Monday, February 10, 2014

Най-добрите разкази на Алис Мънро


   Преди да обявят победителят в надпреварата за Нобелова награда за литература никой не беше чувал за Алис Мънро. Дори когато не малко пъти съм се допитвала до опитни канадски четци, никой от тях не е споменавал нейното име като препоръка. В момента, в който анонсираха, че Мънро е обедителят за 2013 година,  всички погледи се насочиха към Канада, а книжарниците тук за броени дни аранжираха колони от нейни сборници буквално между всеки рафт с книги. А в библиотеката на опашка да си запазят нейна книга за прочит са се наредили около триста човека. Истерията, която предизвикват Нобеловите награди се среща навсякъде и най-лесната и безплатна маркетингова стратегия на книжните търговци. 
Алис Мънро е описана от комитета като "майстор на съвременния къс разказ", но се оказа, че аз лично не съм нейния читател. Признавам си, че не изчетох всички разкази от сборника, който виждате на снимката. Няколко ми бяха достатъчни, за да се запозная със стила на авторката и да преценя, че моят литературен вкус няма да намери пристанище в нейните творби. Таланта на авторката е безспорен - много умело и плавно преплита няколко истории в един разказ, успява да ангажира вниманието на читателя със сюжета, но сякаш дотук се изчерпват възможностите й. Разказите й са прекалено консервативни, липсва им онази искра, която да разбуди чувствата или да погали душата ти. Празни са. И твърде женски по характер. А понятието къс разказ в творчеството на Мънро си е направо половин роман, средно разказите й са от около 50-60 страници. 
Докато четях в представите ми се появи образът на идеалния читател на Мънро - средностатистическа дама в пенсионна възраст, която няма претенции към литературата, която чете. 
Предлагам ви един от сочените й за най-добри разкази,  "Bear came over the mountain", от страниците на The New Yorker, тук.





Tuesday, January 28, 2014

"Чуй ме" от Маргарет Мацантини


  Ще започна с това, че не знам защо на български заглавието е преведено "Чуй ме", след като в оригинал преведено от италиански "Non Тi Мuovere" означава "Не мърдай" ( четох я на английски под заглавие "Don't Move", което както вече е ясно е буквалния превод от италиански ).  Любопитно ми е да прочета българския превод, тъй като на няколко места в романа точно това "не мърдай" е ядро в монолога на главния герой и ако то е заменено с "чуй ме", например, заряда и силата на речта му биха загубили смисъл. 

Сега за книгата.
Това е роман за любовта на един мъж. Но не бързайте да си правите заключения, защото "Чуй ме" не е нито "чик-лит", нито сладникав розов романс. Това е силна книга, в която има много любов, вяра, стил, символика и опустошителна страст.  Тази безпощадна страст те поглъща още с първите редове, не те оставя да преглърнеш, да мигнеш, да си тръгнеш от книгата. И ти не мърдаш, защото точно това ти е наредила Мацантини - "Стой там, където си. Не мърдай."  

Хареса ми, че авторката е посветила книгата на мъжа си, Сержио Кастелито, който режисира и играе главна роля във филмовата адапрация на книгата. Но за нея не бързайте, книгата ще ви даде много повече. Ще ви накара да усетите, ще кресне в гърлото ви и ще ви накара да чуете гласът на любовта, колебанието и болката. И всичко това през погледа на един преуспял мъж, чийто живот в едни момент се плъзва плавно в непознатото, неморалното, нелогичното, но просто и чистосърдечно битие на Италия. Обрат е прекалено банална дума, с която могат да  се опишат събитията, в които попада живота му, защото то е много по-силно от обрат - момента когато си на ръба на собствения си разум, готов да свалиш дрехите от гърба си и да тръшнеш вратата на досегашния си живот, за да се окъпеш в страстта си и да се преродиш чисто нов човек, единствено за да тържествуваш в любовта си към нея. 



Не разбрах дали аз погълнах книгата или тя мен, но ме накара да усетя болката и да поживея в нея. До сега нямам спомен друг роман за любов да ми е въздействал толкова безпощадно. По едно време така ме стисна за гърлото, че аха и да се разцивря. 

В този ред на мисли с почуда установих, че всъщност съм доста боса в съвременната италианска литература. Освен романите на Умберто Еко и Маргарет Мацантини, почти нищо друго не познавам, та вчера се замъкнах до библиотеката и прибрах Елена Феранте у дома. 
Очаквайте скоро, а до тогава, моля споделете кои са любимите ви италиански книги! 



Monday, January 13, 2014

"Рапорт Пред Ел Греко" от Никос Казандзакис


 Не ви препоръчвам тази книга.
Никос Казандзакис е любимият ми автор, но е също и този, който не може да бъде препоръчан. За да успеете да се потопите в дълбоките води на мисълта му и да тържествувате в прозрението му, е нужно да откриете порив в душата си за неговото творчество. Моят порив дойде още с първите редове на “Алексис Зорбас”, заобичах го безвъзмездно още преди да съм преполовила романа. След това хищно погълнах, без да оставя и думичка неизживяна, “Дворците на Кносос”, “Змия и Лилия”, “Рапорт пред Ел Греко.” Чета го изключително бавно, за да мога да съзерцая в пълнота вълненията на душата му и да удължа възторга си от даровитото му творчество. 
“Рапорт пред Ел Греко” е философо-биографична изповед на Казандзакис, която в последните години на живота му е подържала пламъка на духа му разпален, готов да пребори оковите на плътта и да се превърне в огън, за да изживее за последно пътя на битието си. 
Доменикос Теотокопулос, наричан още Ел Греко, е испански художник роден на остров Крит, където няколко века по-късно се ражда и Казандзакис. Творчеството, таланта и индивидуализмът на Ел Греко събуждат дълбока почит и признателност в сърцето на Казандзакис и именно това го вдъхновява да оформи романа си като изповед пред своя предшественик.

“Призовавам паметта да си спомни, събирам от въздуха живота си, заставам като войник пред генерала и правя своя Рапорт пред Ел Греко; защото и той е замесен от същата критска пръст като мен и може най-добре от всички борци, живи или живели някога, да ме разбере. Не остави ли и той съшата червена линия по камъните?” 

Земният път на автора се движи по периферията на романа, а в центъра му Казандзакис е подслонил нестихващия устрем на духа - свободен, препускащ отвъд границите на общоприетия разум. 

“Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика; носим в себе си всемогъщество и не знаем това; смазваме душата си с месища тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем. Коя друга сила на този свят може да погледне право в очите, без да ослепее, началото и края на света? В началото, както проповядват смазаните от тлъстините и месищата души, не е било Словото, нито Делото; нито ръката на твореца, пълна с животворна кал; в началото е бил Огънят. И накрая не е безсмъртието, отплатата, Раят или Адът; накрая е Огънят. Между тези два огъня вървяхме, скъпи дядо, и двамата, и се стремяхме, следвайки повелята на Огънят, в съдействие е него, за превърнем плътта в пламък, мисълта - в пламък, надеждата, отчаянието, честта, безчестието, славата - в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният ни пламък, противно на природата на плътта, може все повече да се разгаря с годините. Затова - гледах те и се гордеех с теб! - колкото повече остаряваше, толкова повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкова по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, изчистваше ги от ръждата им и рафинираше чистото злато - душата им; коя душа? Пламъка - и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне.” 

Друга опорна точка в романа, пред която често поспирах, препрочитах и изживявах, е любовта на Казандзакис към родната земя. Тази, която е раждала и попивала хилядолетната гръцка плът и разум. Разходката из Гърция чрез одухотворените описания на автора поражда силно желание у мен да грабна книгата в ръцете си и да препусна и аз по гръцките чукари; да отворя очите си и душата си, да погледна, да разгърна книгата, да зачета и да се помъча да усетя този бурен огън, който гори в душата на Казандзакис. Преоткриването на Гърция чрез думите, страховете, копнежите и криволичещите пътечки на казандзакиевата душа е преживяване, което дълго ще тече в кръвта ми. 

“Обхождах Гърция, и полека-лека виждах със собствените си очи, докосвах със собствените си ръце това, което разсеяната мисъл не може да види и докосне - как силата е съчетана с прелестта. Никога, струва ми се, в никоя друга част на света, не са се сливали така органически тези два компонента на съвършенството, Арес и Афродита, както в строгата и приятелски усмихната Гърция. Едни от пейзажите й са строги и горди, други - женствени и изпълнени с мекота, трети - сериозни и същевременно приветливи и жизнерадостни. Но духът е обвеял всички и е вложил във всеки от тях - с някой храм, с някоя легенда, с някой герой - душата, която му подхожда. Затова онзи, който пътува из Гърция и има очи, за да види, и ум, за да мисли, пътува от една духовна победа към друга духовна победа, в неразривно вълшебно единство. Тук, в Гърция, се убеждаваш, че духът е продължението и цветът на материята, а митът - простият, синтезиран израз на най-положителната действителност. Години е крачил духът по гръцките камъни, и кътето и да минеш, ще различиш божествените му следи.” 

“Рапорт пред Ел Греко” е роман-пътешествие, пълен с много страст и силни чувства. Книга, внушителна и с дълбока мисъл, несравнима в своята деликатност и форма. А, Казандзакис е величие в световната литература. Творец с безстрашно въображение и критски ентусиазъм. Дори самият Камю, когато печели Нобеловата Награда само с един глас повече от Казандзакис, по-късно споделя, че гъркът е заслужавал приза сто пъти повече от него.



Моите благодарности към издателство “Enthusiast”, който се заеха със задачата да преиздават творчеството на Казандзакис с преводите на Георги Куфов. Няма нищо по-хубаво от това да четеш произведение превеждано със същатата страст, с която е създавано - безупречно. 

Friday, December 20, 2013

PostSecret - Колекция От Тайни


  Разлиствайки книгата на Франк Уорън се удивявам колко невероятни и различни могат да бъдат тайните и най-съкровените желания на човек. Всеки от нас е заключил в себе си нещо, което му е свидно да сподели с останлия свят. Нещо, което здравата е залостено в най-дълбоката тъмница, от където страховит минотавър го пази да излезе.  

PostSecret е арт-проект на коленционера на тайни Франк Уорън. През 2004 година му хрумва идеята да започне да събира най-съкровените неща, които хората бдително крият в себе си. Разпечатва 3000 картички с различни илюстрации и кратки инструкции и ги раздава на случайни минувачи из улиците на Вашингтон. Не след дълго пощенската му кутия постепенно започва да се пълни с тайни - весели, тъжни, дълбоки, глуповати. 
До днес Франк Уорън е събрал над половин милион тайни, всяка от които се публикува в блога му. 
Споделям ви няколко извадки от колекцията на Уорън.



 
















Sunday, December 1, 2013

"Змия и Лилия" от Никос Казандзакис


Миналата седмица се случи да съм в централната библиотека и докато хаотично се лутах между етажите с литература се сетих, че може би ще успея да намеря единственото копие на “Змия и Лилия” във Ванкувър. 
Първата творба на Казандзакис отдавна е заседнала в списъка ми с предстоящи книги за четене, но тъй като от десетилетия не се преиздава трудно се намира копие.
“Змия и Лилия” се появява на бял свят през 1906 година, докато Казандзакис е още студент в Атинския университет. Първите болезнени поражения на несподелената любов са не само тласъкът на авторът да създаде романа, но и спасението от демоничното влияние на тази опустошителна любов в душата му.
В книгата си Казандзакис се преобразява на вдъхновен художник, който по естествените закони на битието си среща случайно жената, която се превръща и в муза, и в цвете, и в демон в сърцето на артиста. 

 "….24 декември – О, когато си те представям в гроба, в кръвта ми се надигат като вълни диви инстинкти на наслада и ужас, и искам да те грабна и да впия устни в устните ти, и да те притисна с всичката сила на отчаянието и на любовта, да станем едно тяло,да се стопим в един пламък на прегръдката, да се притиснем в една безкрайна целувка на цялото ни тяло и да издъхнем сред мълниеносна наслада нощем, в полунощ – за да не намери и вземе от нас Смъртта нищо друго освен малко пепел…."

“Змия и Лилия” е роман-дневник, интимен и поетичен, в който лирическият герой изживява еуфорията, обсебването и покварата на страстта си. Повествованието наподобява древногръцката трагедия, където героите забулени в мистиката на времето извървяват пътят към опознаването на собствената си чувства. Този аспект е много характерен за цялото творчество на Казандзакис, за който вътрешното усещане и възприятие на света, зараждането, живота и смъртта на чувствата доминиращо тържествуват над събития и сюжети. 
Още в тази първа творба могат да се проследят наченките на по-късните философски размисли на автора върху мъжкото и женското начало и борбата за освобождаването на духа от материята - мисли, с които Казандзакис се обвързва до края на живота си. 

“Змия и Лилия” е стремежа на автора да обвърже изкувството с философията под елегантната форма на словото. Амбиция, която веднъж зародила се превръща в отличителна черта на цялостното му творчество. Казандзакис рисува със световете, които обитават душата му - от най-тъмните дълбини до извисяването на духа. 


"….20 ноември – Чувствам, че това което търся е над любовта и над радостта от живота, над науката, над славата и над звездите. Не дръж крилете ми вързани в прегръдките си. Ти си само сянка и само усмивка в голямото пътуване на душата ми. Очите ти са два чисти извора, където дойдоха да пият и да си отпочинат мислите ми. Между гърдите ти се крие меката възглавница,където спах за миг, за да се събудя отново. Не ме дръж вързан!"



Monday, October 14, 2013

Тази седмица в раницата ми е топла есен... и още една канадска книга - "Стая" на Ема Донахю

    Небезисвестното кленово листо - символът на Канада
   

  Навън е толкова цветно и усмихнато, че въпреки многото учене никак не издържам да стоя затворена в къщи. Само като се събудя и разстеля поглед през прозореца есента ме зове под синьото небе. Очите ми не могат да се налюбуват на багрилата, с които сезонът е оцветил природата. Понякога толкова бързам да изляза, че забравям да помъкна със себе си и фотоапарата, но и той да е с мен пак не мога да запечатам всичко, пред което с възхита въздишам. 
  Есента във Ванкувър е като шарен карнавал. Растителността сменя щедро цветовете си, лек ветрец тържествено полюшва клоните, а падащите листа покриват с пъстър килим зелената трева. Сякаш природата ни подготвя и зарежда с последна глътка от своето величаво творение преди да дойде сивата и студена зима. У мен живее нетърпимо желание да съм навън, да усещам есента със сетивата си, да виждам как градът се променя в меката светлина на сезона, да откривам усмивки и спокойствие по лицата на хората. Никога не съм познавала и обичала токова много есента. 

  Книгата, която последните седмици ме разсейва от сезонните вълнения ми беше препоръчана от моя колежка, която един ден ми донесе пълна чанта с книги, сред които бе и "Стая". А там се случва точно обратното, лирическия герой никога не е виждал света извън стаята, в която живее.  Единственото нещо от "навън", което някога е видял е едно есенно листо паднало на капандурата, през която светлината на денят озарява целият му свят. Въпреки че не е моят тип книга, "Стая" е доста интересен и провокиращ роман, способен да те заинтригува още от първите си страници, защото този, който го разказва е само на пет години и знае толкова много за света, колкото четирите стени му позволяват. В романът има динамика, но не в събитията, а в психичното израстване и когнитивното развитие на невръстния разказвач. От тази гледна точка авторката се е постарала изключително много, усилие, което придава пълнота на творбата, прави я интересна, и то особено за онези, за които детската психика винаги събужда любопитство. Ема Донахю не е спестила и да опише и обстоятелства, чиито подробности биха смутили читателя, но дръжте се, за добрите хора светлина винаги има в тунела. А и това е сценарий, който на всеки от нас може да се случи. 
  
   Навън е още есен, а утре е ден за работа. Затова до скорошно четене!


 P. S. Снимката, на която съм с книгата e правена пред  една от сградите математическия факултен на University of British Columbia. Математическият факултет е с най-старите сгради, които не са реставрирани заради плъзналата по тях растителност. 

    Jerico Beach Park




Saturday, October 5, 2013

"Хигиена На Убиеца" от Амели Нотомб


Както и преди съм писала ексцентризмът на Амели Нотомб винаги ме подтиква към  любопитство към всяка нейна книга, изпречила се на пътя ми.
"Хигиена на убиеца"  мернах случайно един следобед в библиотеката и реших, че й е дошъл реда.  Тя е от добрите книги на Нотомб. Обемът е характерния за авторката, а съдържанието безусловно носи нейния почерг. Това е роман без сюжет. Представете си една стая - хол и двама души разговарящи помежду си. Накратко такава е ситуацията в романа. Но в разговора на двамата събеседници  се вилнеят словестни войни, потушават се запалени в миналото пожари, разбулват се мистерии, оживяват сюжети, умират герои. Разговор, който изпълва обема на книгата, но в същото време е прекалено интригуващ за да доскучае.
Тънко и леко издание, което се побира в чантата и е с вас навсякъде, бързо се чете и е най-добрия събеседник в промеждутъците на ежедневието.