Peggy Guggenheim: Art Addict

Peggy Guggenheim: Art Addict Trailer from Submarine Deluxe on Vimeo.

“Посветих се на колекцията си. Направих я работата на живота ми. Аз не съм колекционер на изкуство. Аз съм музей.”

За пръв път срещнах името на Пеги Гугенхайм докато четох биографията на една от по известните сюрреалистки на ХХ век, Леонора Карингтън. Тогава Пеги го играеше лошото богато момиче, което отнема любимия на Леонора, небезизвестния немски художник Макс Ернст, след раздялата с когото Карингтън изпада в безпощадна депресия и влиза в психиатрия, където я тъпчат с брутални лекартва. В този епизод на биографични събития нямаше подробности около персонажа на Пеги и в главата ми веднага се завъртя предполагаем образ на разглезена богата наследница, която си няма друга работа освен да обикаля арт средите и да прелъстява известни художници. 

Филмът  “Пеги Гугенхайм: Пристрастена към изкуството” на италианската режисьорка Лиса Имордино Вриланд (“Даяна Вриланд: Погледът трябва да пътува”, 2012), който тази година обиколи филмовите фестивали дава много по-ясна и чиста картина за изключителната роля на Пеги Гугенхайм в съвременното изкуство. 

Родена през 1898 година в Ню Йорк в умопомрачително богата еврейска фамилия, още от ранна възраст Пеги наследява огромно богатство, но макар и завидното финансово обезпечение животът съвсем не е благосклонен към нея и започва поетапно да й отнема любими хора. Баща й, Бенджамин Гугенхайм, към когото тя е силно привързана потъва заедно с Титаник когато тя е едва 13-годишна. Тази неочаквана загуба оставя дълбоки и трайни следи у Пеги. Следват години на душевна несигурност, комплекси, депресия и лутане. 

Интересът към изкуството обаче в Гугенхаймови явно се оказва семейна черта, защото, макар че никак не се е разбирала с чичо си Соломон, основателя на музея Гугенхайм в Ню Йорк, Пеги открива изкуството през съвсем други пътеки. Годините в Париж се оказват ключови за нарастващия й интерес към съвременното изкуство, но най-вече познанството й с Марсел Дюшан я въвежда в света на авантгарда и отприщва непокорния й нюх към майсторството на художниците от началото и средата на ХХ век. Така открива и емблематичния американски художник Джаксън Полък, който работи като дърводелец в музея на чичо й, но благодарение на патронажа на Пеги се превръща в един от символите на абстрактния експресионизъм. Личната й колекция значително нараства приютявайки художници като Пикасо, Кандински, Полък, Ротко, Дали, Дюшан, Ернст, Мондриан и още известни и не толкова известни нейни съвременници. 

В живота на Пеги Гугенхайм се редуват турбулентни събития, единстено неразтърсени до край остават колекцията й и похотта. Страстта й към изкуството е пропорционална на страстта й към сластолюбието и според слуховете Пеги е спала с 1000 мъже, дори самата тя признава, че е имала любовни отношения със сериозен брой художници и писатели.  

Лиса Имордино Вриланд се е справила блестящо представяйки образа на ексцентричната колекционерка чрез състоятелния архивен фонд от снимки, видео материали и записи от интервюта, последните от който сама е изровила от мазето на  единствената биографка на Пеги - Джаклин Богард Уелд. Филмът е обвързващ,  аристично оформен и детайлно проследява хронологията на събитията в живота на пристрастената към изкувството Гугенхайм наследница.

Съвсем като творбите, които придобива Пеги Гугенхайм се превръща в абстрактна личност, образ извън времето, неподатлива на каквито и да е установени норми и клишета, своенравна бунтарка прикриваща слабостта си под егидата на собствения си арт подбор. 

Шлеп в пустинята

Много сериозно ви препоръчвам тази книга. Особено ако все още имате вяра в съвременната българска литература,  то “Шлеп в пустинята” не бива да се подминава.

Не бях чувала за Людммил Тодоров, но и след като прочетох чудесния му роман името му все още не ми се мярка често в родната книжна преса. 

Факт е, че на фона на достатъчното количество съвременна българска проза, която съм чела напоследък, неговият роман блести като витлеемската звезда. Направо си е друго измерение. В кратък, но удивително съдържателен вариант Тодоров разказва за кризата, през която минава героят му - интелигентен мъж на средна възраст, преподавател по английски в русенска елитна гимназия.  

Шлепът, носещ се по водите на Дунав, изчезва зад един блок още в началните страници на романа. С него безпътно се залутват и мислите, и действителността на даскала. 

Душевните кратери, които конвулсивно отвличат съзнанието му все по-ярко се отразяват върху личния и професионалния му живот, но въпреки тежестта им не похабяват с прекомерен драматизъм романа.  Разсъдъкът и остроумието на героят потъват и изплуват във водовъртежа от внезапни събития, с които авторът премерено украсява живота му. 

“Шлеп в пустинята” е разказ за повратната точка в живота на един мъж, съпруг, баща, учител, любовник и мислител и както всяка безизходица на битието и тази е в състояние да предостави осъзнаване, себеизрастване и нови житейски възможности. В крайна сметка, както лирическият герой заключва в последната страница на романа: “Нормалността е естествено състояние на човека. Каквото и да прави той се стреми към нея. Аз все още удържам положението и живея като опитен заек (каква красива двусмисленост носи това прилагателно). Все още се вълнувам, когато видя как някой шлеп изчезва в нищото.”

Виктория (Германия, 2015)

Ако от всички изгледани тази година филми трябва да изброя кои са моите топ 3 на 2015, то със сигурност ще включа “Виктория” в класацията. Този брилянтен кинематографичен шедьовър на немския режисьор Себастиан Шипер успя да разклати очакванията ми като внезапен тихоокеански земетръс. Подобно, но с видими разлики от “Бърдмен”, филмът е заснет in one take, или една безкрйно продължителна сцена. 

Не мога да не отбележа, че киното в последните години е набрало страхотна скорост в конкурентната надпревара за оригиналност, красноречие, реализъм, естетическа издръжливост и елегантност. Всички тези характеристики са стабилно покълнали във “Виктория”, а кинематографичният подход ги предлага на зрителя плавно и градивно.

В малките часове на ноща берлински ъндърграун клуб се тресе от бийтовете на електронна музика, млада самотна испанка, след неуспешен опит да социализира с бармана, решава да поеме към вкъщи, но в момента, в който подкарва паркираното си отпред колело посоката на пътя й тотално се променя. Пред клуба Виктория (Лаиа Коста) се натъква на група забавни младежи, които я подканват да се присъедини към тях и гарантират да й покажат истинската страна на Берлин. Макар и притисната от малкото оставащо време за сън преди да отвори кафето, в което работи, но въпреки това търсеща приключения, Виктория охотно откликва на молбите на Соне (Фредерик Лау), най-настоятелният от групата. Постепенно в безгрижният полъх на нощен Берлин започва да се усеща тежкият въздух на подземния престъпен свят, а Виктория несъзнателно попада в центъра на неуредени нелегални сметки. 

Потокът на отмереното действие, с което постепенно се разгръща сюжета скъсява дистанцията между зрителя като му предлага да заеме ролята на присъстващ. Сниман от веднъж на 22 места в продължението на 140 минути, “Виктория” е зашеметяващ романтичен трилър, в който впечатляващата актьорка игра на Лаиа Коста и Фредерик Лау ще ви въвлекат в двата най-сладки, ненормални и спиращи дъха часа от живота на двама напълно непознати в центъра на Берлин. 

Куфатър на брат ми

Тази книга няма нужда от представяне. За няколкото месеца съществуване сборникът предизвика десетки позитивни ревюта в goodreads, а една от тукашните ми приятелки разказа, че като се прибрала в България през лятото отишла в първата книжарница като помолила книжарите да й препоръчат съвременна българска книга и “Куфарът на брат ми” бил първото заглавие, към което я насочили. 

В 22-те есета на сборника са подредени куфарите на пристигащи и заминващи пътници, колкото шарени и разнообразни, толкова лични и проникновени. Истории подчертаващи вътрешния глас на е(и)миграцията, разказващи за душевността на един съвсем естествен процес, характерен за човечеството още от самото му съществуване, но положен в рамките на модерния свят. “Куфарът на брат ми” е алманахът на пътуващия свободомислещ гражданин на света. В него са събрани всички колебания, очаквания, разочарования и предимства на живота извън “дома”, извън държавата, извън културата, от която произхождаме. 

Още когато за пръв път напуснах, макар и за няколко дни, България в мен се отключи едно неуморно любопитство, което вече 15 години не само не мога да угася, а все повече разпалвам. Необятният ми интерес към големия свят, към микро светове му, разположени от единия до другия край на земното кълбо, към хората и техните култури, е движещата сила, която ме докара на 9371 километра от родния ми Пловдив. Но най-вече тук ме доведе любопитството към онези малки характеристики на народните култури, които пребъдват през поколенията, за да полагат основите на съвременността и шлифоват облика на света. 

Етапите и мислите, през които съм минала в годините на странстване гостоприемно са се сгушили в “Куфарът на брат ми” и поглеждайки отново в тяхната интимност откривам цялото онова емиграционно вълнение, което прекалено дълго съм избягвала да си призная. 

Синове на Саул (Унгария, 2015)

Снимка www.viff.org

Виктор Орбан и Ласло Немеш са от една страна, но обитават противоположни вселени. Докато първия остро и твърдо се противопоставя на приемането на бежанци бягащи от потенциална военна смърт, то вторият печели голямата награда на престижния филмов фестивал в Кан с дебютния си филм “Синове на Саул”, описващ жестоката реалност в нацисткия концлагер Аушвиц през Втората световна война. 

По време на германската окупация над Унгария приблизително половин милион унгарски евреи са намерили смъртта си, а жертвите, които страната дава във войната достигат милион. Общия брой на убитите евреи в Европа между 1939 и 1945 година е 6 милиона, затова преследванията и убийствата на евреи често се превръщат в тема сред творците на изкувства. Най-четената книга в тази историческа сфера безпорно е “Дневникът на Ане Франк”, а “Списъкът на Шиндлер”, “Животът е красив”, “Пианистът” са сред най-запомнящите се филми за Холокоста. 
С оглед на току-що изброените филми-отличници и чувствителният характер на събитията да избереш същата тема за дебют си е смела проява на ентусиазъм, амбиция, увереност и исторически усет, но Ласло Немеш безпогрешно доказва, че още с първия си пълнометражен филм вече е готов да се изправи на международната филмова сцена. 

“Синове на Саул” е клаустрофобична затворническа драма, която постепенно разгръща ужаса на човешката трагедия в чудовищния концлагер Аушвиц. Саул е унгарски евреин депортиран там, но поради предимствата на телосложението си попада в групата затворници Sonderkommando, чиято единствена задача е да вкарват новопристигнали еврейски тъпли в газовите камери,  да изгарят телата след това и да извозват пепелта извън лагера. Трагедията в злополучната съдба на Саул се задълбочава, когато в едно омаломощено, но все още живо тяло на дете разпознава сина си. Покрусеният човек си самоназначава мисия, която още повече излага на опасност обреченото му съществуване, но сякаш се явява единствената надежда, която може да придаде смисъл на живота му. Примката на страха и ужаса се затяга около гърлото на зрителя докато безпощадната атмосфера в лагера потискащо нагнетява напрежението. Опорната точка на Ласло Немеш в “Синове на Саул” е възможността човечност да съществува и в най-нечовешните военни условия. 

Вероятно идеята за пореден филм за Холокоста отзивчиво се приема отчасти от  политическа коректност и отчасти избягване омаловажаването на един от най-смъртоносните геноциди в историята на човечеството, но истината е, че дори и банално вече да се експонира темата, все още имаме нужда от постоянно напомняне колко дълбока може да бъде ямата на военната жестокост. 

Chevalier (Greece, 2015)

                                                                    Снимка: www.viff.org

Ако с три думи мога да определя филма на гръцката режисьорка Атина Цангари, то те ще са ексцентричен, провокиращ и забавен. C огромни резерви подходих към прожекцията тъй като все още в спомените ми отекваше необичайният и недоразбран привкус оставен от предишният й филм “Attenberg”(2010). За щастие не успях да устоя на натиска на гръцката ми половинка и заех мястото си в киносалона.

Chevalier е социо-политико-психологическа комедия, в центъра на която са шестима приятели организирали си ваканция на луксозна яхта във водите на Егейско море, далеч от работата, семействата и ежедневните грижи. Какво се случва обаче с мъжете, когато останат на едно и също място прекалено дълго време? Точно така! Започват да си мерят… някои качества (и тези, за които се сетихте също). Състезанието, в което шестимата мъже си измислят да участват се превръща във фикс идея, която е не само тест за достойнствата на всеки един от тях, но и се превръща в изпитание за приятелството помежду им. Действието на филма се развива изцяло на яхтата и както може би вече се досетихте в него изцяло липсва женско присъствие. В началото се усеща някакъв клаустофобичен нюанс, който в последствие е бързо размит чрез динамиката и усилията на състезателите. 

Цангари поема рисков ход с това изцяло мъжко съревнование, режисирано през женската й призма, но крайният резултат е впечтляващ. Chevalier съвсем не е от типа популярни американски комедии с романтизирани главни герои, които често се държат леко идиотски.

Цангари изгражда една интелигентно поставена предпоставка, която чрез символизма си дава отражение на по-дълбоки и сериозни проблеми в социално-политически аспект. 

Chevalier е смях за душата и храна за мисълта. Даде ми широко поле за размисъл и желание пак да го потърся, за да изследвам правотата на разсъжденията си. 

Ixcanul (Guatemala, 2015)

                                                                                                      Снимка www.viff.org

Това е игралният филм, който отдавна търсех да гледам. Филм, в който умело се блендират факт и фикция и който доброволно ви отвлича в непознатите земи на гватемалските маи. Той е от онези филми, за които с лекота може да се каже, че са чиста форма на изкувство заради красноречивите послания, които оставя. 

Когато разбрах, че това е дебют както за режисьора (Хайро Бустаманте), така и за двете главни актриси (Мария Мерседес Корой и Мария Телон) откровено казано, останах поразена. 

Ixcanul е една монотонна, но автенчична драма за седемнадесет годишната индианка Мария (Мария Мерседес Корой), която живее със семейството си в подножието на страховит гватемалски вулкан. Родителите й са необразовани земеделци, които не само не знаят почти нищо за съвременния свят, но дори не говорят испански. Единственият “модернизиран” човек в околността е Игнасио, кандитат-женихът за Мария, който освен че е надзирател и управител на плантацията за кафе в подножието на вулкана, притежава кола и мобилен телефон. Родителите на Мария уговарят сватбата й с Игнасио, но по същото време Мария необуздано и смело прекрачва пътят на обекта на своята страст - Пепе. Последствията объркват планът и хода на събитията, а в сюжета започва да се усеща доминирането на втората женска роля. Майката. 

Това е човекът, който прави филмът толкова интересен, впечатляващ и интересен. Безспорно Мария Телон беше най-добрата актриса от всички филми, които успях да гледам на тазгодишния фестивал. Тайната на безупречната актьорска игра се крие в изборът на Бустаманте да покани две жени от индианските племена Мая, които да изиграят историята на собственият си живот и традиции. Освен изобилието от автентични обичаи и възхитителната връзка майка-дъщеря, Бустаманте деликатно загатва уязвимостта на индианската общност спрямо нуждите на съвременния свят. 

Ixcanul е от филмите, които, сгушени тихо като морски перли в океана от международни продукции, чакат търпеливо своят звезден момент.