Не ви препоръчвам тази книга.
Никос Казандзакис е любимият ми автор, но е също и този, който не може да бъде препоръчан. За да успеете да се потопите в дълбоките води на мисълта му и да тържествувате в прозрението му, е нужно да откриете порив в душата си за неговото творчество. Моят порив дойде още с първите редове на “Алексис Зорбас”, заобичах го безвъзмездно още преди да съм преполовила романа. След това хищно погълнах, без да оставя и думичка неизживяна, “Дворците на Кносос”, “Змия и Лилия”, “Рапорт пред Ел Греко.” Чета го изключително бавно, за да мога да съзерцая в пълнота вълненията на душата му и да удължа възторга си от даровитото му творчество.
“Рапорт пред Ел Греко” е философо-биографична изповед на Казандзакис, която в последните години на живота му е подържала пламъка на духа му разпален, готов да пребори оковите на плътта и да се превърне в огън, за да изживее за последно пътя на битието си.
Доменикос Теотокопулос, наричан още Ел Греко, е испански художник роден на остров Крит, където няколко века по-късно се ражда и Казандзакис. Творчеството, таланта и индивидуализмът на Ел Греко събуждат дълбока почит и признателност в сърцето на Казандзакис и именно това го вдъхновява да оформи романа си като изповед пред своя предшественик.
“Призовавам паметта да си спомни, събирам от въздуха живота си, заставам като войник пред генерала и правя своя Рапорт пред Ел Греко; защото и той е замесен от същата критска пръст като мен и може най-добре от всички борци, живи или живели някога, да ме разбере. Не остави ли и той съшата червена линия по камъните?”
Земният път на автора се движи по периферията на романа, а в центъра му Казандзакис е подслонил нестихващия устрем на духа - свободен, препускащ отвъд границите на общоприетия разум.
“Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика; носим в себе си всемогъщество и не знаем това; смазваме душата си с месища тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем. Коя друга сила на този свят може да погледне право в очите, без да ослепее, началото и края на света? В началото, както проповядват смазаните от тлъстините и месищата души, не е било Словото, нито Делото; нито ръката на твореца, пълна с животворна кал; в началото е бил Огънят. И накрая не е безсмъртието, отплатата, Раят или Адът; накрая е Огънят. Между тези два огъня вървяхме, скъпи дядо, и двамата, и се стремяхме, следвайки повелята на Огънят, в съдействие е него, за превърнем плътта в пламък, мисълта - в пламък, надеждата, отчаянието, честта, безчестието, славата - в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният ни пламък, противно на природата на плътта, може все повече да се разгаря с годините. Затова - гледах те и се гордеех с теб! - колкото повече остаряваше, толкова повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкова по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, изчистваше ги от ръждата им и рафинираше чистото злато - душата им; коя душа? Пламъка - и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне.”
Друга опорна точка в романа, пред която често поспирах, препрочитах и изживявах, е любовта на Казандзакис към родната земя. Тази, която е раждала и попивала хилядолетната гръцка плът и разум. Разходката из Гърция чрез одухотворените описания на автора поражда силно желание у мен да грабна книгата в ръцете си и да препусна и аз по гръцките чукари; да отворя очите си и душата си, да погледна, да разгърна книгата, да зачета и да се помъча да усетя този бурен огън, който гори в душата на Казандзакис. Преоткриването на Гърция чрез думите, страховете, копнежите и криволичещите пътечки на казандзакиевата душа е преживяване, което дълго ще тече в кръвта ми.
“Обхождах Гърция, и полека-лека виждах със собствените си очи, докосвах със собствените си ръце това, което разсеяната мисъл не може да види и докосне - как силата е съчетана с прелестта. Никога, струва ми се, в никоя друга част на света, не са се сливали така органически тези два компонента на съвършенството, Арес и Афродита, както в строгата и приятелски усмихната Гърция. Едни от пейзажите й са строги и горди, други - женствени и изпълнени с мекота, трети - сериозни и същевременно приветливи и жизнерадостни. Но духът е обвеял всички и е вложил във всеки от тях - с някой храм, с някоя легенда, с някой герой - душата, която му подхожда. Затова онзи, който пътува из Гърция и има очи, за да види, и ум, за да мисли, пътува от една духовна победа към друга духовна победа, в неразривно вълшебно единство. Тук, в Гърция, се убеждаваш, че духът е продължението и цветът на материята, а митът - простият, синтезиран израз на най-положителната действителност. Години е крачил духът по гръцките камъни, и кътето и да минеш, ще различиш божествените му следи.”
“Рапорт пред Ел Греко” е роман-пътешествие, пълен с много страст и силни чувства. Книга, внушителна и с дълбока мисъл, несравнима в своята деликатност и форма. А, Казандзакис е величие в световната литература. Творец с безстрашно въображение и критски ентусиазъм. Дори самият Камю, когато печели Нобеловата Награда само с един глас повече от Казандзакис, по-късно споделя, че гъркът е заслужавал приза сто пъти повече от него.
Моите благодарности към издателство “Enthusiast”, който се заеха със задачата да преиздават творчеството на Казандзакис с преводите на Георги Куфов. Няма нищо по-хубаво от това да четеш произведение превеждано със същатата страст, с която е създавано - безупречно.
