"1Q84" от Харуки Мураками

  Тези дни заключих, естествено без солидни доказателства, че най-вероятно Харуки Мураками е най-четеният съвременен автор на XXI- ви век. Почти не познавам човек, който да не е чел поне една негова книга. 

Все още не мога да се определя като негова почитателка, но определено "1Q84" остави своя отпечатък някъде из дълбините на душата ми. Отдавам това на запазената марка на Мураками да използва често за свои герои социално усамотените хора в обществото. И аз изпитвам нестихващо любопитство към тях. 

  Още от както бях в основното училище правя безброй неуспешни опити, за да разбера поне малко света им, но единственото, което успях да науча е, че е почти невъзможно да разпукаш бронята им и да надникнеш какво се крие зад нея.

Все още ясно си спомням момичето със страшно ниски оценки и рошава коса, което не говореше на никой, дори и на учителите. Скоро след като се присъедини към нашия клас това й поведения моментално я превърна в обект на подигравки. Момичетата нямаха никакъв интерес към нея, а момчетата бяха безмилостни, лепяха дъвки в буйните й коси, крадяха вещите й, присмиваха й се, опитваха се по всякакъв начин да я провокират да проговори или заплаче. Но тя никога не направи нито едното, нито другото. Изражението й беше непроницаемо.

Децата бързо губят интерес към нещата, които ги вълнуват и когато гневът им към "рошавото момиче" най-накрая утихна, тя смени училището. Често се питам какво ли се е случило с нея след това и какво я беше накрало да се изолира така от всичко, което я заобикаля. 

  Споменът за тази съученичка ме накара да се привържа толкова към "1Q84". Не само главните герои Аомаме и Тенго споделят подобна на нея съдба, но и останалите герои са по техен си начин "самотни вълци".

Харесвам ми любовта и желанието, с което Мураками пише за социално осакатените хора, чийто интровертен начин на живот често ги хвърля в обществена сянка и скрива тяхното съществуване. Прецизното описание на техните характери хвърля светлина върху тъмните коридори на едно толкова непознато битие.

  "1Q84" започва с паралелните истории на Аомаме и Тенго, които несъзнателно се озовават в нов свят, където всичко си е по старо му с изклювение на загадъчните събития, които препречват пътя им, лишени от всякакво логично обяснение. За Аомаме това е мрачната година 1Q84 (Q=question, въпрос) с две луни, Малки Хора и Въздушни Какавиди ( от Air Chrysalis, не знам как точно е в българския превод), а за Тенго това е градът на котките, който той трябва да напусне "преди изхода да е блокиран". През цялото време двамата герои пътуват един към друг, следвайки различни пътища, защото това е реалността, в която им е отредено да се срещнат. 

Препядствията, пред които Тенго и Аомаме се изправят превръщат романа в бързо развиващ се мистериозен трилър, който няма да ви даде мира. 

Поне при мен беше така. Бях потънала в историята и благодарих на всички тайни сили, които ме накараха да посегна към романа. Поради някаква глупава причина винаги се колебая преди да посегна към някоя по-обемиста книга и въпреки че досега не съм преживявала разочарование, все не мога да се преборя с  тоя досаден навик. 

  В  "1Q84" има един дребен недостатък и това е неравномерното темпо на действието в трите книги.  В книга I движението на сюжета е по-интензивно и интригуващо, след това постепенно затихва, а най-мъчителната за мен част бе разстоянието между края на книга II и почти половината от книга III. Там ми се стори, че  Мураками  е изчерпал идеите си спрямо Тенго и за известно време забоксува на едно място. Доста отегчителни няколкостотин страници, през които, за да не те отказва, автора пуска по някоя друга загадка свързана с героите. Но дори и тези подмятания не са способни да разбулят цялата мистерия на събитията в "1Q84".  Като изключим това симпатично несъвършенство книгата доста ми допадна.

Фрийганизъм

Първият шок, с който се сблъсках в Америка преди девет години беше, че хранителните магазини всяка вечер изхвърлят огромни количества прясна храна на боклука. Зеленчуци, плодове, пресен хляб, нарязани кашкавали и колбаси, печени пилета и друга храна, която не се е продала през деня. Много бях възмутена и веднага попитах ръководството на магазина, в който работех как е възможно такова жестоко отношение към храната. В отроговр получих само краткото, лишено от всякаква човещина изречение, че такъв е закона. Предложих да дават на мен "храната за боклука", но това категорично беше отхвърлено като възможност. Не можело дори и на мен. Такъв бил закона.

Тъп американски закон.

Тогава защо приготвяте толкова много храна след като всяка вечер трябва да хвърляме по два огромни чувала? Приготвяйте по-малко, за да не остава.

Ама не може, клиентите се разстройстват, когато искат нещо и го няма.

Аха, разстройват се! Да ги оставим да ги хване вечното разстройство тогава!

Бясна бях и тогава откраднах първия си хляб от кофата за боклук...

Така ме осени идеята, че американският консуматор приема храната за даденост и съвсем не осъзнава нейната стойност. Колко тъжнен е факта, че храната, която се изхвърля в Америка за една година би изхранила цяла гладуваща Африка. Че дори и всички български пенсионери! Повярвайте ми, говоря за покъртително големи количества храна, която се изхвърля 365 дни в годината.

    За да се справят от части с този проблем група граждани организират необичайна форма на протест. Ходят всяка вечер по боклуджийските контейнери и задигат чувалите с изхвърлена храна. По този начин те осигуряват седмичната си прехрана, без дори да им се налага да пазаруват в магазина. Менюто им е разнообразно, каквото има в чувала, това е и вечерята им. Ето така преди няколко години в Америка се появи фрийганизма. Думата е словосъчетамие от free (свободен) и vegan (веган - този, който не яде нищо, което произлиза от животно).

Фийганите не са нито бедни, нито бездомни хора. Много от тях имат завидни професии, но с начина си на хранене изразяват пред обществото, че могат да се противопоставят на наложените икономически стандарти и че дори Америка, с вечно отвореното си консуматорско гърло, няма нужда от свръх производство. Фрийганите обикалят контейнерите на магазините, понякога дори се гмуркат в тях и вадят каквото им се стори все още годно за употреба. Често всичко намерено се събира на едно място и се разпределя сред членовете на общността. Някои хранителни вериги, у чиято управа все още е останала малко човещина, неофициално обявяват часа на изнасянето на чувалите с "негодна" храна и не ги хвърлят в казана, а ги оставят до него. Така те измиват ръцете си, че по закон са изпълнили задължението си. Основната цел на фрийганите е да не спонсорират икономиката като свеждат покупките си близо до минимум и с позицията си да покажат на политиците и обществото, че хората имат нужда да консумират много по-малко, от колкото рекламите и изобилието в магазините им налага.

Като всяко ново течение и фрийганизмът набира все повече последователи, особено сред младото хипстърско поколение. При тях обаче философията на течението не е окупирала сърцата, а по-скоро е нова мода и начин да си много куул. Забелязвам все повече модерни младоци да надничат в казаните зад магазините.

В чист вид идеите на фрийганизма са много адекватни на американското свръх потребление, но от друга страна ровенето в боклуците крие опасни за здравето рискове и би спряло много хора да  го последват. Все пак важно е посланието да достигне повече хора.  Независимо какви са похватите, важна е крайната цел.

Истанбул през книга. "Копелето на Истанбул" от Елиф Шафак

Зимата търпеливо дреме пред врата и кротко почуква от време на време. В моменти като тези, когато времето колебливо се клати между сезоните - ни топло, ни студено, а настроението ми смирено утихва пред замиращия есенен пейзаж, най-добре ми действа леко, увлекателно четиво, което бързо да ме отнесе в друга земя, в друг сезон, в друга култура. 

Обожавам да пътувам. Обичам мириса на новите места, очите на хората, които ги обитават и неповторимата атмосфера, носеща се игриво във въздуха.

Има места, чиито дух абсорбирам прекалено бързо - вдишвам, обхождам, запечатвам с погледа си, често и с фотоапарата и затварям възприятията си за тях. Така те никога не ме зоват да ги посетя отново. Но има и такива, чиито дух е толкова древен и сведущ, че нуждата да се слея отново с тълпите им ме преследва с нестихваща охота. Такъв ми е Истанбул. Винаги се връщам там с нетърпение, но никога не мога да се задържа повече от три дни. Колкото ненаситно ме привлича културата му, толкова стремглаво ме отблъсква заглушителната врява на калабалъка. Бир лира-та продънва ушите ми дори и на сън, блъсканицата и шума на трафика пружинират безцеремонно върху опънатите ми нерви, но в тази безпощадна атмосфера намирам изключителна доза чар и пленителност. 

Увлечението ми към Истанбул се появи още в детските години като най-близка асоциация с Ориента, описан в приказките от "Хиляда и една нощ". Знам, че няма общо, но за детското въображение мигновената асоциация е крайно наложителна и знаейки, че има султански дворец само на четири часа път от моя блок предизвикваше такава нестихваща еуфория в детските ми фантазии, че по някое време Ориента започна да се материализира още с входната табела на Свиленград. 

Такъв е днес Истанбул, с дълго битие, не само в историята, но и в душата ми.

Открих книгата на Елиф Шафак при поредния лов на книги в Трифта и я купих само заради името Истанбул в заглавието. Изобщо не знаех какво да очаквам, но приятно се изненадах когато още от първите страници усетих, че държа "моя Ориент" в ръцете си и радостно закрачих по истанбулските калдаръми редом със Зелиха - любимият ми персонаж в романа. 

"Копелето на Истанбул" не е книга без която не мога, но пък е от тези четива, които са способни да ти върнат спомени от дадено място на което си бил и искаш отново да се върнеш. В романа авторката пресича съдбите на две момичета от два различни етноса - турски и арменски. В първата част Шафак подробно разказва за особеностите и предисторията на двете семейства - едното пуснало дълбоки корени в Истанбул, а другото тръгнало някога от Истанбул, но поради тежките обстоятелства и гонения на арменския етнос в Османската империя, намерило обежище в Сан Франциско. Основният замисъл на романа се движи по периферията на турско-арменския конфликт относно арменския геноцид. Авторката прецизно движи повествованието в посока на взаимния компромис без явно да го утвърждава или отрича. В "Копелето на Истанбул " се открояват две основни точки на конфликта - неведението на турците за събития случили се преди установяването на република Турция (1923 година) и болезнените спомени на арменците, които се предават като национално наследство в следващите поколения. Романът е приятен, не затормозява с конфликти, но и не досажда с пропагандиращите в него мнения. Сюжетът не е особено динамичен в настоящето, по-скоро се разкриват тайни от миналото на двете семейства. По-голяма част от действието се развива в Истанбул и за моя радост Елиф Шафак не е лаконична, а с очарователна точност описва истанбулската атмосфера, точно такава, каквато винаги я усещам, когато съм там - криволичещите калдаръмени улици, подвикванията на търговците, смесената миризма на подправки, дюнери, чай, баклава, ашуре и прясно изстискани цитрусови сокове. През цялото време на прочита ме глождеше къде ли се намира и дали изобщо съществува кафе "Кундера" - мястото където се събира утайката на съвременното културно истанбулско общество. Няма да крия, че сюжета не ми беше толкова интересен, колкото културния облик на Истанбул в описанията на авторката. 

Разбира се, обаянието на този град едва ли би било същото ако Кемал Ататюрк не бе наложил своите велики реформи и не бе превърнал Турция в една от най-демократичните ислямски държави. Признанието и любовта на турците към Ататюрк няма как да остане непозната дори и за най-невежите сред туристите - потртера на първия президент е буквално навсякъде, пощенски марки, турски лири, учреждения, дори и на таблото на едно такси. Може би е права Елиф Шафак, че за турците историята започва след 1923 година. 

Café de Flore

Идеята за този филм я гепих от блога Горуна и с голяма изненада установих, че той е не само канадски, а дори е на режисьора на C.R.A.Z.Y.  и идва от френска Канада. За недотам обширния си опит с канадското кино съм установила, че квебекарските филми са много близки до европейското кино. Нищо общо с Холивуд и Слава Богу! 

Но все още съм боса с канадската култура, а под носа ми непрестанно се провеждат всякакви интересни фестивали и събития с известни и не толкова известни личности. Споменавам това защото не отдавна "Café de Flore" спечели ванкувърската филмова награда (Vancouver Film Critics Circle 2012) за най-добър филм и най-добра женска второстепенна роля в канадски филм (Хелен Флорент). Актрисата в главната женска роля, Ванеса Паради пък спечели квебекската награда Junto 2012 за ролята си във филма. 

"Café de Flore" ме впечатли с оригиналния си сюжет и безкомпромисната съдба на героите, филм, в който няма добро и зло, всичко е добро, дори и да ни наранява...

Много съм доволна, че Канада има провинция Квебек, която се отличава с доста прогресивно развитие в културно отношение, от колкото останалите провинции. Монреал е много магнетичен град, който освен че привлича с чара си и вдъхновява с атмосферата си...

Sulfuric Acid in the Thrift Store

Само на две пресечки от сградата, в която живея има един Thrift Store , в който не пропускам да се отбия всяка седмица. Трифтовете, за които ви разказвам са верига магазини за стоки втора употреба на християнската организация Армията на Спасението. Накратко Армията е организация с благотворителна цел, която подпомага хората в нужда по света. Тяхната дейност не е насочена само към най-бедните части на света, но и към бедните хора в развиващите се страни. Имат най-различни програми за подпомагане на хора в нужда и често посредничат на същите тези хора като насърчават социалното им интегриране, помагат ги в борбата с наркотична и алкохолна зависимост, съдействат при домашно насилие и злоупотреби и т.н. Една от интересните им стратегии са Трифт магазините. Те са изцяло на дарителска основа, хора оставят ненужните си вещи и други хора ги купуват на много ниски цени. Изключително ниски. В магазините се продава каквото се присетите, дрехи, обувки, посуда, картини, мебели, сувенири, джунджурии, книги, бижута, всичко! Цената на книгите е между 1 и 3 долара. Излишно е да ви казвам, че вече съм напълнила библиотеката си, и то все с търсени от мен заглавия. 

Наскоро при поредното ловуване на книги гледам от един рафт ми намига Амели Нотомб. Без да се колебая я добавих към купчината покупки и айде обратно към нас. Точно за този роман, "Сярна Киселина" не бях чувала, но понеже последната година изчетох няколко книги на Нотоб, реших с него да започна, предполагайки горе-долу какво да очаквам от авторката.

Е, този път тя надмина очакванията ми. По-голяма покруса от прочетеното скоро не бях изживявала. Много се разочаровах и изпитах искрено презрение към авторката, че си позволява така неблагоразумно да бъде на приливи и отливи. Най-накрая прозрях колко болезнена може да бъде графоманията на авторите за нас читателите. Никога не съм одобрявала обета на Нотомб да издава по една книга всяка година. Таланта има нужда от почивка и точно плоскостта и бездушието на  "Сярна Киселина" е доказателството за това. Вярвам, че за продажбите на тази й книга Амели е залагала на името си, но не и на съдържанието на творбата.

Характера на романа е тъмен и антиутопичен, действието се развива в бъдещето, а телевизионните риалити шоута до такава степен са се изродили, че за да привличат все повече зрителска аудитория търгуват с живота на участниците. Участниците в риалитито не се избират чрез кастинг, а на принципа на случайността. Сценаристите отиват в един парк и избират на посоки, без право на глас, избранниците са тикнати в нещо като затвор, където всеки ден са подложени на тежка физическа работа, а зрителите наблюдават и чрез гласуване решават кой да изпратят на сигурна смърт. Сред затворниците има една млада, красива и умна жена, която печели симпатиите на част от останалите затворници, зрителите и дори надзирателите на затвора.  Една от надзирателките се влюбва в нея и се заформя една интрига на изпросена любов в замяна на малко милостиня и ала-бала. Накрая надзирателката, обезумяла от любовта си към затворничката организира революция в затвора и освобождава всички.

Книжката е малко по обем и всичко това е скалъпено на две на три, все едно авторката е яла филия с лютеница и са й били омазани ръцете.

Кулинарията в киното

Напоследък ми е едно такова мързеливо и ми се гледат най-вече развлекателни филми. От този жанр са ми най любими кулинарните филми.  Става ли въпрос за приготвяне на храна, кухни, ресторанти, вниманието ми е заковано на телевизора. За такава ненаситна лакомница като мен, такива сценарии са истинско блаженство. А видя ли и един от любимите си актьори, Жан Рено, слагам и диоптера за по-ясна картина.

"Comme un chef" ("The Chef", 2012) ни сервира перипетиите в живота на двама готвачи, единия гранд-майстор (Жан Рено), другия аматьор с невероятен усет за голямата кухня (Микаел Юн). Съдбата ги среща в момент, в който и двамата са на ръба на отчаянието. От това ново приятелство следват редица комични ситуации и много експерименти в кухнята - типична френска комедия. 

Френското кино винаги е много фино. Там няма излишъци, ненужни кадри, глупави майтапи. Дори и в най-безобидните комедии има много изисканост и вкус, а като прибавим и снимките на открито, тогава романтиката идва дори без да е поканена. 

Вярно, не казах много за филма, но той не е и кой знае какво, просто е забавен. Играта на Микаел Юн много ми напомня на тази на великия Луи дьо Финес, а за Жан Рено какво да кажа, страхотен както винаги!

Ако и у вас понякога се събужда по някой заспал гастромон, то задължително не пропускайте и останалите филми в същата тематика:

Soul Kitchen - Немски филм на режисьора Фатих Акин. Най-любимият ми. Толкова ми е любим, че мога да го гледам всеки ден. Страхотен саундтрак, актьори и изпълнение. 

Dieta Mediterranea - Испански, много свеж. Готини актьори, нестандартна и забавна история.

Julie & Julia - Американски филм за живота на Джулия Чайлд. Въпреки прекрасната игра на Мерил Стрийп, филма няма онази първична страст на горните три.

Мила Мерилин

Получих "Мила Мерилин" като подарък от скъп приятел. Винаги си чета подаръците, независимо дали са ми по вкуса, или не.  Ако не беше така, с оглед на корицата, никога нямаше да посегна към точно тази книга. Установила съм, че книги със снимки на самия автор на корицата ми действат много отблъскващо, дори и когато снимката е отзад на книгата много ме дразни и се старая да не я поглеждам поне докато не завърша книгата. 

"Мила Мерилин" си има две авторки, Люси Сланева и Ваня Щерева, които съоветно заемат местата на главните героини. И двете са влюбени в един и същ мъж, който разбива сърцата им след като внезапно... умира. Общо взето малко екшън, малко драма, след което се заформя едно истинско приятелство между мадамите, което на фона на обстоятелствата стои доста наивно, но какво пък, в художествената литература всичко е възможно. Идеята е, че Мила и Мерилин през цялото време пътуват към себе си, преосмисляйки животите си и черпейки вдъхновение една от друга променят изначалния си облик.

Това е книга, която по никакъв начин не те обременява със сложността си, но по-скоро ти дотяга с наивността си. И когато в заключение спомена, че жанра е чиклит мисля, че ще ме разберете. 

;)

Реалността през очите на Уелбек - "Платформата"

При Уелбек няма средно положение. Или ти влиза под кожата, или го мразиш. Настроенията в романите му са откровено депресивни, героите интровертни самотници, чието съществуване е тласкано от сексуалната потребност. Страниците са залети с описания на секс сцени, чиято вулгарност обаче изискано дефилира от страната на благоприличието. Поне за мен.

"Платформата" много ми напомня на "Чужденецът" на Камю. Героите и на двата романа имат напълно идентична прилика, с тази разлика, че Мишел от "Платформата"е героят на нашето време, в малко по-завършен вид, съвременния клонинг на "Чужденецът", самотният чиновник, който по средата на апатичното си съществуване среща любовта. И каквито и хоризонти да им открие тя, пътят им винаги завършва в самота.  Ще поставя край на този кратък паралел, защото честно казано, след като завърших "Платформата", "Чужденецът" ми се стори детска приказка.

В "Платформата" потъваш. Уелбек притежава гениалната способност да описва с беззвучна лекота сивите нюанси на реалността. Обожавам естествения такт, с който ни поднася образа на секс-туризма - хедонистичната природа на секса, сред чиито убеждения сцените на интимност се наместват съвсем инстинктивно. Дори след толкова много похот не се чувстваш осквернен и омърсен, защото сред похотта има любов, нежна и всеотдайна. 

Освен двигателя на насладата, в "Платформата" се редуват идеите на автора за женската еманципация, политико-икономическите отношения в корпоративния бизнес, възприятието на връзката страдание-удоволствие и нихилизмът към исляма. Уелбек вежливо пресява буците на съвременното общество през ситото на философската си идеология и умело ни замерва с тях в романа си. Без да ни наранява, защото нещата са точно такива и това е ясно на всички.

Мишел Уелбек е разкрепостен в представите си и освободен от всякакви задръжки във възгледите си, затова в романите му силно присъства присъщата му скандална откровеност - това ми е най-любимото усещане, когато го чета. 

"Слепота" от Жозе Сарамаго

В момента, в който започнах "Слепота" бях сигурна, че няма да я завърша. Герои без имена, странен стил - няма разграничения на пряка реч, стори ми се, че жестоко злочестие се е спуснало над тази книга и всичко потъва в мрак. Светъл мрак. 

Незнайна до сега епидемия, наречена "Бялата болест" покорява зрението на хората, но вместо да го хвърля в мрак го превръща в млечнобяла нищета. Постепенно все повече и повече хора са заразени...И колкото повече се заразяваха, толкова повече се увеличаваше интересът ми към романа. Веднага изхвърлих на боклука първоначалното ми убеждение. 

Въпреки жестокостта и отвращението на описаните събития, в "Слепота" има нещо много пленително, много човешко и много милостиво. 
"Бялата болест" постепенно поразява всички хора, но една жена сред слепите все още вижда. И както тя е очите на всички останали, така тя бе и светлината за мен, която не ми позволи да се отчаям докато преминавах през тъмните коридори на романа. Този единствен образ се превърна в основната ми причина да прочета романът до край. Защото тази жена е всичко, което сме забравили да бъдем. 

Сарамаго с лекота възхвалява онзи чистия, истински алтруизъм, който рядко виждаме, защото просто сме слепи за него....

Ако сте чели "Ловецът на хвърчила" и ви се е сторила тежка, то помислете дали да започнете "Слепота", считам я за по-тъжна и по-реалистична, но доста по-значима. 

Ако ви мързи, няма страшно! Романът вече е адаптиран и за големия екран и по мое мнение не се е получило никак зле. Мятам трейлъра за всеки случай. :=)

"Животът на Пи" от Ян Мартел

Веднага споделям, че "Животът на Пи" е най-добрият канадски роман, който съм чела. Признавам, че тепърва навлизам в канадската литература и съм още съвсем неориентирана, но историята на Ян Мартел дълбоко ме впечатли. Обожавам когато авторът ме сблъска с необикновен сюжет какъвто е в този роман.

Индийско момче корабокрушира и попада в спасителна лодка в компанията на зебра, хиена, орангутан и ... бенгалски тигър. Но това съвсем не е историята на някой анимационен филм, а една сурова и ожесточена битка за оцеляване. 
Съвсем в началото, преди за започне своя разказ авторът ни обещава, че тази история, че ни накара на повярваме в Бог. Това твърдение не се сбъдна. То вярата или я имаш, или я нямаш, трудно е да намериш Бога точно е една книга или история. Но успя все пак да ме накара да повярвам в освобождаването на закърнелите ни способности за самосъхранение, упоритостта на волята, устойчивостта на тялото и непреклоността на човешкия дух. 
"Животът на Пи" е една съдържателна история, където въображението разгръща необикновени хоризонти на връзката човек-животно, едновременно провокирайки и вдъхновявайки. Романът е приятно увлекателен, веднъж потеглило повествованието се лее из страниците с магията на добре разказана приказка. 

Здравка Евтимова завинаги в сърцето ми

   Преди малко повече от две години случайно попаднах на прекрасен разказ в едно канадско списание, което редовно четях. Стрелнах поглед към името на автора и с огромна почуда установих, че не може да е друго, освен българско. Здравка Евтимова в никакъв случай не ми звучеше познато. Веднага се допитах до гугъл и за моя още по-огромна изненада открих още нейни разкази, много разкази, и на български и на английски! Изчетох всичко, разписано с нейното име и все не ми беше достатъчно, постоянно търсех дали някой скрит разказ няма да се появи оттук или оттам. 

   Дали е нужно да спомена многото литературни награди, с които е отличена авторката, и у нас и в чужбина. Но това сякаш не ми е  толкова важно, същественото за мен е, че сърцето ми я заобича безусловно и дори когато попадна на не толкова силен разказ не й се сърдя, а още повече я обичам! Дори сега, когато искам да напиша нещо за Здравка Евтимова, толкова се вълнувам, че съвсем не мога да си наредя мислите.

   Истината е, че в душата ми нахлува необуздана радост, когато пред мен се разгръща творчеството на Здравка Евтимова. Красив стил, динамични и непредвидими сюжети, малко болка, малко радост и всегрееща надежда изпълват разказите й. Трудно е да си избереш любим, тъй като всички носят магнетичния заряд на красивата литература. 

  Някои от разказите й са адаптирани на български и на английски, т.е. не са буквално преведени, така българската адаптация на разказа, с който я открих - 'Acceptance' е 'Дъжд'. Въпреки промените, които нанася, за да ги адаптира творбите й винаги носят еднакво силен заряд. Какво да ви кажа, просто изизкан майстор на късия разказ е тази жена! 

  Здравка е лекът към неибежната носталгия, радостта и уханната пролет, която разцъфва в душата ми всеки път, когато се доближа до трорчеството й. Няма да крия, че изпитвам нестихваща гордост, еуфория и щастие, че в България се е родил такъв талант. 

Тук може да намерите част от разказите й на български, a тук пък има няколко на английски. Приятно четене :)

Ловецът на хвърчила

Така нашумялата книга на Халед Хосейни стигна и до мен. Името на Хосейни се появяваше на няколко места в книги, които бях чела преди това и от приказка на приказка, а и покрай високия рейтинг на романа, си викам "Я да му хвърля едно око" :)

"Ловецът на хвърчила" разказва една наистина покъртителна история за съдбата на две момчета, родени в Афганистан. Дори само този анонс страшно ме заинтригува, защото изпитвам огромно вълнение, когато чета роман описващ чужда култура. Така е и в този роман. Пащуни и хазари, руснаци и талибани, приятелство, вярност, страх, чувство за дълг - всичко това си е намерило място в романа като постепенно ни разкрива историята на Амир.

За мнозина "Ловецът на хвърчила" ще се стори тежка книга за четене предвид съдбата на героите и обстоятелствата, които ги съпътстват. Мой близък дори ме предупреди да се приготвя да плача докато чета. Е, за моя изненада романът съвсем не ми подейства така. Историята започва много интересно и динамично, но точно когато наближи развръзката, сюжета така се пропука, че у мен остана една огромна дупка разочарование. Замириса ми на турски сериал. Съвсем сериозно. После идва малко американски екшън и романът съвсем изгуби изначалния си облик. 

Не отричам, че жестокостта на събитията описани вътре не е част от действителността в Афганистан, но ми се струва, че в "Ловецът на хвърчила" драматизмът е прекалено пресилен с цел това да е поредния роман-сензация. 

Накрая ми се иска да споделя и орогчението си от българската корица и шрифта на нея. Всъщност те съвсем съвпадат с отношението ми и към романа.  :)

"18% сиво" от Захари Карабашлиев

Най-накрая и аз прочетох "18% сиво"!

И останах много доволна. В цялостта си романа е тъжен, но игрив. Закачливият крими-екшън сюжет му придава една особена свежест. Много ми допадна градивния характер на повествованието, а още повече трите сюжетни линии, които непрекъснато се редуваха.

Сред читателските мнения, който прегледах из нета преди да прочета "18% сиво" ми направи впечатление, че за някои "вулгарния характер" на романа го прави недостойна литература. След като го прочетох тези твърдения ми се струват смешни и нелепи.

Романът е динамичен, историята е интригуваща, а Захари Карабашлиев има готин стил и пише много увлекателно историята на героя-имигрант в Америка. 

Много ми е приятно, когато нещо такова е създадено от български автор, и то мой съвременик!

Речник на собствените имена - Амели Нотомб

Знам, че лятото върви към своя край и аз съвсем не навреме се намесвам, за да препоръчам книжка за плажа, но да кажем, че тази поредна хапка от творчеството на Нотомб е чудесна за запълване на свободно време, където и да ви свари то. Защо не и на спирката, докато чакате редовните линии или на среща с приятел, който винаги закъснява ( аз имам няколко такива). Това последното ме наведе на извода, че в последните години съм се приспособила съвършено към уплътняване на чакането - винаги с лека книжка в чантата, тефтерче и цяла библиотека заредени книги в телефона. :)  

"Речник на собствените имена" е кратък, но увлекателен роман, който проследява живота на едно необикновено момиче с още по-необикновено име - Плектруда. Понякога й се чудя на авторката от къде ги измисля тези шантави истории и хора. 

Типично в нейн стил, Амели Нотомб умело примесва трагични обстоятелства със забавна ирония, за да изкопчи максималния ни интерес към сюжета. Ако вече познавате творчеството й със сигурност във всяко изречение ще подушвате причудливия характер на авторката. 

Плектруда ми се стори интересна и симпатична девойка, а обстоятелствата около раждането, отглеждането й и страстта към балета й придават един малко по-мистичен образ. 

Романът, разбира се, не е някой литературен шедьовър, не очаквайте да промени живота ви, мисленето или светогледа ви, дори едва ли бихте въздъхнали от удивление като го прочетете, но все пак има една много свежа нотка ексцентризъм, с която пленява интереса.

"Речник на собствените имена" е много по-добра от "Кралска воля". Тук отново открих онази Амели от "Изумление и трепет" и това ми върна надеждата в авторката. А и установих, че с нейните романи идеално запълвам кратко свободно време, в което вместо да ме обсаждат досадни мисли ме разтоварват щури истории. 

"На изток от Запада" от Мирослав Пенков

"На изток от Запада" попадна в ръцете ми съвсем случайно, прищявка на личния ми избор и наивната ми интуиция.

Това е сборник разкази, които младия автор е писал далеч от родината в моменти на силна носталгия. "Македониjа", "На изток от Запада" и "Писмото" са произведенията, които най-много ми допаднаха. Останалите тъкмо обратното. Повечето сюжети гравитираха около времето на соца и тази клатеща се тъга ми дойде в повече. 
Мирослав Пенков е много талантлив разказвач, симпатична ми е стилистиката му, но у мен остана убеждението, че разказите са насочени към конктерна група читатели, т.е. за западняците отвъд океана, които са далеч от битието на сиромашията по соца.

Това е, което остана у мен след прочита на книгата, не можах да изтръгна повече...

Завръщането на Керет с "Момичето на хладилника"

Живота понякога е изумителен. 

Седиш си на другия край на света, гледаш океана, през погледа ти пристигат и заминават товарни кораби, а в ума ти прехвърчат изчисления за колко ли време някой от тях може да те метне до България. Ей така, на стоп. 

В тази красива, но непозната северна страна на глетчери и диви животни често ме наляга носталгията по родния край. И ей така, полу замечтана, полу унесена в мислите си срещнах сродна душа, и тя съвсем изгубена в същите лабиринти. 

Тя се казва Милена Варзоновцева и освен, че тъгува неистово по България, превежда и Етгар Керет за българския читател. Безкрайно ме ощастливи това запознанство, понеже вече задочно я познавах оттук. Милена геройски бори носталгията по любимите хора с изтрещелите истории на израелския автор и успешно успява да намери баланса между три култури - Северноамериканска, Близкоизточна и Балканска.  Докато се возих при Автобусния шофьор си представях колко ужасяващо ще е да го превеждаш този непредвидим и откачен Керет, който всеки момент може да ти зашлеви плесница, ей така, за да не се отплеснеш и да си помислиш, че нещата винаги следват една логична посока. 

Милена ми обеща, че "Момичето на хладилника" ще ми хареса повече от шофьора и се оказа права. Погълнах я за един слънчев петък следобед на плажа и когато прелистих последната страница ми се прииска да вдигна поглед и да го видя Керет там на пясъка някъде, да стана и да го прегърна. Имам чувството, че с "Момичето на хладилника" той разголи душата си и занарежда мястото на всяка болка в нея. Налудничавия реализъм отново е намерил мястото си сред историите, но Керет сякаш е по-милостив и радушен към злочестието на героите, съпреживявайки го с тях. Такъв уязвим и раним го открих тук. А самите истории са интересни, с Керет никога не знаеш от къде ще започнеш и къде ще свършиш - абсурдно комични или леко цинични, а защо не и болезнено откровени. 

"Момичето на хладилника" ми напомни и за едно мое наскорошно запознанство с една мила израелка на име Яел, чиято лична история е не по-малко изтрещяла от тези в сборника. Та, тя ми каза съвсем спокойно един ден "Everyone there is fucked up. We are all fucked up..."

Не ми се иска да пропусна да отбележа отново забележителната заслуга на Ина Бъчварова за външното оформление и на двете книги на Керет. Впечатляващ избор на цветове, шрифт и илюстрации. По мое мнение неоспорим синхрон на форма и съдържание.

The Joy of Books

В случай, че все още не сте гледали това видео и винаги сте си мечтали освен всичко, което сте постигнали да имате и една малка книжарничка с много съдържателна литерарура.
Поздравления за оригиналната идея на собствниците на книжарница TYPE в Торонто!

Време за ... "Мъже" от Цвета Стоева

С риск да се превърна в жертва на повторението ще споделя за пореден път, че обожавам, когато приятели ми препоръчват книги. За моята потребителска същност това е най-успешната маркетингова стратегия - отзивът на приятел. 

Така де, как другояче бих попаднала на книгата на Цвета Стоева "Мъже", ако Иван не ми беше подхвърлил слуха за нейното съществуване.

Нямах представа какво се задава към мен, но това, което открих върте събуди една закъсняла пролет в душата ми.  

Цвета има много чаровен стил, свеж като току-що излюпил се минзухар.

"Мъже" е сбор от историйки за най-интересната, болезнена, всеобхватна и затрогваща тема на всяка млада жена - мъжете.

И въпреки че нито едно от разказчетата не завършва с щастлив край, драматизмът е крайно олекотен от непресторения и на моменти упоен от хумор стил на авторката. Сюжетът на историйките често е класическата развръзка на краткотрайната връзка, в която, by default, винаги потърпевшо е нежното сърце на мацката. Но това, което ме трогна е луксозният изказ на Цвета, елегантността на въображението, с което облича обикновени неща с необикновени думи. 

"Мъже" е изповедта на онази нахлуваща натрапчива самота, в която се озоваваш след поредното любовно разочарование. Всеки разказ е тактично откровен, без да наранява, умалява и потъва. Нещата точно такива, каквито често се случват.

"Мъже" ще е подаръкът ми за приятелките от доброто старо време, по случай дългите среднощни разговори, преполовените чаши червено вино и най-коварната, най-сладката, разяждаща ни като ръжда старо желязо, тема - мъжете. 

Местна литература - "Челистът на Сараево" от Стивън Галауей

Наскоро срещнах една много лъчезарна и усмихната канадка на име Колийн. Тя е изключително мила и приветлива жена, която е обсебена от необхватния и разнообразен свят на литературата, с две думи, много чете.
Използвах запознанството ни, за да я помоля да ме въведе в канадската литература, чийто един-единствен роман, "Английският пациент", познавах.
Ето така попаднах на младия автор Стивън Галауей и романът "Челистът на Сараево".
Искам да отбележа, че Галауей няма нищо общо със Сараево, Босна и Херциговина, бивша Югославия или изобщо Източна Европа.
Романът му е вдъхновен от хора преживели сръбската окупация в периода 1992-1996 година.
Действието се развива в разрушаващо се Сараево и проследява живота на трима души, Ароу, Кенан и Драган, които нямат никаква връзка по между си, освен борбата за оцеляване, страхът от мъжете на хълмовете и музиката на челистът.
Мъжете на хълмовете са врагът, снайперистите, които си избират случайни мишени от цивилни граждани и ги превръщат в скоростна жертва на огнестрелните си оръжия.
Челистът е онзи смачкан от войната музикант, който изпълнява обед в продължение на двадесет и два дни, на едно и също място, в един и същ час да свири на своето виолончело в памет на двадесет и двете жертви, които мъжете на хълмовете са убили на същото място.
"Челистът на Сараево" е книга за ужаса от войната и вечната травма, която тлее в човешката душа, за страха и волята за живот, която той поражда. "Челистът на Сараево" е отпечатъка в историята на всички онези, чийто спомени не могат да бъдат изтрити и забравени.
Похвално е делото на автора да пише за събития, които никога не е преживял, но чиято обреченост е успял да усети в спомените на преживелите ги.
Романът е приятен за четене, Галауей не се е опитвал да придаде излишен драматизъм и тъга на текста, с който да го превърне в досадна сензация.
Единственото, което ми липсваше беше повече яснота относто историята на конфликта в Сараево. До последно  не каза кои точно са мъжете на хълмовете и защо са там, кои са причините за обсадата, религиозните конфликти и т.н.
Книгата е интересна, ако някой се интересува мога да му я пратя :)

"Физика на тъгата" от Георги Господинов

Преди време почувствах нуждата от българската литература и след кратко допитване до опитни четци, мои приятели, се спртях на шест заглавия, които след дълго пътешествие вече са при мен, отвъд океана. Така нашумялата "Физика на тъгата" е мой личен избор, затова тя е и първата, която подхванах. Романът започва много обещаващо и интересно - момче, способно да влиза в душите на хората и да изживява всеки спомен и чувствата свързани с него. Но много скоро след това тази линия се размива, сюжета изчезва, а последвалите многобройни истории ми беше непосилно да свържа в някакъв хронологичен ред.
Не улових момент, в който за малко поне да успея да се приобщя към текста, дистанцията между мен и автора беше от единия край на света до другия и това е не защото не съм живяла в детството на Господинов, а защото собственото ми отношение към спомените е различно. Апатията ми се пренесе и към вмъкнатите историйки в романа, част от които, по мое мнение, можеше и да бъдат спестени поради невидимия си характер. Не успях да уловя какво е целял автора с този роман, не намерих посланието, което търсих до края. По-голяма част от обема на книгата е зает от авторови размишления, но и тези философски опити бяха напудрени с прекалена баналност, а липсата на оригиналност в тях събуждаше все по напористо отегчението в мен.  Признавам, че дочетох "Физика на тъгата" от надежда и на инат, но не и интерес. Отново изрових от интернет онези ревюта, които ме накараха да посегна към тази книга и с изумение открих, че нито едно от така величавите изречения не отговаряше на моята истина. 

Източни пиеси

Току-що изгледах филма. Думите избягаха и оставиха съзнанието ми да диша тежко в тишината.
Не мога да ви кажа повече. Гледайте го.

Мидълсекс от Джефри Юдженидис

Мидълсекс е онова запълнено от емоционална наслада пространство, в което вече няколко дни след прочита обичам да се връщам.

Историята на романа е разказана от Кал, 41-годишен хермафродит. Знам, звучи повече чудовищно отколкото интересно, но в това магнетично произведение описаните странности са поднесени с такава лекота и нежност, че са неспособни да събуждат у читателя погнуса, обвинение или оскърбление.

Та, Кал се ражда два пъти. Веднъж, когато излиза от утробата на майка си и е отгледан като женска рожба, и втори път, когато осъзнава редкия характер на своята физиология, пропусната неколкократно от престарелия и влюбен поглед на семейният лекар. Сюжетната линия проследява  с ярки подробности  дългото пътуване и мутацията на един самотен и объркан ген, натрапил присъствието си в третото поколение на гръцките имигранти, семейство Стефадинис

Действието на Мидълсекс се връща, за да започне в далечната 1922 година от Смирна, днешна Турция, където бабата и дядото на Кал, притиснати от тежките обстоятелста на гръко-турските размирици, взимат съдбовното решение на имигрират в Америка. Тяхната история е не по-малко интересна от тази на Кал, а и в нея са загнездени ключови моменти от по следващото развитие на сюжета.

Юдженидис е удивителен разказвач. Измеренията, в които вкарва любовта са лишени от морални граници, но са поднесени толкова непорочно и естествено, че смачкват и изхвърлят всякакви предразсъдъци. Майстор е. Кара те да помиришеш без да докосваш, да обичаш без да познаваш, да приемаш, без да разбирираш.

Прочетох Мидълсекс в оригиналният език, на който е написана, но нямам търпение да се сдобия с българското издание от ИК Жанет 45. Имам фетиш към книгите. Харесат ли ми искам да ги притежавам на всеки език, който мога да ги прочета.

По дрехите посрещат, по ума изпращат

Много често, особено в последните няколко години ми се случва да избирам книга без да знам нищо за нея, само защото корицата магнетично ме е привлякла. Все повече обръщам внимание на детайлите, с които обличат книгите и много ме дразни, когато на хубава книга са сложили грозна обвивка, а такива случаи напоследък много ми се набиват на очи. 

Вярвам, че корицата трябва да подхожда на съдаржанието на книгата, както авторът се е постарал да напише майсторски творбата, така и илюстраторът трябва да се постарае да придаде изтънчен външен вид на книгата. Литературата е изкувство, а изкувството е естетика.  Завършеният вид на един роман, не е само първото и последното му изречение, но и цялостния облик на книгата - корица, илюстрация, хартия...

В тази посока единственият синхрон, който съм открила между съдържание, илюстратор и издадел, това е издателска къща Жанет 45. В кориците им има много чувство, усет, старание и талант. 

Не го приемайте като реклама. Не познавам никой от това издателство. Просто съм си такава, когато нещо ме впечатли не спирам да го хваля. :)

Оставям ви с това видео и един от илюстраторите на ИК Жанет 45. Много ми хареса!

Living in Greece

Случвало ли ви се е някога да ви се прииска да си имате малка бяла къщичка със сини прозорци, забулена от пъстрите цветове на рододендронови храсти, чиито поглед е насочен към всеширното и топло средиземноморие? 

Пред погледа ми все по-често се появява този миришещ на прясна мащерка и риган блян. Това е и причината да подслоня в дома си изданието на TASCHEN от поредицата Living in... , в моя случай Greece. 

Living in Greece гостува в двадесет и две къщи из различни части на Гърция и показва великолепната естетика на средиземноморския интериорен дизайн.  Още от първата страница се потапяш в бялосинята атмосфера на старите къщи с поолющени каменни стени, дървени мебели, глинени предмети, стари книги и картини. 

Книгата ми подейства доста магнетично и признавам, че често я разлиствам и като в детството си играя сама на "Пу за мен". Дори от както я имам редовно пускам тото, че ако е писано да сбъдна по-скоро мечтата. 

Обичам Гърция, може би точно толкова, колкото и България и често затварям очи и се разхождам из чукарестото възвишение, покрай маслиновите дървета и дивите кози, до моята малка къщурка, насочила зареян поглед към Средиземно море...

И когато най-накрая отворя очи и се приземя отново в хладната и далечна канадска реалност, моментално си пускам гръцката компилация на PutoMayo, приготвям октопод или каламари и ми става едно такова леко и свободно на душицата :)

Годината на Дракона

Признавам си, че нищо не разбирам от китайския хороскоп, а последния път когато реших да сготвя китайска манджа така усмърдях къщата, че се заклех никога повече да не проявявам такъв неблагозарумен ентусиазъм към китайската кухня. Изобщо, китайската култура никога не ме е вълнувала, но от както смених местожителството си, йероглифите и дръпнатите очи значително присъстват в ежедневното ми полезрение, а културата им бавно пуска корените си в местната традиция.

И така, наскоро китайците отбелязаха настъпването на годинана на дракона, която на мен нищо не ми говори, но за представителите на азиатската нация, това е предзнаменование за една успешна година, тъй като дракона бил най-големия късметлия сред останалите животни на китайския хороскоп.  Повод за вечна гордост е ако детето е родено точно в годината на дракона. Според предказанията на зодиака, родените под този знак имат силно изявени лидерски качества, силно амбициозни са и изключително интелигентни. За последното качество имам друго мнение, но ще го запазя за отделна тема.

В Чайна Таун всяка година се организира шествие, с което се отбелязва влизането в Новата година. И аз се наредих сред тълпата зяпачи, не толкова за да посрещна дракона, а да видя как празнуват китайците.

Културата им си остана далеч от мен, пъстрите дрехи, шарените маски и монотонния ритъм на нещо като тъпан не успяха да развълнуват балканската ми душа.

Сред шествията зърнах и момиченцето албиност, което като истински дракон се открояваше от останалите китайчета. Бялото драконче подскачаше и танцуваше в чест на своя покровител, а липсата на меланин събираше любопитните погледи на публиката, включително и моя.