Снимка: Манол Пейков
Този е от най-любимите ми Керетовци. Истинският Етгар Керет.
Предшестващите сборници с разкази сякаш бяха предговор към този най-миниатюрния и най-грамаданския, най-всеобхватния и най-интимния от всички, озаглавен “Седем добри години.”
За първи път истории вдъхновени не от развинтеното му въображение, а от собсвеният му живот, но не по-малко шантави, закачливи и трагикомични от онези, с които сме свиквали да го свързваме. “Седем добри години” е период в живота на Керет, от раждането на сина му до смъртта на баща му, чиито спомени авторът решава да запечата в мастилени думи, сякаш да не му се изплъзнат в потока на живота. Но историите, разбира се, излизат извън рамките на този период с разкази за запознанстото на родителите му, детското възхищение към батко му, обичта към кака му, запознанството с Шира, все задушевни моменти от миналото, разказани с много прямота и спокойствие. Като читател тази толкова откровена интимност много ме поласка. С риск да прозвучи клиширано, но всъщност е самата истина, Керет ми се струва толкова близък, че по-скоро ми е странно, че никога не съм го срещала на живо. То е като да седнеш на сладка приказка с приятел, който за каквито и перипети на съдбата да разказва винаги ги усуква със здрава нишка оптимизъм. И в такива ситуации изобщо не можеш да отсъдиш коя история ти е харесала повече от друга. Няма такъв момент, защото всичко разказано е част от човека, на който принадлежи, всеки спомен е жива клетка в неговия организъм.
С широка усмивка отбелязах, че с Керет имаме много подобен спомен. Онзи, в който покани таксиметровия шофьор да се изпикае у тях. И аз един път, като бях много малка, направих така, но не с таксиметров шофор, а с един просяк от ромски произход, който кой знае как се беше дотътрил до 14-тия етаж. Бях самичка у нас, когато му отворих му подадох нещо, а той като усети добрината се престраши да ме попита дали може да ползва тоалетната. Веднага го пуснах вътре, човека изглеждаше много назор, но в момента, в който затвори вратата на тоалетната ме хвана луда паника. В детското ми наивно съзнание изобщо не ми хрумна да се страхувам, че човекът може да се окаже злодей и да обере апартамента или да ми направи нещо още по-лошо. Мен само ме беше страх, че ако разберат наш’те сигурно ще ме “спукат от бой”. Добро почукало, добро се обадило, човекът си свърши работата и си тръгна по живо по здраво, а аз на никой не казах. До ден днешен.
Но да се върна на Керет и Израел.
Израел винаги е присъствал в живота ми. Когато бях в гимназията Израел беше гоа транс - Astral Projection, Holyman, Yahel, Astrix, надрусани и екзалтирани парти хора танцуващи под сайкаделик ритми по цяла седмица. В университета Израел се превърна в геополитическия конфликт на две страдащи нации и започнах да презирам транса, заради неведението, което е хвърлял върху тази болезнена действителност. Днес Израел е три неща - Митко от махалата, Balkan Beat Box и Етгар Керет. Митко е приятелското ми присъствие в Израел, Balkan Beat Box са ми музиката на Израел, а Керет е душата му.
В заключение се сещам за моят много скъп приятел Сашо Костов, който обича да казва, че “Човек където и да лети, рано или късно ще кацне върху себе си.” Ето така пожелавам на всички да кацаме върху себе си, като Керет, без разкаяние, без хленчене, с малко ирония и много нежност. Адски готин тип.
