VIFF2016: Old Stone (China/Canada)

Помните ли преди няколко години едно шокиращо видео заснето в Китай, в което микробус прегази едно малко момиченце и никой нищо не направи, сякаш това дете беше някаква празна цигарена кутия захвърлена нехайно на улицата? Липсата на човечност в този репортаж, заснет от крайъгълна камера, беше покъртителна и разтрисаща. Как китайското общество е стигнало до тази висока степен на морално опустяване се опита да ни разказже роденият в Шангхай, израстнал в Канада режисьор Джони Ма.

 В силния си пълнометражен дебют, “Old Stone (Lao Shi)”, Ма, илюстрира ярко причините за бруталността на подобни нечовешки деяния. Макар на яве да е доста жизнерадостен, приветлив и словоохотлив, Ма е създал доста солиден и реалистичен филм, отражение на един безумен казус разкъсващ китайското общество, чийто успех му донесе приза за най-добър канадски филм на тазгодишния TIFF. 

Както самият той сподели с публиката след прожекцията, в Китай хората вече не си помагат едини на други, защото не знаят колко скъпо ще им излезе помощта след това. Примерът във филма е безкрайно красноречив, гледайте го. 

За откриваща сцена на драма-трилъра, Ма избира кадър със силно брулена от вятър бамбукова гора, чиито мрачни цветове подсказват че нещо трагично вече е напът да се случи. 

Главният герой, Лао Ши, е скромен представителн на работническата класа, който кара такси, но за зла участ един ден, докато шофира, пиян клиент му бута ръката и Лао удря каращ пред него моторист. Клиентът моментално офейква, а Лао се озовава пред скупчена тълпа и моторист в безсъзнание. Разтресен от шока и противно на скандиранията на насъбралите се минувачи да изчака линейката, таксиметровия шофьор преценява, че животът на пострадалия е в опасност и всяка следваща минута може се окаже фатална. Това потвърждава и дежурният лекар, когато Лао сам докарва моториста в спешното отделение. В тази динамика минават първите пет-десет минути на филма. Оттам нататък започва истински зрелищната и пълна с неудачи борба на Лао със системата. Всичко се скапва, най-вече сърдечността и човеколюбието. Ма се е погрижил зрителят отчетливо да разбере недъзите, абсурда и безизходицата на един заплетен казус, в който човешкият живот е изгубил всякаква стойност.  

VIFF2016: Maliglutit (Searchers), Canada

Ако някога се зачудите що за живот водят или в какво вярват ескимосите, най-горещо ви препоръчвам канадския филм Atanarjuat: The Fast Runner, който освен че миналата година беше обявен от TIFF (Toronto International Film Festival) за най-добър канадски филм на всички времена, но и когато излиза през 2001 година печели Златната Камера на фестивала в Кан, както и множество други фестивални награди. Впечатляващото във филма на режисьора Закараяс Кунук (родом от Нунавут) е, че е напълно автентичена инюитска продукция заснета изцяло в суровите условия на Арктика, в която освен инюитския (ескимоски) език и кореняшкият, но непрофесионален актьорски състав,  пред зрителя оживява арктическа фолклорна легенда предавана през поколенията. Освен интригуващия сюжет и великолепната сценография “Атанарджуат: Бързият бегач” ни предосватя възможността да надникнем в малко познатата култура на канадските ескимоси през традиционните облекла и обичаи до шаманските поверия  и проклятия. По мое мнение доста зашеметяващ филм, класика не само за канадското филмово наследство, но и за световното. 

Тази година излезе още един ескимоски филм на Кунук, “Maliglutit (Searchers)” и за щастие имах възможността не само да го гледам, но и да присъствам на аудиенция с режисьора и публиката. Филмът беше доста радушно приет, но ми се стори, че вече каквото и да предложи на зрителите Кунук не може да избяга от сянката на успеха си с Атанарджуат… Всеки следващ въпрос от публиката насочваше вниманието към предшественика филм-победител. “Малиглутит (Търсачи)” ми се стори по-безкръвен и първичен, не съдържа и частица от оригиналността и подвижността на бързия бегач. Тук Кунук, вдъхновен от класическия уестърн на Джон Форд “Търсачите” (1956), пресъздава екшън история за две отвлечени жени, пренасяйки я в мразовитите земи на родната му Арктика. Сценографията отново изцяло обхваща прелестите на огромната снежна пустощ на северната канадска територия, но сякаш с това целият филм се изчерпва. Героите са недоразвити и плоски, на сюжета му липсва онзи пленяващ инюитски почерг и въображение, с които беше подходено в Атанарджуат. Да не говорим, че някои от сцените са доста продължителни и безсмислени, липсата на диалози противоречи на развитието на историята, а може би петата и последна реплика на главния герой (“Никога не се предавай!”), с която завърши филмът направо ме хвърли в дълбоки философски разсъждения, започващи с възклицанието WTF. 

Но от казаното от Кунук след филма ми се стори, че аудиторията, към която са насочени филмите му са съгражданите и родствениците му, хората от Нунавут.  За него е важно да им остави наследство и най-вече да ги накара да се чувстват значими. Ако това са филмите, които инюитската общност търси, то първичността и липсата на дълбочина в този филмов проект на Кунук не са упрек, а потребност. Ние може само да сме доволни, че все пак сме имали възможност поне веднъж да се срещнем със света им чрез “Атанарджуат: Бързият бегач”. 

VIFF2016: Graduation (Romania)

Още от първият кадър, който показва асамблея от соц жилищни сгради в малко румънско градче, се усеща, че “Graduation” (“Матура”) на режисьора Кристиян Мунджиу е много добре структуритан филм. Струва ми се, че този кадър беше ключов в постепенно разгръщащия се сюжет, в който обичливият баща Ромео Алдеа (Адриан Цициен), завладян от идеята за бъдещето на дъщеря си, е готов на всяка цена да й помогне да спази условието, което английският университет, в който е приета й е поставил. С други думи, получаването на стипендия в Англия зависи от оценките, които тя ще изкара на матурите. 

Ромео е местен лекар с добра репутация, който някога е вярвал, че оставайки със семейството си в Румъния е можел да промени нещо в обществото към по-добро, но уви промяната остава химера. Бедата за доктора настъпва ден преди матурата, когато дъщеря му е нападната в опит за изнасилване и шокът от злополуката застрашава концентрацията и представянето й на изпитите. Както и в останалите филми на Мунджиу, които съм гледала (“4 месеца, 3 седмици и 2 дни” и “Отвъд хълмовете”), така и тук главният герой постепенно се угъва и деформира под действието на течащ вътрешен конфликт. Осъзнавайки ситуацията, в която е изпаднала дъщеря му Елиза (Мария Драгуш), доктор Алдея е готов да стори необходимото, но немислимо до сега, за да й предостави тласъкът, който й е необходим за английската стипендия. Бездушната картина на провинциалния архитектурен пейзаж стоически напомня за методите на оцеляване по време на соца, за мрежата от “услуги” и “подбутвания” тук-таме срещу заплащане и услужливото извинение, че целта оправдава средствата. Соц “ценности”, с които доктор Алдеа не е възпитавал дъщеря си, но към които му е наложително да прибегне, за да спаси положението. 

Моралният капан, в който Ромео доброволно влиза идва с висока цена, от една страна трябва да убеди Елиза да стане съучастник в порочна практика, която тя не разбира и която би затегнала още повече връзката на момичето с реалностите в Румъния, и от друга, законът все пак наднича и дебне в делата на хората с обществено влияние.

VIFF2016: Suntan (Greece)

Всяка есен преди за започне международния филмов фестивал във Ванкувър преглеждам по трийсет пъти програмата от край до край и се опитвам да отгатна кои филми ще са хем добри, хем няма да попаднат след някой друг месец в Нетфликс. За сега, дали на късмет, или вече съм развила нюх, но успявам доста успешно да си направя селекция, част от която дори и по торентите не се появява. 

След като миналата година тотално откачих по филмът на Йоргос Лантимос “Омарът”(The Lobster), реших че отсега насетне гръцки филм няма да пропускам. Пък макар и Лантимос така високо да е вдигнал летвата, че чак съсловието на гръцката божественост докосва. 

Тази година в селекцията на VIFF попадна вторият филм на режисьора Аргирис Пападимитропулос “Suntan” (Загар), който се оказа абсолютната антитеза на “Омарът”, но не по-малко интересен от него. 

Вниманието на зрителя през цялото време е приковано към образа на главния (анти)герой Костис (Макис Пападимитриу), 42-годишен доктор, който се мести на малкия остров Антипарос, за да заеме вакантна позиция в местната клиника. Още в откриващата сцена изражението по лицето на Костис ясно, като водите на егейско море, отразява мизантропския, тревожен и неуравновесен душевен свят на доктора. Вместо да намери пристан и утихне емоционалната нестабилност на Костис още повече се задълбочава с настъпването на лятото и нахлуването на група шумни младежи в лекарския му кабинет. Докато промива и превързва раната на 21-годишната Анна (Ели Трингу), доктора моментално хлътва по безгрижната и енергична девойка.  Пренебрегвайки професията и възрастта си, увлечен от свободата, прелестите и хедонизма на кипящата младежка кръв докторът лекомислено и стремглаво се спуска към дъното на собствения си упадък. 

Пападимитропулос ярко контрастира деградиращия патетичен и изтърбушен образ на Костис с фината красота и буйна младост на Анна, две тотално несъвместими същества, различни като деня и ноща, чието сливане е възможно единствено в невротичните блянове на изоставен и отритнат самотник.

“Suntan” e мрачен антироманс, предлагащ гледна точка към декаденса на човешката свръхчувствителност, прецизно премерен и балансиран. 

Изплези си езика

Започнах да разбирам защо толкова много ми се четат книги и защо като побесняла препускам от книга на книга и се надпреварвам със себе си да погълна все повече мастилени мисли. Колкото повече чета толкова повече пред мен се материализира като бетонен стълб крилатата старогръцка фраза “аз знам, че нищо не знам”, и колкото повече научавам, толкова повече осъзнавам, че светът е бездна от знание и със сигурност един живот не стига за да го изучиш или опознаеш цялото. 

Поредният пример е сборникът с разкази на Ма Дзиен “Изплези си езика”, който така ми разлюля представите за Тибет, че с ругатни изритах наивните си представи за преобладаващото дълбоко духовенство по хималайските земи. 

Скоро след като се появява в родния Китай, сборникът е забранен и “претопен”, а Ма Дзиен е обявен за персона нон грата. Напуска Китай и продължава да пише. В международните литературни среди творчеството му се възприема с интерес, а след романа му “Майсторът на фиде” (Жанет 45) френското списание Lire го нарежда сред 50-те най-значими автори на света. 

Вече се досещате, че нещата, за които Ма Дзиен пише не са удобните за китайския режим локумени залъгалки, а свирепи действителности на осиротелите от човечност хималайски земи. Разказите в “Изплези си езика” са само пет, но тъгата в тях е достатъчна и всепоглъщаща. След последния ви идва да пратите по дяволите ваджра посвещението, ритуала кармамудра и цялата дивотия с духовното усъвършенстване.

“Изплези си езика” е покъртителен сборник, добре написан, внимателно преведен и артистично оформен. Тези пет разказа за живота в Тибет са като отрезвителен шамар срещу невежеството на Западния човек и идиотското му прехласване по свещените земи на будизма. Ма Дзиен направо хвърля бомба и взривява всички наивни представи за доминиращата духовност на тибетския регион и вместо това разкрива дивашката и примитивна природа на клетниците по тези земи с безкомпросни и сурови житейски пейзажи. 

Laurence Anyways (2012)

Страшно много си падам по нестандартни сценарии на филми и най-голямата грешка, която непрекъснато повтарям е че не обръщам достатъчно внимание на канадското кино. Тези от вас, които следяха наградите на филмовия фестивал в Кан през месец май, знаят, че голямата награда тази година взе канадския филм “It’s Only The End of the World” на младия канадски режисьор Хавиер Долан (р. 1989). Това не е първата му награда от престижния френски фестивал, през 2014 печели наградата на журито с филма си “Mommy”. 

Вече с нетърпение очаквам тази есен трите седмици на VIFF, където със сигурност светлините на прожекторите ще са насочени към успеха на Долан в Кан. 

За да подържа любопитството ни живо канадския Netflix включи в каталога си един от по-старите му филми, “Laurence Anyways” (2012) - 168 минутна романтична драма с екстравагантен сюжет, костюми, прически и перфектно кадрирана кинематография. Дейстивето се развива от края на 80-те до края на 90-те, период, в който главните герои преминават през тотална трансформация в търсене не само на себе си, но и на другия. Долан представя на зрителите един различен, объркващ и необикновен житейски сценарий, който е изигран толкова правдоподобно от актьорите (Мелвил Пупо и Сюзан Клемо), че след края на филма веднага ти идва да се заровиш в гугъл и да търсиш дали наистина такава история е възможна. Не познавам филмите на Долан и все още не мога да определя стила му, но съдейки по впечатленията, които “Laurence Anyways” остави, тук става въпрос за безспорен талант и сериозни намерения за успех в киноиндустрията. Ако това е филм режисиран от е 23 годишен младеж, то само за миг да си представям какво би се получило четири години по-късно в “It’s Only The End of the World”. След около месец и това ще разбера. 

Голямата зелена шатра от Людмила Улицка

Трябва да си призная, че едно от любимите ми четива е политически ориентираната литература. Сред предпочитаните жанрове ми е журналистическата публицистика, обичам да обхождам реалностите, които хора като Наоми Клайн, Барбара Демик, Блейн Хардън, Светлана Алексиевич изследват и пренасят в слово. На фона на световната политическа картина, в която все повече се наблюдава застрашителен подем на безцеремонна демагогия, журналистическите разследвания, бележки и записки са ответния удар срещу политическото лицемерие и интереси. Четвъртата власт, както навремето Емил Зола нарича журналистическото разследване, в едно идеално демократично общество е мерилото за правда и отговорност срещу властимащите.  Следейки, не без известна доза отчаяние, случващото се по света, не мога да не отбележа признателността си към онези интелектуалци дръзнали да се противопоставят на режимите, неправдите, неравенствата, спекулациите, не само защото отразяват болезнеността на една безпристрастна действителност, но и защото те пишат историята. А историята е важна, защото непрекъснато се повтаря - световни войни, диктатури, лагери, масов глад… Погледнете днешните Турция и Венецуела, не са ли същинско отражение на СССР и Северна Корея респективно?

Людмила Улицка не е разследваща журналистка, пише художествена литература, но е дисидент на комунистическия режим в Русия и гласен анти-Путин активист. От типа деец на културата, който най-високо ценя, тъй като творбите й са предимно политически ориентирани. Улицка е от поколение съвсем обездвижено от комунистическия режим, до толкова че вдъхновението й за последния й роман “Голямата зелена шатра”  се разстила на близо 600 страници. Романът е посветен на дисидентите от пост сталиниска Русия, фокусът е насочен върху трима приятели - Иля, Мика и Саня, чийто живот Улицка детайлно разглежда. Трите момчета още от ранна възраст се вдъхновяват от любимия си учител и се увличат по литературата. Опознавайки одобрените от режима руски класици, засиленият им интерес към нови хоризонти на мисълта ги води до забранените произведения на Борис Пастернак, Александър Солженицин и други автори осмелили се да пишат за машинациите на властта. Оттук, както може да се досетите, реалността пред очите им вече няма да е същата, а пътищата, които ще поемат в живота неизбежно ще са свързани с пасивен или активен противоправителствен активизъм, неприятности, арести и разпити в КГБ. 

Докато схвана разказваческия похват на Улицка ми се наложи да преполовя книгата.   Главни герои докрай си остават тримата приятели, но авторката, за да подчертае с дебелата си линия абсурдните деяния на държавната управа, вкарва историите на още десетки дисиденти, кръстосали пътищата на главните герои. Техните микроистории не са в хронологична подредба и поради честотата имената на второстепенните присъствия в романа трудно се помнят. Забележителното в случая е, че тези досадни като задънена улица разклонения на сюжета всъщнст са не по-малко достойни да бъдат поставени редом с тези на главните герои, защото всяка история заслужава да бъде чута, уважена и изживяна. 

Често се чудя дали съществува някаква реципрочност между култура и политика  и като най-голям прецедент в тези разсъждения визирам Русия. Страната, която е с мащабен принос в световната култура, но в същото време политически затлачена и парализирана. В тази светлина вместо финални думи ми се иска да споделя разсъжденията на Улицка върху тази проблематична тема.

“Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.

В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.” ( Източник www.kultura.bg)