Зимата търпеливо дреме пред врата и кротко почуква от време на време. В моменти като тези, когато времето колебливо се клати между сезоните - ни топло, ни студено, а настроението ми смирено утихва пред замиращия есенен пейзаж, най-добре ми действа леко, увлекателно четиво, което бързо да ме отнесе в друга земя, в друг сезон, в друга култура.
Обожавам да пътувам. Обичам мириса на новите места, очите на хората, които ги обитават и неповторимата атмосфера, носеща се игриво във въздуха.
Има места, чиито дух абсорбирам прекалено бързо - вдишвам, обхождам, запечатвам с погледа си, често и с фотоапарата и затварям възприятията си за тях. Така те никога не ме зоват да ги посетя отново. Но има и такива, чиито дух е толкова древен и сведущ, че нуждата да се слея отново с тълпите им ме преследва с нестихваща охота. Такъв ми е Истанбул. Винаги се връщам там с нетърпение, но никога не мога да се задържа повече от три дни. Колкото ненаситно ме привлича културата му, толкова стремглаво ме отблъсква заглушителната врява на калабалъка. Бир лира-та продънва ушите ми дори и на сън, блъсканицата и шума на трафика пружинират безцеремонно върху опънатите ми нерви, но в тази безпощадна атмосфера намирам изключителна доза чар и пленителност.
Увлечението ми към Истанбул се появи още в детските години като най-близка асоциация с Ориента, описан в приказките от "Хиляда и една нощ". Знам, че няма общо, но за детското въображение мигновената асоциация е крайно наложителна и знаейки, че има султански дворец само на четири часа път от моя блок предизвикваше такава нестихваща еуфория в детските ми фантазии, че по някое време Ориента започна да се материализира още с входната табела на Свиленград.
Такъв е днес Истанбул, с дълго битие, не само в историята, но и в душата ми.
Открих книгата на Елиф Шафак при поредния лов на книги в Трифта и я купих само заради името Истанбул в заглавието. Изобщо не знаех какво да очаквам, но приятно се изненадах когато още от първите страници усетих, че държа "моя Ориент" в ръцете си и радостно закрачих по истанбулските калдаръми редом със Зелиха - любимият ми персонаж в романа.
"Копелето на Истанбул" не е книга без която не мога, но пък е от тези четива, които са способни да ти върнат спомени от дадено място на което си бил и искаш отново да се върнеш. В романа авторката пресича съдбите на две момичета от два различни етноса - турски и арменски. В първата част Шафак подробно разказва за особеностите и предисторията на двете семейства - едното пуснало дълбоки корени в Истанбул, а другото тръгнало някога от Истанбул, но поради тежките обстоятелства и гонения на арменския етнос в Османската империя, намерило обежище в Сан Франциско. Основният замисъл на романа се движи по периферията на турско-арменския конфликт относно арменския геноцид. Авторката прецизно движи повествованието в посока на взаимния компромис без явно да го утвърждава или отрича. В "Копелето на Истанбул " се открояват две основни точки на конфликта - неведението на турците за събития случили се преди установяването на република Турция (1923 година) и болезнените спомени на арменците, които се предават като национално наследство в следващите поколения. Романът е приятен, не затормозява с конфликти, но и не досажда с пропагандиращите в него мнения. Сюжетът не е особено динамичен в настоящето, по-скоро се разкриват тайни от миналото на двете семейства. По-голяма част от действието се развива в Истанбул и за моя радост Елиф Шафак не е лаконична, а с очарователна точност описва истанбулската атмосфера, точно такава, каквато винаги я усещам, когато съм там - криволичещите калдаръмени улици, подвикванията на търговците, смесената миризма на подправки, дюнери, чай, баклава, ашуре и прясно изстискани цитрусови сокове. През цялото време на прочита ме глождеше къде ли се намира и дали изобщо съществува кафе "Кундера" - мястото където се събира утайката на съвременното културно истанбулско общество. Няма да крия, че сюжета не ми беше толкова интересен, колкото културния облик на Истанбул в описанията на авторката.
Разбира се, обаянието на този град едва ли би било същото ако Кемал Ататюрк не бе наложил своите велики реформи и не бе превърнал Турция в една от най-демократичните ислямски държави. Признанието и любовта на турците към Ататюрк няма как да остане непозната дори и за най-невежите сред туристите - потртера на първия президент е буквално навсякъде, пощенски марки, турски лири, учреждения, дори и на таблото на едно такси. Може би е права Елиф Шафак, че за турците историята започва след 1923 година.
