Уна & Селинджър

Страшно много ми хареса усърдието, с което Бегбеде се е отнесъл към Уна & Селинджър. На прицел е мимолетната любовна история между дъщерята на американския драматург Юджийн О’нийл - Уна и бащата на всеобичния и вечно четен Холдън Колфийлд - Дж. Д. Селинджър. 

Но всичко дължим на Уна. Тя е механизмът, който движи романа, локомотивът с три прикачени вагона, Джери, Чаплин и Бегбеде, който на последната гара ще поеме още един, четвърти, но за него няма да издам. 

Допадна ми уважението и деликатността към фактите, старанието към фикцията, предисторията и последствията от това лудо увличане по Уна О’нийл. Из въображението на Бегбеде и из страниците на романа Уна възкръсва и по-жива от всякога продължава да поразява с неустоимия си чар. 

“Смехът й е притеснен, свенлив, закачлив и неустоим. Притежава някаква засмукваща погледа крехкост, въпреки абсурдната забратка, която скрива тъмната й буйна коса на фатална жена. Вижте веждите й, поставени като два апострофа над искрящите очи. Чуйте кристалния й глас, когато пита царствено: Shell I turn over here?” 

Най-много обаче ме привлече искреността на Бегбеде. За разлика от “Френски роман” тук откровенията му придобиват много повече смисъл и плътност. Едно е когато мислите са ти вдъхновени от среднощен арест и четирите студени стени на килията, съвършено различно е обаче, когато те обсеби усмивката на небесно създание стопило сърцата на титани в световното изкувство. 

Силно запечатах описанието на онзи момент пред фермата на Селинджър, в който колебанието и страха гръмко се стоварват върху намеренията на Бегбеде да потърси автора-отшелник. 

“Точно там не излязох от колата, точно там треперех от страх, точно там загубих всякакво достойнство.” 

“Знаех, че няма да ми достигне смелост. Никога нямаше да посмея да обезпокоя човека, на когото дължах любовта си към литературата, американския писател, който олицетворяваше нежността и бунтарството.”

Не мога да не отбележа, че романтизма е толкова характерна черта на Бегбеде, че винаги където, когато, за каквото и да пише хвърля дълбоки котви с цитати като този:

“Точно преди да скочи във водата, забелязах на гърба на неопрена й логото на калифорнийска марка за сърф облекло: О’Нийл. Винаги можете да кажете, че е било съвпадение… Предпочитам да вярвам, че Уна ми е намигнала за последно от дълбините на погълнатите години. Животът ни няма значение, той потъва на дъното на времето, но ние сме съществували и нищо не може да го отмени - макар и течни, радостите ни никога не се изпаряват.”

Beer by Charles Bukowski

Буковски в една доста добра анимационна адаптация.

BEER by Charles Bukowski from NERDO on Vimeo.

Post Office by Charles Bukowski

Пиене, чукане, скапана работа или без работа, мацки, мизерна квартира, разни неудачници наоколо, в редовете все по някое брутално яко прозрение. 

Буковски винаги е невинен. 

Girl on the Escalator by Charles Bukowski

"Поправките" от Джонатан Франзен

Ама че бъркотия е този роман на Джонатан Франзен! Ще излъжа ако кажа, че ми хареса, но ще излъжа и ако кажа, че не ми хареса. Луда работа.

Първо, клаустрофобичният жанр семейна сага ми е сред най-неприятните, когато стане дума за жанрови предпочитания. 

Второ, всички герои са побъркани по свое му, тъй че още в началото бях отблъсната от заразният упадък в характерите им. 

И не на последно място, все пак да добавя, че 600 и отгоре страници на тази семейна невроза са направо задушаващи.

Въпреки негативите обаче, “Поправките” е интелигентно скроен роман, тъй че не ви ли изкара акъла от депресията, която излива, ще продължите да поглъщате нещастието на семейство Ламбърт, дори и само за да нагнетите още повече презрението си към тях. Странно, нали!

Загниването на семейните отношения започва още с брачния съюз между родителите Алфред и Инид. Той - инатлив, безрадостен съпруг и усилен работар, тя - лишена от ласки и любов съпруга, домакиня и амбициозна майка на три деца.

Децата - Гари, Чип и Денис, пораснали и прекрачили прага на трийсетте, отдавна са напуснали нещастната семейна клетка, но по пътя на кариерите си в Ню Йорк и Филаделфия още повече затъват в окаяните си животи. Казвам ви, Франзен ги е цапардосал всички до един в разни пусти, отчайващи истории.

Една последна Коледа в родното градче е събитието, към което се движат съдбите на героите и което хвърля внезапният катарзис в клетите семейни отношения. За да стигне до тази повратна точка обаче, читателят е държан в едно побъркващо очакване, през което неизбежно трябва да понася с твърдост огромната порция плачевни случки, които авторът е решил да му поднесе. (Спойлър: халюцинацията, в която лайното преследва Алфред си е бойно кръщение в предизвикателствата). 

Тази драматична семейна дисфункция и бунт срещу обществените норми не е напълно обречена на безнравственост. Както често се случва в голямата литература, у читателя може и да покълне малко симпатия към някои от героите. Странно избавление е предложено накрая. Особено в най-последното изречение на “Поправките”. 

"Периодичната система" от Примо Леви

“От всички интелектуално надарени артисти от този век - и уникалността на Леви е в това, че той е дори повече артист-химик, от колкото химик-писател - той е може би най-пълноценно приспособеният към живота около себе си във всичките му измерения.” 

Това пише Филип Рот в предговора си към интервюто, което взима  от Леви през 1986 г, любезно приложено от “Жанет 45” в превод на Нева Мичева в края на сборника. 

Това, което аз разбрах за Леви от първия си досег с литературата му е, че до този момент не бях случвала на толкова интересен, чудат и сериозен автор. 

Примо Леви е италиански евреин, имал злощатната участ да живее във времето на еврейските гонения през Втората световна война и да попадне в концлагерите Аушвиц. Най-четената му книга, “Нима това е човек”, описва престоя, премеждията и мислите му в смъртоносния лагер, но аз не го познах като писател за Холокоста. В биографичния си сборник разкази, “Периодичната система”, противно на очакванията ми, Леви освобождава литературата си от травмата на гоненията и расизма, издига я във висше пространство, в което витаят само огромната му човечност, умереност и ерудиция. Навярно това е имал предвид Рот в цитата си по-горе за приспособеността на Леви, а именно избавлението,  надрастването и любовта към живота.

Химик по образование и професия, писател по душа и алхимик по призвание, в  “Периодичната система” Леви дестилира 21 химични елемента в  малки епруветки на случки от живота си преди и след “гостуването” му в лагерите на смъртта.  От съединението, което получава излиза фината пара на изисканата литература. Кой би си представил собствения си живот описан с елементите на Менделеевата таблица? Само като извикам от спомените си образите на формулите на съединенията и главата ми се замайва, но в разказите на Леви се усеща силната привързаност, всеотдайност и любов към химията. 

В едно метафизично пространство, каквото е литературата, разстоянията между науката и изкувството се огъват, докосват и сливат, а резултатът от това претопяване за нас читателите е безмерния възторг от нови светове и неоткрити мисли. 

Абсолютно любими разкази са ми “Въглерод”,  “Фосфор” и “Азот”. 

Неаполитанските романи на Елена Феранте

Мислех да ви разкажа за съвсем друга книга, но тъй като публикацията беше нарочена да се появи в деня на Свети Валентин, рязко смених посоката и реших да заговоря отново за авторката, която необятно дълбоко се е гмурнала в сърцето ми. Ако трябва да определя в литературата на кой автор съм влюбена в момента, то това категорично е в тази на Елена Феранте.  

На снимката държа четирите части на титаничния биографичен роман за брилянтната приятелка подредени последователно от горе на долу. Последната книга от романа “The Story of The Lost Child” излезе през 2015 и намери място в класациите за най-добра книга на 2015 на почти всички културни сайтове, отразяващи новоизлизаща литература. Вече съм ви писала достатъчно за италианската авторка и няма да се впускам в подробности и суперлативи за най-мащабното й произведение, още повече, че все още няма никаква информация кога най-сетне и на българският читател ще му дойде редът да се втурне в изобилието и интензитета на неаполитанската творба.  

С пулсиращо нетърпение, обаче, искам да ви съобщя, че вече официално се подготвя сериал от четири сезона по неаполитанските романи на Феранте! И още по-сензационното в случая е, че копродуценти на проекта са продуцентската къща на Доменико Прокачи “Фанданго”, същите които продуцираха италианския филм “Гомора” (“Gomorrah”, 2008), който пък спечели голямата награда на филмовия фестивал в Кан през 2008. Любителите на киното сред вас със сигурност помнят бруталността и насилието на този безкомпромисен неаполитански филм, чието присъствие е сбособно да изтръгне и последния гък от гърлото ви. Макар в основата на неаполитанските романи да е петдесет годишното приятелството между две жени, сюжетите на Феранте са заобиколени със същата неотстъпчивост на престъпната реалност и колкото повече Елена и Лила порасват, узряват и навлизат в живота, толкова повече стената на света около тях придобива грапава и непропуклива повърхност. 

Дори след грандиозният успех на творчеството й, Елена Феранте си остава неуловима личност, но организаторите на филмовата адаптация споделят, че тя е дала съгласие да им сътрудничи в проекта, навярно за да шлифова до перфектност персонажите. Всяка от книгите на тетралогията ще бъде отразена в отделен сезон с по осем епизода. 

Кажете ми сега, как се спи след такива новини! Надявам се чакането да не изгризе до основи търпението ми. 

Иначе, имам информация, че правата на Феранте вече са закупени в България, но въпреки че редовно проверявам сайтовете на издателствата все още никой не се е осмелил да обяви неаполитанските романи за предстоящи. 

Намислила съм на прибиране към България да донеса няколко копия на английски на първата книга ("My Brilliant Friend") за раздаване, така че ако сте като мен от нетърпеливите и нямате проблем с езика, пишете ми, за да ви имам в предвид.