"Физика на тъгата" от Георги Господинов

Преди време почувствах нуждата от българската литература и след кратко допитване до опитни четци, мои приятели, се спртях на шест заглавия, които след дълго пътешествие вече са при мен, отвъд океана. Така нашумялата "Физика на тъгата" е мой личен избор, затова тя е и първата, която подхванах. Романът започва много обещаващо и интересно - момче, способно да влиза в душите на хората и да изживява всеки спомен и чувствата свързани с него. Но много скоро след това тази линия се размива, сюжета изчезва, а последвалите многобройни истории ми беше непосилно да свържа в някакъв хронологичен ред.
Не улових момент, в който за малко поне да успея да се приобщя към текста, дистанцията между мен и автора беше от единия край на света до другия и това е не защото не съм живяла в детството на Господинов, а защото собственото ми отношение към спомените е различно. Апатията ми се пренесе и към вмъкнатите историйки в романа, част от които, по мое мнение, можеше и да бъдат спестени поради невидимия си характер. Не успях да уловя какво е целял автора с този роман, не намерих посланието, което търсих до края. По-голяма част от обема на книгата е зает от авторови размишления, но и тези философски опити бяха напудрени с прекалена баналност, а липсата на оригиналност в тях събуждаше все по напористо отегчението в мен.  Признавам, че дочетох "Физика на тъгата" от надежда и на инат, но не и интерес. Отново изрових от интернет онези ревюта, които ме накараха да посегна към тази книга и с изумение открих, че нито едно от така величавите изречения не отговаряше на моята истина.