, от вътре ми напира едно желание да измия очи и да тръшна светкавично вратата след себе си. Обикновено не знам къде отивам, но задължително тръгвам на някъде, защото където и да стигна тук все е хубаво и пролетта няма да ме разочарова. Понякога се мятам на ръждивото колело и препускам до по-далечна част на града, с която искам да се запозная. Миналата седмица прекосих целия град с колелото, за да стигна до един клон на библиотеката, който единствен имаше свободен един норвежки роман, който дебна да прочета. Докато стигна до там романът вече беше поел по друг път, но пък насреща ми се изпречи ето тази розова стена. Викам си, като няма книга поне да сложа снимка на нея в блога.

И така.

Преди да ви пусна малко скучни снимки на разцъфнали дървета ще ви разкажа на какво станах свидетел току-що:

Живея във Ванкувър, Канада. Град, извстен с това, че почти винаги оглавява класациите или е в топ 5 на най-добрите градове за живеене в света. По този въпрос няма да споря, нито ще ви се обеснявам колко невероятна е природата тук. Случката, която ще ви разкажа обаче е за това, че "селянията" не е само черта присъща на българската народопсихология, а се оказа, че и тук е пуснала здрави корени. Започвам да си мисля, че ако си простак дали си израснал в България или на "Запад" няма никакво значение, простотията при всички положения ще нанесе неприятни последици в социалното  общуване и най-често потърпевшите ще са случайни хора, кръстосали пътя й. Егоцентризмът на простака никога няма да го накара да допусне, че развалената картина е в неговия телевизор. 

Ето на какво станаха свидетели очите и ушите ми.

На сградата, в която живея, от няколко седмици се прави тотална външна промяна. Боядисва се фасадата, подсилват се терасите сменят се парапетите им, инсталират нощни светлини, градинковата площ напълно се обновява, сменя се бетонната настилка към гаража, изобщо усилена работа тече от сутрин до вечер. Днес по-голяма част от ремонта беше приключила, бяха останали да се бетонират двете алеи, които водят към стълбите на главния вход. Дойде бетоновоза, наляха бетона, загладиха "майсторите" и се впуснаха в други дейности, около приключване на проекта. По едно време, от сградата излиза млада жена, носеща някакви документи да кажем. Тя слиза по стълбите и не забелява новопоставения бетон, прави крачка и усеща, че стъпва в нещо меко. Веднага от устата й съжалително се изплъзва "I'm sorry." (Извинявам се.), но в същия момент един от работниците се засилва към нея и й крещи - "Watch where are you goin' bitch!"(Гледай къде стъпваш, кучко). В този момент мацката се изцъкли срещу работника, а аз побързах да намеря клечка за уши, че не вярвах на слуха си. Тя започна да му крещи как може да я обижда, отиде до него ритна го и му каза да си каже името, което той отказа да направи. Направи жест, с който показа къде е шефът му и й каза да иде да се оплаче ако иска. Тя взе да звъни някакви телефони, но очевидно бързаше и видимо разгневена и обидена запали колата и запраши на някъде. Въпросният работник се захвана да разказва на останали какво се е случило и естествено преувеличи случката в негова полза, казвайки че тя първо е попитала "може ли да се минава" и без да изчака отговор е стъпила. След около час, докато аз седя и мисля до прозореца какво да ви напиша, младата жена се   върна с покупки и се насочи към входа, заобикаляйки прясно бетонираните алейки. Когато я видяха, един от работниците се провикна с подигравателен тон "Now you know you need to go around." (Сега знаеш, че трябва да заобиколиш.), в отговор тя каза "I didn't know, I didn't see earlier" (Не знаех, не забелязах по-рано), а работника се разкрещя "There is a fucking sign on the door!" ( На вратата има шибан надпис!), момичето превъзмогнало гнева отговори - "This is your job, why are you so bitter about it?" ("Това е работата ти, защо си толкова кисел от това?") и се прибра. В този момент останалите работници и шефът им започнаха да се смеят и да пускат обидни коментари и ругатни за момичето. До сега винаги съм вярвала, че проявата на грубост срещу жена, и то непозната, е присъщо в най-голяма степен на българските комплексирани момчета-биячи от покрайнините, който си мислят, че дебелият им врат и бръснатата им глава ги правят недосегаеми и безсмъртни. Комбинацията от липса на елементарни обноски и невежество се проектира пред очите ми и в канадски вариант, а най-поразителното бе, че самият шеф на бригадата не се опита да възпре от ругатни работниците си, а се забавляваше заедно с тях. Хвана ме яд, че в крайна сметка за простотията не съществуват географски граници и за десет години живот извън България, най-накрая ми се яви това горчиво просветление. 

 Когато младата жена излезе от сградата загражденията не бяха сложени и тъй като цвета на стълбите и новоизлятия бетон е един и същ, човек лесно може да се заблуди и да нагази в бетона. 

И, за да разведря обстановката, пускам малко скучни пролетни снимки, които нямат нищо общо с това, което разказах.

 Магнолията е адски досадно дърво. На където и да се обърнеш все нея   виждаш. Е, красавица е няма спор! 

 Но на мен това ми е любимото дърво-храст наречено Японска Камелия

 Крайпътна библиотека посветена на жена, живяла в къщата зад пейката. 

 Най-любимата ми снимка от велоскитничеството. Пивоварна с безплатен въздух за помпане на гуми. 

Гениалната приятелка от Елена Феранте

Елена Феранте заслужава вниманието ви. Има нещо пристрастяващо в творбите й, нещо силно като хероин, което те кара да зарежеш живота си, за да погълнеш поредната доза качествена литература. 

"Дни на самота" бе въведението ми сред нейните произведения, което ме порази с откровеността си и ми припомни, че в живота е пълно с преломи, в които губим и намираме себе си. Книга, която е доста клаустрофобична и мрачна, но изключително прецизна в психологическото описание на изоставената жена. 

"Гениалната приятелка" е нещо съвсем различно като динамика, структура и настроение. Това е книга първа от неаполитанската триология на авторката или по-скоро роман, разделен на три части, с който тя буквално разтърси  литературните рецензенти на някои от най-елитните световни медии. 

Тук Феранте събира много повече персонажи, настанява ги в беден неаполски квартал от средата на миналия век и разказва историята на две приятелки, Елена и Лила. Романът започва с кратко представяне на героите или по-точно на семействата от квартала и техните членове. Центъра, около който се движи сюжета е приятелството между двете момичета, разказано през погледа на Елена - по-добрата, безупречна и послушна, която усърдно учи уроците си и безспирно чете книги, за да се докаже не пред родителите си, не пред учителите си, не пред останалите деца от квартала,  а само и единствено пред най-добрата си приятелка Лила. А, Лила е твърдоглава, необуздана и умна, притежава магнетизъм, който събира погледите на квартала. В образите на двете момичете Феранте чертае паралела между закостенялата партиархална традиция и усрема към еманципация на жената в средата на педесетте години.

В "Гениалната приятелка" присъстват различните пластове на приятелството в духа на типичния италиански темперамент, изпълнени с много любов, ревност, съревнование и доверие.  Но това далеч не е роман, в който всичко е розово и цветно, а героите изживяват едно невинно и щастливо детство.  Родени в беден неаполски квартал на следвоенна Италия, децата от история от ранна възраст се сблъскват с проблемите на възрастните, насилието на улицата, класовото разделение и похватите за оцеляване в немотията. Историческият характер на романа му придава още повече плътност и четимост. Феранте отново грабва вниманието ти и те въвлича светкавично във вихъра на добре разказаната история. Наниза от събития преминава през очите ти като филмова лента, а разнообразието на случките в неаполския квартал щедро изобилства. 

След като затвориш книгата с удивление се питаш как автор от такъв ранг и класа успява да прикрива самоличността си от любопитните читателски погледи. Но която и да е "Елена Феранте", тя е адски добра в това, което прави!

"Дни На Самота" от Елена Феранте

  Елена Феранте е сред най-открояващите се имена в съвременната италианска литература, но също така е и фантом в нея, защото никой не знае коя всъщност е тя, дали това е истинското й име, дали е мъж или жена. Любопитството към личността й е голямо, тъй като творбите излезли под нейното име притежават заряда на много изискана и елегантна литература.

"Дни на самота" ме остави без дъх. Това е книга, която буквално ще ви разболее. Авторката е заложила на класическия сценарий - мъж изоставя жена си заради любовница. Триъгълника е  проста геометрична фигура, но когато формата му е начертата в любовта, сложността му приема необятни измерения. 

Разбира се, такъв сюжет звучи банално, изтъркано и скучно, но когато влезеш в книгата оставаш поразен от дълбочината и придадената оригиналност на романа. 

Олга е на 38 години, омъжена, с две деца - жена отдадена на семейството си и домакинската работа, докато един ден светът й се пропуква под демоничното влияние на напускащия съпруг. Образът на грижовна и любяща съпруга мигновено се свлича и изпарява, а това което идва на негово място е отблъскващият и вулгарен призрак на изоставената жена. Олга попада в порочен психически лабиринт, където приетите от обществото морални ценности губят всякаква стойност. 

Феранте е безпощадна към героинята си, забива й шамар след шамар, тръшва я яростно и разсъблича бавно всички пластове на душата й. Езикът на авторката е дързък, остър и безкомпромисен. Има моменти, в които ти идва да изкрещиш на Олга, да я разтърсиш и да я спасиш, но авторката грижливо продължава да дълбае в раната докато накрая достига дъното, празнотата, нищото. Феранте акцентира силно на това колко плашещо крехка е женската душа, излага на показ психологическия аспект при изживяване на изоставянето. Разкрива пред читателя дебри, в които може би малцина са попадали, но и не те оставя да агонизираш в отчаяние, защото спасение от безизходицата винаги има.

Разхвърляните в романа отломки на един разбит брак безспорно доказват еластичността на женската душа - и след най-тежкия удар тя няма да се счупи, само ще се огъне. 

Семейство от магазина

За повечето хора рамката, в която поставят “идеалния” живот е да създадеш семейство, деца и да добавяш във фейсбук албуми със снимки от почивки. Бутнали сме се в този шаблон и когато срещнем някой, особено прехвърлил 30-те си години, който все още живее извън рамката, моментално започват да ни вълнуват въпросите кога ще се задоми, защо няма семейство или деца, сам ли възнамерява да прекара живота си и т.н. Този тип банални въпроси за безпощадно досадни и притискащи. Особено за тези, които не са избрали да вървят по този път, но така се е случило, че живота е вкарал влака им в релсите на самотата. Все пак семейство и деца не се купуват от кварталния магазин.

И докато мнозина от необвързаните изпадат в отчаяние от натиска, който им налагат близки и познати с непрекъснатото си очакване, за Сюзен Хайнц от Денвър напрежението от въпросите поема по-нестандартна и креативна посока. В продължение на 14 години и изминати 10 000 мили тя пътува навсякъде със “семейството” си и запечатва семейни портрети за фотоалбумите. Е, с една особеност, че семейството й не е истинско, а е купено на ликвидационна разпродажба в магазина. Забавното й хрумване не само окончателно затваря устите за нетактични въпроси, а й предоставя възможността да пресъздаде пространството, в което би желала да живее - семейните й снимки са в стил 70-те години. 

Всеки човек има своите неповторими схващания за света и живота и всеки от нас сам избира по усет накъде да тръгне и къде да завие без навигатор. В крайна сметка, ако си щастлив там, където се намираш, какво значение има останалото?

Най-добрите разкази на Алис Мънро

   Преди да обявят победителят в надпреварата за Нобелова награда за литература никой не беше чувал за Алис Мънро. Дори когато не малко пъти съм се допитвала до опитни канадски четци, никой от тях не е споменавал нейното име като препоръка. В момента, в който анонсираха, че Мънро е обедителят за 2013 година,  всички погледи се насочиха към Канада, а книжарниците тук за броени дни аранжираха колони от нейни сборници буквално между всеки рафт с книги. А в библиотеката на опашка да си запазят нейна книга за прочит са се наредили около триста човека. Истерията, която предизвикват Нобеловите награди се среща навсякъде и най-лесната и безплатна маркетингова стратегия на книжните търговци. 

Алис Мънро е описана от комитета като "майстор на съвременния къс разказ", но се оказа, че аз лично не съм нейния читател. Признавам си, че не изчетох всички разкази от сборника, който виждате на снимката. Няколко ми бяха достатъчни, за да се запозная със стила на авторката и да преценя, че моят литературен вкус няма да намери пристанище в нейните творби. Таланта на авторката е безспорен - много умело и плавно преплита няколко истории в един разказ, успява да ангажира вниманието на читателя със сюжета, но сякаш дотук се изчерпват възможностите й. Разказите й са прекалено консервативни, липсва им онази искра, която да разбуди чувствата или да погали душата ти. Празни са. И твърде женски по характер. А понятието къс разказ в творчеството на Мънро си е направо половин роман, средно разказите й са от около 50-60 страници. 

Докато четях в представите ми се появи образът на идеалния читател на Мънро - средностатистическа дама в пенсионна възраст, която няма претенции към литературата, която чете. 

Предлагам ви един от сочените й за най-добри разкази,  "Bear came over the mountain", от страниците на The New Yorker, тук.

"Чуй ме" от Маргарет Мацантини

  Ще започна с това, че не знам защо на български заглавието е преведено "Чуй ме", след като в оригинал преведено от италиански "Non Тi Мuovere" означава "Не мърдай" ( четох я на английски под заглавие "Don't Move", което както вече е ясно е буквалния превод от италиански ).  Любопитно ми е да прочета българския превод, тъй като на няколко места в романа точно това "не мърдай" е ядро в монолога на главния герой и ако то е заменено с "чуй ме", например, заряда и силата на речта му биха загубили смисъл. 

Сега за книгата.

Това е роман за любовта на един мъж. Но не бързайте да си правите заключения, защото "Чуй ме" не е нито "чик-лит", нито сладникав розов романс. Това е силна книга, в която има много любов, вяра, стил, символика и опустошителна страст.  Тази безпощадна страст те поглъща още с първите редове, не те оставя да преглърнеш, да мигнеш, да си тръгнеш от книгата. И ти не мърдаш, защото точно това ти е наредила Мацантини - "Стой там, където си. Не мърдай."  

Хареса ми, че авторката е посветила книгата на мъжа си, Сержио Кастелито, който режисира и играе главна роля във филмовата адапрация на книгата. Но за нея не бързайте, книгата ще ви даде много повече. Ще ви накара да усетите, ще кресне в гърлото ви и ще ви накара да чуете гласът на любовта, колебанието и болката. И всичко това през погледа на един преуспял мъж, чийто живот в едни момент се плъзва плавно в непознатото, неморалното, нелогичното, но просто и чистосърдечно битие на Италия. Обрат е прекалено банална дума, с която могат да  се опишат събитията, в които попада живота му, защото то е много по-силно от обрат - момента когато си на ръба на собствения си разум, готов да свалиш дрехите от гърба си и да тръшнеш вратата на досегашния си живот, за да се окъпеш в страстта си и да се преродиш чисто нов човек, единствено за да тържествуваш в любовта си към нея. 

Не разбрах дали аз погълнах книгата или тя мен, но ме накара да усетя болката и да поживея в нея. До сега нямам спомен друг роман за любов да ми е въздействал толкова безпощадно. По едно време така ме стисна за гърлото, че аха и да се разцивря. 

В този ред на мисли с почуда установих, че всъщност съм доста боса в съвременната италианска литература. Освен романите на Умберто Еко и Маргарет Мацантини, почти нищо друго не познавам, та вчера се замъкнах до библиотеката и прибрах Елена Феранте у дома. 

Очаквайте скоро, а до тогава, моля споделете кои са любимите ви италиански книги! 

"Рапорт Пред Ел Греко" от Никос Казандзакис

 Не ви препоръчвам тази книга.

Никос Казандзакис е любимият ми автор, но е също и този, който не може да бъде препоръчан. За да успеете да се потопите в дълбоките води на мисълта му и да тържествувате в прозрението му, е нужно да откриете порив в душата си за неговото творчество. Моят порив дойде още с първите редове на “Алексис Зорбас”, заобичах го безвъзмездно още преди да съм преполовила романа. След това хищно погълнах, без да оставя и думичка неизживяна, “Дворците на Кносос”, “Змия и Лилия”, “Рапорт пред Ел Греко.” Чета го изключително бавно, за да мога да съзерцая в пълнота вълненията на душата му и да удължа възторга си от даровитото му творчество. 

“Рапорт пред Ел Греко” е философо-биографична изповед на Казандзакис, която в последните години на живота му е подържала пламъка на духа му разпален, готов да пребори оковите на плътта и да се превърне в огън, за да изживее за последно пътя на битието си. 

Доменикос Теотокопулос, наричан още Ел Греко, е испански художник роден на остров Крит, където няколко века по-късно се ражда и Казандзакис. Творчеството, таланта и индивидуализмът на Ел Греко събуждат дълбока почит и признателност в сърцето на Казандзакис и именно това го вдъхновява да оформи романа си като изповед пред своя предшественик.

“Призовавам паметта да си спомни, събирам от въздуха живота си, заставам като войник пред генерала и правя своя Рапорт пред Ел Греко; защото и той е замесен от същата критска пръст като мен и може най-добре от всички борци, живи или живели някога, да ме разбере. Не остави ли и той съшата червена линия по камъните?” 

Земният път на автора се движи по периферията на романа, а в центъра му Казандзакис е подслонил нестихващия устрем на духа - свободен, препускащ отвъд границите на общоприетия разум. 

“Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика; носим в себе си всемогъщество и не знаем това; смазваме душата си с месища тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем. Коя друга сила на този свят може да погледне право в очите, без да ослепее, началото и края на света? В началото, както проповядват смазаните от тлъстините и месищата души, не е било Словото, нито Делото; нито ръката на твореца, пълна с животворна кал; в началото е бил Огънят. И накрая не е безсмъртието, отплатата, Раят или Адът; накрая е Огънят. Между тези два огъня вървяхме, скъпи дядо, и двамата, и се стремяхме, следвайки повелята на Огънят, в съдействие е него, за превърнем плътта в пламък, мисълта - в пламък, надеждата, отчаянието, честта, безчестието, славата - в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният ни пламък, противно на природата на плътта, може все повече да се разгаря с годините. Затова - гледах те и се гордеех с теб! - колкото повече остаряваше, толкова повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкова по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, изчистваше ги от ръждата им и рафинираше чистото злато - душата им; коя душа? Пламъка - и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне.” 

Друга опорна точка в романа, пред която често поспирах, препрочитах и изживявах, е любовта на Казандзакис към родната земя. Тази, която е раждала и попивала хилядолетната гръцка плът и разум. Разходката из Гърция чрез одухотворените описания на автора поражда силно желание у мен да грабна книгата в ръцете си и да препусна и аз по гръцките чукари; да отворя очите си и душата си, да погледна, да разгърна книгата, да зачета и да се помъча да усетя този бурен огън, който гори в душата на Казандзакис. Преоткриването на Гърция чрез думите, страховете, копнежите и криволичещите пътечки на казандзакиевата душа е преживяване, което дълго ще тече в кръвта ми. 

“Обхождах Гърция, и полека-лека виждах със собствените си очи, докосвах със собствените си ръце това, което разсеяната мисъл не може да види и докосне - как силата е съчетана с прелестта. Никога, струва ми се, в никоя друга част на света, не са се сливали така органически тези два компонента на съвършенството, Арес и Афродита, както в строгата и приятелски усмихната Гърция. Едни от пейзажите й са строги и горди, други - женствени и изпълнени с мекота, трети - сериозни и същевременно приветливи и жизнерадостни. Но духът е обвеял всички и е вложил във всеки от тях - с някой храм, с някоя легенда, с някой герой - душата, която му подхожда. Затова онзи, който пътува из Гърция и има очи, за да види, и ум, за да мисли, пътува от една духовна победа към друга духовна победа, в неразривно вълшебно единство. Тук, в Гърция, се убеждаваш, че духът е продължението и цветът на материята, а митът - простият, синтезиран израз на най-положителната действителност. Години е крачил духът по гръцките камъни, и кътето и да минеш, ще различиш божествените му следи.” 

“Рапорт пред Ел Греко” е роман-пътешествие, пълен с много страст и силни чувства. Книга, внушителна и с дълбока мисъл, несравнима в своята деликатност и форма. А, Казандзакис е величие в световната литература. Творец с безстрашно въображение и критски ентусиазъм. Дори самият Камю, когато печели Нобеловата Награда само с един глас повече от Казандзакис, по-късно споделя, че гъркът е заслужавал приза сто пъти повече от него.

Моите благодарности към издателство “Enthusiast”, който се заеха със задачата да преиздават творчеството на Казандзакис с преводите на Георги Куфов. Няма нищо по-хубаво от това да четеш произведение превеждано със същатата страст, с която е създавано - безупречно.