Тези дни заключих, естествено без солидни доказателства, че най-вероятно Харуки Мураками е най-четеният съвременен автор на XXI- ви век. Почти не познавам човек, който да не е чел поне една негова книга.
Все още не мога да се определя като негова почитателка, но определено "1Q84" остави своя отпечатък някъде из дълбините на душата ми. Отдавам това на запазената марка на Мураками да използва често за свои герои социално усамотените хора в обществото. И аз изпитвам нестихващо любопитство към тях.
Още от както бях в основното училище правя безброй неуспешни опити, за да разбера поне малко света им, но единственото, което успях да науча е, че е почти невъзможно да разпукаш бронята им и да надникнеш какво се крие зад нея.
Все още ясно си спомням момичето със страшно ниски оценки и рошава коса, което не говореше на никой, дори и на учителите. Скоро след като се присъедини към нашия клас това й поведения моментално я превърна в обект на подигравки. Момичетата нямаха никакъв интерес към нея, а момчетата бяха безмилостни, лепяха дъвки в буйните й коси, крадяха вещите й, присмиваха й се, опитваха се по всякакъв начин да я провокират да проговори или заплаче. Но тя никога не направи нито едното, нито другото. Изражението й беше непроницаемо.
Децата бързо губят интерес към нещата, които ги вълнуват и когато гневът им към "рошавото момиче" най-накрая утихна, тя смени училището. Често се питам какво ли се е случило с нея след това и какво я беше накрало да се изолира така от всичко, което я заобикаля.
Споменът за тази съученичка ме накара да се привържа толкова към "1Q84". Не само главните герои Аомаме и Тенго споделят подобна на нея съдба, но и останалите герои са по техен си начин "самотни вълци".
Харесвам ми любовта и желанието, с което Мураками пише за социално осакатените хора, чийто интровертен начин на живот често ги хвърля в обществена сянка и скрива тяхното съществуване. Прецизното описание на техните характери хвърля светлина върху тъмните коридори на едно толкова непознато битие.
"1Q84" започва с паралелните истории на Аомаме и Тенго, които несъзнателно се озовават в нов свят, където всичко си е по старо му с изклювение на загадъчните събития, които препречват пътя им, лишени от всякакво логично обяснение. За Аомаме това е мрачната година 1Q84 (Q=question, въпрос) с две луни, Малки Хора и Въздушни Какавиди ( от Air Chrysalis, не знам как точно е в българския превод), а за Тенго това е градът на котките, който той трябва да напусне "преди изхода да е блокиран". През цялото време двамата герои пътуват един към друг, следвайки различни пътища, защото това е реалността, в която им е отредено да се срещнат.
Препядствията, пред които Тенго и Аомаме се изправят превръщат романа в бързо развиващ се мистериозен трилър, който няма да ви даде мира.
Поне при мен беше така. Бях потънала в историята и благодарих на всички тайни сили, които ме накараха да посегна към романа. Поради някаква глупава причина винаги се колебая преди да посегна към някоя по-обемиста книга и въпреки че досега не съм преживявала разочарование, все не мога да се преборя с тоя досаден навик.
В "1Q84" има един дребен недостатък и това е неравномерното темпо на действието в трите книги. В книга I движението на сюжета е по-интензивно и интригуващо, след това постепенно затихва, а най-мъчителната за мен част бе разстоянието между края на книга II и почти половината от книга III. Там ми се стори, че Мураками е изчерпал идеите си спрямо Тенго и за известно време забоксува на едно място. Доста отегчителни няколкостотин страници, през които, за да не те отказва, автора пуска по някоя друга загадка свързана с героите. Но дори и тези подмятания не са способни да разбулят цялата мистерия на събитията в "1Q84". Като изключим това симпатично несъвършенство книгата доста ми допадна.
