Кулинарията в киното

Напоследък ми е едно такова мързеливо и ми се гледат най-вече развлекателни филми. От този жанр са ми най любими кулинарните филми.  Става ли въпрос за приготвяне на храна, кухни, ресторанти, вниманието ми е заковано на телевизора. За такава ненаситна лакомница като мен, такива сценарии са истинско блаженство. А видя ли и един от любимите си актьори, Жан Рено, слагам и диоптера за по-ясна картина.

"Comme un chef" ("The Chef", 2012) ни сервира перипетиите в живота на двама готвачи, единия гранд-майстор (Жан Рено), другия аматьор с невероятен усет за голямата кухня (Микаел Юн). Съдбата ги среща в момент, в който и двамата са на ръба на отчаянието. От това ново приятелство следват редица комични ситуации и много експерименти в кухнята - типична френска комедия. 

Френското кино винаги е много фино. Там няма излишъци, ненужни кадри, глупави майтапи. Дори и в най-безобидните комедии има много изисканост и вкус, а като прибавим и снимките на открито, тогава романтиката идва дори без да е поканена. 

Вярно, не казах много за филма, но той не е и кой знае какво, просто е забавен. Играта на Микаел Юн много ми напомня на тази на великия Луи дьо Финес, а за Жан Рено какво да кажа, страхотен както винаги!

Ако и у вас понякога се събужда по някой заспал гастромон, то задължително не пропускайте и останалите филми в същата тематика:

Soul Kitchen - Немски филм на режисьора Фатих Акин. Най-любимият ми. Толкова ми е любим, че мога да го гледам всеки ден. Страхотен саундтрак, актьори и изпълнение. 

Dieta Mediterranea - Испански, много свеж. Готини актьори, нестандартна и забавна история.

Julie & Julia - Американски филм за живота на Джулия Чайлд. Въпреки прекрасната игра на Мерил Стрийп, филма няма онази първична страст на горните три.

Мила Мерилин

Получих "Мила Мерилин" като подарък от скъп приятел. Винаги си чета подаръците, независимо дали са ми по вкуса, или не.  Ако не беше така, с оглед на корицата, никога нямаше да посегна към точно тази книга. Установила съм, че книги със снимки на самия автор на корицата ми действат много отблъскващо, дори и когато снимката е отзад на книгата много ме дразни и се старая да не я поглеждам поне докато не завърша книгата. 

"Мила Мерилин" си има две авторки, Люси Сланева и Ваня Щерева, които съоветно заемат местата на главните героини. И двете са влюбени в един и същ мъж, който разбива сърцата им след като внезапно... умира. Общо взето малко екшън, малко драма, след което се заформя едно истинско приятелство между мадамите, което на фона на обстоятелствата стои доста наивно, но какво пък, в художествената литература всичко е възможно. Идеята е, че Мила и Мерилин през цялото време пътуват към себе си, преосмисляйки животите си и черпейки вдъхновение една от друга променят изначалния си облик.

Това е книга, която по никакъв начин не те обременява със сложността си, но по-скоро ти дотяга с наивността си. И когато в заключение спомена, че жанра е чиклит мисля, че ще ме разберете. 

;)

Реалността през очите на Уелбек - "Платформата"

При Уелбек няма средно положение. Или ти влиза под кожата, или го мразиш. Настроенията в романите му са откровено депресивни, героите интровертни самотници, чието съществуване е тласкано от сексуалната потребност. Страниците са залети с описания на секс сцени, чиято вулгарност обаче изискано дефилира от страната на благоприличието. Поне за мен.

"Платформата" много ми напомня на "Чужденецът" на Камю. Героите и на двата романа имат напълно идентична прилика, с тази разлика, че Мишел от "Платформата"е героят на нашето време, в малко по-завършен вид, съвременния клонинг на "Чужденецът", самотният чиновник, който по средата на апатичното си съществуване среща любовта. И каквито и хоризонти да им открие тя, пътят им винаги завършва в самота.  Ще поставя край на този кратък паралел, защото честно казано, след като завърших "Платформата", "Чужденецът" ми се стори детска приказка.

В "Платформата" потъваш. Уелбек притежава гениалната способност да описва с беззвучна лекота сивите нюанси на реалността. Обожавам естествения такт, с който ни поднася образа на секс-туризма - хедонистичната природа на секса, сред чиито убеждения сцените на интимност се наместват съвсем инстинктивно. Дори след толкова много похот не се чувстваш осквернен и омърсен, защото сред похотта има любов, нежна и всеотдайна. 

Освен двигателя на насладата, в "Платформата" се редуват идеите на автора за женската еманципация, политико-икономическите отношения в корпоративния бизнес, възприятието на връзката страдание-удоволствие и нихилизмът към исляма. Уелбек вежливо пресява буците на съвременното общество през ситото на философската си идеология и умело ни замерва с тях в романа си. Без да ни наранява, защото нещата са точно такива и това е ясно на всички.

Мишел Уелбек е разкрепостен в представите си и освободен от всякакви задръжки във възгледите си, затова в романите му силно присъства присъщата му скандална откровеност - това ми е най-любимото усещане, когато го чета. 

"Слепота" от Жозе Сарамаго

В момента, в който започнах "Слепота" бях сигурна, че няма да я завърша. Герои без имена, странен стил - няма разграничения на пряка реч, стори ми се, че жестоко злочестие се е спуснало над тази книга и всичко потъва в мрак. Светъл мрак. 

Незнайна до сега епидемия, наречена "Бялата болест" покорява зрението на хората, но вместо да го хвърля в мрак го превръща в млечнобяла нищета. Постепенно все повече и повече хора са заразени...И колкото повече се заразяваха, толкова повече се увеличаваше интересът ми към романа. Веднага изхвърлих на боклука първоначалното ми убеждение. 

Въпреки жестокостта и отвращението на описаните събития, в "Слепота" има нещо много пленително, много човешко и много милостиво. 
"Бялата болест" постепенно поразява всички хора, но една жена сред слепите все още вижда. И както тя е очите на всички останали, така тя бе и светлината за мен, която не ми позволи да се отчаям докато преминавах през тъмните коридори на романа. Този единствен образ се превърна в основната ми причина да прочета романът до край. Защото тази жена е всичко, което сме забравили да бъдем. 

Сарамаго с лекота възхвалява онзи чистия, истински алтруизъм, който рядко виждаме, защото просто сме слепи за него....

Ако сте чели "Ловецът на хвърчила" и ви се е сторила тежка, то помислете дали да започнете "Слепота", считам я за по-тъжна и по-реалистична, но доста по-значима. 

Ако ви мързи, няма страшно! Романът вече е адаптиран и за големия екран и по мое мнение не се е получило никак зле. Мятам трейлъра за всеки случай. :=)

"Животът на Пи" от Ян Мартел

Веднага споделям, че "Животът на Пи" е най-добрият канадски роман, който съм чела. Признавам, че тепърва навлизам в канадската литература и съм още съвсем неориентирана, но историята на Ян Мартел дълбоко ме впечатли. Обожавам когато авторът ме сблъска с необикновен сюжет какъвто е в този роман.

Индийско момче корабокрушира и попада в спасителна лодка в компанията на зебра, хиена, орангутан и ... бенгалски тигър. Но това съвсем не е историята на някой анимационен филм, а една сурова и ожесточена битка за оцеляване. 
Съвсем в началото, преди за започне своя разказ авторът ни обещава, че тази история, че ни накара на повярваме в Бог. Това твърдение не се сбъдна. То вярата или я имаш, или я нямаш, трудно е да намериш Бога точно е една книга или история. Но успя все пак да ме накара да повярвам в освобождаването на закърнелите ни способности за самосъхранение, упоритостта на волята, устойчивостта на тялото и непреклоността на човешкия дух. 
"Животът на Пи" е една съдържателна история, където въображението разгръща необикновени хоризонти на връзката човек-животно, едновременно провокирайки и вдъхновявайки. Романът е приятно увлекателен, веднъж потеглило повествованието се лее из страниците с магията на добре разказана приказка. 

Здравка Евтимова завинаги в сърцето ми

   Преди малко повече от две години случайно попаднах на прекрасен разказ в едно канадско списание, което редовно четях. Стрелнах поглед към името на автора и с огромна почуда установих, че не може да е друго, освен българско. Здравка Евтимова в никакъв случай не ми звучеше познато. Веднага се допитах до гугъл и за моя още по-огромна изненада открих още нейни разкази, много разкази, и на български и на английски! Изчетох всичко, разписано с нейното име и все не ми беше достатъчно, постоянно търсех дали някой скрит разказ няма да се появи оттук или оттам. 

   Дали е нужно да спомена многото литературни награди, с които е отличена авторката, и у нас и в чужбина. Но това сякаш не ми е  толкова важно, същественото за мен е, че сърцето ми я заобича безусловно и дори когато попадна на не толкова силен разказ не й се сърдя, а още повече я обичам! Дори сега, когато искам да напиша нещо за Здравка Евтимова, толкова се вълнувам, че съвсем не мога да си наредя мислите.

   Истината е, че в душата ми нахлува необуздана радост, когато пред мен се разгръща творчеството на Здравка Евтимова. Красив стил, динамични и непредвидими сюжети, малко болка, малко радост и всегрееща надежда изпълват разказите й. Трудно е да си избереш любим, тъй като всички носят магнетичния заряд на красивата литература. 

  Някои от разказите й са адаптирани на български и на английски, т.е. не са буквално преведени, така българската адаптация на разказа, с който я открих - 'Acceptance' е 'Дъжд'. Въпреки промените, които нанася, за да ги адаптира творбите й винаги носят еднакво силен заряд. Какво да ви кажа, просто изизкан майстор на късия разказ е тази жена! 

  Здравка е лекът към неибежната носталгия, радостта и уханната пролет, която разцъфва в душата ми всеки път, когато се доближа до трорчеството й. Няма да крия, че изпитвам нестихваща гордост, еуфория и щастие, че в България се е родил такъв талант. 

Тук може да намерите част от разказите й на български, a тук пък има няколко на английски. Приятно четене :)

Ловецът на хвърчила

Така нашумялата книга на Халед Хосейни стигна и до мен. Името на Хосейни се появяваше на няколко места в книги, които бях чела преди това и от приказка на приказка, а и покрай високия рейтинг на романа, си викам "Я да му хвърля едно око" :)

"Ловецът на хвърчила" разказва една наистина покъртителна история за съдбата на две момчета, родени в Афганистан. Дори само този анонс страшно ме заинтригува, защото изпитвам огромно вълнение, когато чета роман описващ чужда култура. Така е и в този роман. Пащуни и хазари, руснаци и талибани, приятелство, вярност, страх, чувство за дълг - всичко това си е намерило място в романа като постепенно ни разкрива историята на Амир.

За мнозина "Ловецът на хвърчила" ще се стори тежка книга за четене предвид съдбата на героите и обстоятелствата, които ги съпътстват. Мой близък дори ме предупреди да се приготвя да плача докато чета. Е, за моя изненада романът съвсем не ми подейства така. Историята започва много интересно и динамично, но точно когато наближи развръзката, сюжета така се пропука, че у мен остана една огромна дупка разочарование. Замириса ми на турски сериал. Съвсем сериозно. После идва малко американски екшън и романът съвсем изгуби изначалния си облик. 

Не отричам, че жестокостта на събитията описани вътре не е част от действителността в Афганистан, но ми се струва, че в "Ловецът на хвърчила" драматизмът е прекалено пресилен с цел това да е поредния роман-сензация. 

Накрая ми се иска да споделя и орогчението си от българската корица и шрифта на нея. Всъщност те съвсем съвпадат с отношението ми и към романа.  :)