Невъзможната Страна от Виктор Ча. Още любопитни факти за Северна Корея

  Редовете на още една книга посветена на Северна Корея се изнизаха пред очите ми. В това обемно издание, авторът Виктор Ча описва детайлно историята, геополитиката и социалната атмосфера на изолираната страна през погледа на американската дипломация. 

Авторът е бил назначен за директор на отдела по азиатските въпроси в Националния Съвет за Сигурност на САЩ в правителството на президента Джордж Буш. Виктор Ча е бил и топ съветникът на Буш по въпросите за Северна Корея. Тази чест очевидно е поласкала автора до такава степен, че гордостта му от заеманата длъжност се разстила красноречиво из редовете. Както дълга, който професор Ча многократно отдава на американското правителство, книгата съдържа доста полезна информация, статистически данни и подробни детайли от външната политика на Северна Корея. 

  Звучи абсолютно невероятно, че страна, която се намира в географски регион на силен икономически подем, е определяна като най-лошата за живеене страна, но статистическите данни от книгата показват, че годишният доход на глава на населението се е свил от $ 1,160 през 1990 година до $ 960 през 2009 година. Трима души на деветдесет хиляди притежават кола, а десет от сто имат хладилник в къщи. Очакваната дължина на живот е паднала средно до 67.4 години в контраст на 70.2 години през 90-те. КНДР е сред малкото индустриализирани страни в съвременната история, която е допуснала поголовен глад, който отнема живота на цели 10 процента от населението й. По-голяма част от народа са на вегетарианска диета по принуда. Когато през 2011 година международни неправителствени организации посещават провинциални райони на страната и събират данни на хранителния режим, почти никой от интервюираните не могъл да отговори на въпроса "Кога беше последният път, когато ядохте протеин?"Хората не си спомнят кога за последно са консумирали яйца или парче месо. Дневните хранителни дажби, които правителството разпределя на човек съдържат 1500 калории, което е по-малко от минималната нужда определена от ООН като норматив. Последиците от това системно недохранване вече са на лице - седем годишното севернокорейско момче е с двадесет сантиметра по-ниско и с десет колограма по-леко от своя южнокорейски връстник.

  Неселението на изолираната страна понася едни от най-тежките и жестоки потъпквания на човешките права. Според неправителствената организация Freedom House КНДР се нарежда "най-лошата сред най-лошите"  страни за незачитане на граждански свободи и политически права. 

  Друг любопитен факт за Херметическото Царство е наличието на ресурси. Според Goldman Sach's Севрна Корея притежава минерални залежи, чиято стойност е установена да надвишава 140 пъти БВП на страната. Но тъй като международната общност непрекъснато налага санкции и ограничения заради ядрената програма на политическия режим, партията не може да се възползва от стойността на залежите. За сметка на това управлението на вече покойният Ким Ир Сен, последвано и от сина Ким Чен Ир намира нов начин за доходоносно припечелване - износ на опиум. Така те нарежда страната си сред първенците на трафика с дрога. Според китайски източник в периода между 2000-2006 година КНДР бележи най-силните си години в нелегалния износ на наркотици, като през 2004 година китайските служби са заловили 13 775 хапчета метамфетамин идващи от Северна Корея в граничния град Дангдонг, а през 2003 година е бил осуетен опитът на севернокорейския търговски корабът Понг Су да прекара 150 килограма хероин в Австралия. Херметическото царство се слави и като най-големия фалшификатор на цигари и лекарства, включително и Виагра, а ЦРУ обявява КНДР за най-добрия имитатор на 100 доларовата банкнота, като уточнява, че мастилотото и печатните машини са по-добри дори и от тези в САЩ. За момента не е известно колко от нелегалната търговия все още е в действие. 

  Най-интересният факт, който научих от книгата е историята на Чънг Чу-янг, основателят и собственик на конгломерата Хюндай. Чънг е роден на територията на днешна Северна Корея в многодетно семейство на фермери. На 16 години е принуден да напусне дома в търсене на работа  и така се отправя към Юга с една открадната от баща си крава. Късметът и находчивият ум по-късно го превръщат в най-успешния предприемач на корейския полуостров. За да изкупи греха си с открадната крава, десетилетия по-късно, през 1998 година преминава през демилитизираната зона с конвой от сто камиона натоварени с хиляда крави. Господин Чънг търси непрекъснати преговори със Северна Корея и притежава главната заслуга за частичното отваряне на границите и допускането на южнокорейски туристи в района на връх Кумганг и създаването на съвместния индустриален комплекс Кесон, в който се изнася част производството на южнокорейски компании.  За съжаление и двете постижения на т.нар Sunshine Policy не успяват да просъществуват до днес. Туристическият пропуск спира през юли 2008 година когато е застреляна южнокорейска туристка Парк Уанг-джа, която в злополучната сутрин станала рано, за да се полюбува на изгрева и бива застреляна на място от севернокорейски военни. Кесон беше затворен от Ким Чен Ун по-рано тази година в отговор на съвместните военни учения на САЩ и Южна Корея. Хиляди севернокорейски работници останаха без работа. 

   Макар и пречупена през призмат на амерканската външна политка, книгата на Виктор Ча е изключително полезна и съдържателна. Не остава незабелязано усилието на автора да представи извадки от различни доклади, статистики, международни проучвания и академични трудове посветени на най-изолираната от света страна. 

  

Бягство От Лагер 14 . Книга за историята на един забележителен млад мъж роден и избягал от трудов лагер в Северна Корея

    Снимка: личен архив на Шин

    

    Това е Шин Донг-хюк. Мъж на 30 години.  Ако го попитате кой е, може би и той самият няма да може да ви отговори, защото е човек, чието минало е порязало дълбоко и нелечимо душата му. 

   Шин е единственият познат севернокореец, който е роден в контрационен лагер и е успял да избяга от него на двадесет и три годишна възраст.

Шин не знае как започва историята му и защо родителите му са в конц лагер номер 14. Попадат там по различно време, а "връзката" им започва след подбор на надзирателите, при който се избират мъже и жени, които да се "обвържат" помежду си. Двойките не живеят заедно, на мъжете е разрешено само пет пъти в годината да посещават жените си. Така на бял свят се появява и Шин, обречен с раждането си да бъде роб в един от най-суровите трудови лагери на Северна Корея. Лишен от детство и родителски грижи, Шин започва да работи от съвсем ранна възраст, а първият съзнателен спомен в живот си свързва с присъствието на екзекуция на затворник, когато е едва пет годишен. Безмилостните условия в лагера и липсата на информация за външния свят целят да изолират затворниците един от друг, за да не се допуска никаква близост помежду им, дори сред тези с роднинска връзка. Всеки човек е самостоятелно звено в робската верига и ако по някакъв начин се провали с изпълнението на задачите си или със спазването на зададените норми, изчезва завинаги. В съзнанието на Шин блуждае и  детският спомен за негова връстница, с която заедно посещавали "училище", когато един ден надзирателят-учител я хванал да крие няколко зрънца царевица и жестоко я пребил, толкова жестоко, че Шин повече не я видял. Всеки, който крие или краде храна е подложен на тежко наказание, често с фатален край.  Неотстъпчивото присъствие на глада в лагера, суровите условия на живот и откъсността на затворниците един от друг водят до куп злополучни събитя в съдбата на младия мъж, докато един ден тя най-накрая не го възнаграждава и го среща с нов затворник, който знае много за живота навън...

    Покъртителната история на Шин, описана подробно в книгата на журналиста Блейн Хардън "Бягство от лагер 14", е разказ за страха и ужаса от режима на един паталогично вманиачен диктатор и неговите наследници. Още с излизането си през 2012 година книгата се превръща в бестселър, преведена е на 24 езика и печели голямата награда на френски приз за политическа биография. 

Хардън е уважаван от мен журналист, който е работил дълги години за The Washington Post  като кореспондент за Африка, Източна Европа и Азия. В момента работи над втора книга за Северна Корея и едновременно е дописник към няколко периодични издания за международна политика, сред които Foreign Policy и The Economist. 

   Целта на Шин е разказът за живота му в жестокия севернокорейски гулаг да достигне повече хора и да разкрие пред света на какво е способна политиката на семейство Ким, за да държат народа си подчинен и педантично предан на чучхе убежденията.  В момента Шин Донг-хюк е борец за човешките права и свободи, посещава конференции по темата и разказва открито историята и отношението си към севернокорейското правителство. 

Безсърдечното потъпкване на човешките права в Северна Корея винаги е било обект на широка критика от страна на редица международни правозащитни организации, но за съжаление все още малко може да се направи в тази посока, поради несклоността на политическия режим към дипломатически преговори. 

  Снимка на Лагер 14 от Google Earth

Северна Корея пред света

   

  След слънчевата и гостиприемна Коста Рика, ще ви пренеса на едно не дотам дружелюбно място. 

Страна, в която не съм била, но която от вече десетина години силно ме вълнува. В момента Севрна Корея е най-затворената и неприветлива страна в целия свят. Населението й е подложено на шейсетгодишна диктатура, репресии, глад, безсрамно и унизително потъпкване на човешките права. 

  За изненада на повечето, България е една от малкото страни поддържащи активни дипломатически отношения със Северна Корея, още от далечната 1948 година. Великият вожд Ким Ир Сен посещава България три пъти, в средата на 1950-те,  през 1975 година и последното му посещение е по здравословни причини през 1984 година. В спомените на някои, в едно от първите му две официални посещения в София е бил обявен неучебен ден, за да може учениците да се строят в колони на Централна гара и да размахват карамфили в чест на севернокорейския лидер. Баща ми си спомня последното му посещение през 1984 година, тъй като тогава работеше в стоителни войски, които бяха отговорни за построяването и поддържането на ЖП линиите в страната. Историята е съвсем кратка. Ким Ир Сен пътува единствено с личния си влак и в интерес на истината изключително рядко слиза от него. Както споменах посещението е било по здравословни причини и крайната цел на "вечния президент" е била град Хисар, чиято слава на лековита минерална вода стигала чак до далечната източна страна. Та, строителни войски по онова време трябвало така да разместят всички ЖП линии в страната, че да не се налага влакът да обръща посоката си. А, причината за тази прищявка била, че Ким Ир Сен имал трон във влака, който не можел да се обръща според посоката на движението и затова винаги влакът се движел само напред. 

  

  Ким Ир Сен умира от инфаркт десет години по-късно. Със смъртта му настъпват и най-тежките години за севернокорейския народ. Първоначално хората си мислели, че любимият им президент бил безсмъртен и новината за кончината му предизвикала масов шок сред населението, настъпила дълбока психологическа криза, тези които не можели да понесат смъртта на обичания лидер се разболявали тежко и умирали, а други доброволно слагали край на живота си. В последвалите години обстановката в Северна Корея още повече се влошава, настъпва хуманитарна криза и свиреп глад. Правителствената пропаганда се оправдава с обяснението, че запасите от ориз са изчерпани защото хората от Южна Корея умирали от глад и Пхенян им праща хранителни помощи. А истината е съвсем друга и е извесна на целия свят, но не и на севернокорейския народ. Тяхното съзнание е състемно шлифовано с грешна информация за бедственото положение в страната, до голяма степен дължащо се на резултатите от външната им политика и непоклатимото упорство в комунистическата идеология. Постепенно идва момент, в който заводите спират да работят, служителите на почти всички сектори спират да получават дори нищожните си заплати, храна няма, а оцеляването на цял един народ е на предела. Лекарствените помощи от международните общности не достигат болници, лекари са задължени да работят доброволен труд и да покриват норматив за набрани билки. Хората биват следени още по-стриктно дали има предатели сред тях, дали някой говори против режима или обмисля бягство. И малката съмнителност пращя цели семейства в трудововъзпитателни лагери. Някои от тях никога не ги напускат.

  Електричеството се появява само по един час на ден, а когато след поредната провокация на Севера, Южна Корея спира безвъзмездната помощ на селскостопанска тор, севернокорейския народ е принуден да се изхожда в кофи и да се предава съдържанието на кофите в сборни пунктове, за да се тори почвата. Установено е, че жертвите на глада в средата на 1990-те години е между 600 000 - 2 000 000 души. Севернокорейското правителство, разбира се, отрича този факт. 

  Когато хранителните помощи са частично възобновени от международни организации, настъпва и следващият голям проблем. Ориза не достига до гладуващите, а се търгува на черния пазар от членове на партията. А като стана въпрос за партията, нейните членове са единствените, които по-леко са преживели годините на глад. Но за да станеш член на партията не е лесна задача. Изключително важно е от какво потекло си, обикновени трудеще се хора не могат да станат членове. Да не говорим, че дори умни деца, отличници в училище от обикновени провинциални семейства не могат да постъпят в университет, просто не им е разрешено, най-много да завършат провинциален колеж, но в никакъв случай не могат да си избират къде да живеят. 

  Пхенян е градът образец, цялостния образ на Северна Корея пред посетителите и света. На повечето туристи не им е разрешено да се разхождат сами по улиците, дори не им е разрешено да напускат хотела. Задължително посещението в Северна Корея е придружено от "екскурзовод", който надълго и широко разказва за любимите лидери и идеологията чучхе.  

  Синът не е по-различен от бащата. За Ким Чен Ир се говори, че обичал скъпото вино, имал много любовници и обожавал киното. За последната си страст прибягва до крайни мерки като през 1978 нарежда на своите шпиони да отвлекат южнокорейския режисьор Шин Санг Ок и бившата му съпруга актрисата Чой Ун Хий. 

  Абсурдите не спират до тук, но лоялността на народа започва постепенно да се разпуква и все повече хора намират начин да избягат в Китай. Информацията за външния свят се разстила бавно из бедното население, установява се нелегална търговия с китайски стоки - телевизори, DVD -та, мобилни телефони. Тези, които могат да си позволят гледат тайно южнокорейска телевизия и сериали. За някои информацията от външния свят е поредния шок, а за други, по-смели е стимул за бягство от тираничната утопия, управляваща страната шест десетилетия. Бягството е опасно решение, защото Китай не е безопасна територия на бегълците, те нямат право да търсят политическо обежище там, ако бъдат хванати от китайската полиция биват директно изпращани обратно, а от границата влизат директно в концлагер или биват екзекутирани. От Китай севернокорейците имат две възможности - или да преминат нелегално Лаос, която е също връждебно настроена към тях и оттам да стигнат до Тайланд, от където вече свободно могат да литнат до Южна Корея, или от Китай да прекосят границата с Монголия и директно да се предадат в полицията, която ги води моментално в южнокорейското посолство. 

  Южна Корея има установена програма за севернокорейски бежанци, първите три месеца ги настаняват в център за бежанци, където ги запознават с ценностите на западното общество, показват им как да работят с банкови карти, как да си търсят работа и т.н. След края на обучението им дават жилище и хранителни субсидии докато си намерят работа. Много севернокорейци не могат да се приспособят към този начин на живот, изпадат в депресия и безпътие, но други от тях се възползват от свободата, създават мечти и ги преследват.

  Към днешната дата младият и настоящ управник на Северна Корея, Ким Чен Ун отправя смъртоносни заплахи към САЩ и Юга, мобилизира армията и е готов да пусне отново спрения през 2007 година ядрен реактор. Едва захапал късче от властта, напереният младеж се възползва отлично от ситуацията, която би последвала от евентуална война. Ким Чен Ун знае, че Щатите биха били по-скоро несклонни от започването на нова война, заради скъпо струващите войни в Ирак и Афганистан, както и ударилата ги тежка финансова криза. И ако все пак неговите заплахи стигнат предела, САЩ и Южна Корея няма да се поколебаят да отвърнат на провокациите, а евентуална война би донесла бърза, но кървата победа за САЩ. От друга страна, ако се стигне до там, Русия и Китай няма да позволят американските войски да се настанят толкова близо до техните граници, така че ситуацията, провокирана от хитрините на Ким Чен Ун може много да се усложни. Но истинската причина зад тези заплахи не са намеренията за нападение на американските територии, а по-скоро изграждането на непоклатим авторитет у младия наследник на диктаторското семейство Ким. Но дори и това няма да го отведе далеч, защото идеологията на изолираната комунистическа държава вече е прогнила и все повече граждани са информирани и поемат риска да пресекат нелегално Тумъндзян, реката деляща Северна Корея и Китай. 

Епохата на КНДР марширува към своя край и разпада на "Херметическото царство" ще е събитието на XXI век. 

Спомен За Прекрасно Място

Разкъзът-пътепис, който ви представям по-долу е писан през 2007 година и малко след това беше публикуван в списание Whiteroom. Качвам го тук специално за Варти, която успя да събуди и окуражи отдавна задрямалата в мен страст към пътуването и писането, за което най-сърдечно й благодаря! 

Pura Vida

Costa Rica, May 2007

   Идеята за Коста Рика се роди зимата, тъй като повечето кивита (новозеландци), с които работя са сърфисти и решихме да си направим сърф ваканция в някоя евтина, латино страна, където да има добри условия за каране. Джеф, освен че много се лигави и прави смешки непрекъснато, е и доста организиран. За кратко време намери и нае къщата на име Casa Bosque за цял месец, която събира 15 човека или по-точно е нещо като мини имение с три отделни къщички, свързани с тропическа градина и басейн. И така, купихме си билети, стегнахме багажа и потеглихме. Престоят по летищата беше изпълнен с много смях и лиготии. Не се случва често към едно място да се отправят толкова много хора наведнъж. 

Тъй като Джеф на всички ни е известен, че много пърди и като го направи бягаме далече, че вонята е нетърпима, да вземе нашият човек да пръдне в онзи тесен самолет, след като току-що бяхме излетели и все още пътниците нямаха разрешение да откопчават коланите си и да напускат местата си. Острото ухание на стомаха му моментално се разнесе и в този миг дотърча една стюардеса, размахваща като вентилатор списание в ръка, за да разсее миризмата. Умряхме от смях. Те кивитата всичките са такива, но Джеф си е направо брутален в т'ва отношение!

       Casa Bosque

   Дотътрихме се по някое време в Сан Хосе (столицата на Коста Рика) и там още на летището за "Добре дошли", се появиха огромни постери и видео стени с клипчета как да си пазим парите, да си заключваме в сейф паспортите, да не говорим с непознати и да не качваме на стоп такива, очевидно беше че хората си се грижат за туристите, като показват, че престъпността е доста висока и лесно се става нейна жертва, както се случи и с някои от нас по-нататък...

Минахме паспортна проверка и всички последвали проверки на багажи и тъкмо излизаме от летището и ни заваля един дъжд, но не знам дали точната дума е дъжд, защото не капки, а сякаш кофи се изливаха. Обезпокоени за бъдещето на ваканцията ни от сипещия се порой, веднага попитахме човека от фирмата за коли под наем дали все ще е такова времето и той отговори положително. Бяхме четири представителките на нежния пол и тъй като отговорът никак не ни допадна се почна с типичното мрънкане, хленчене, хрипане, драматизиране, а останалите до единадесет момчета само ни се смееха и бъзикаха. За наше щастие човекът се сети да ни попита къде точно отиваме и след като разбра крайната ни цел, успокоително каза, че там времето е винаги слънчево. Ура! 

   Пристигнахме в офиса на фирмата за коли под наем и там се мотахме около два часа, щото се оказа, че едната от колите, които бяхме наели е била блъсната предния ден и нямат друга такава. Голямо мислене падна и от тяхна и от наша страна. Предложиха ни една друга деветместна (ван), но с $300 по-скъпа. И тъй като пристигаме от САЩ, веднага започнаха разправии за смъкване на цената, тъй като не бе вината в нас, че нашата кола е блъсната. След около час и половина преговори смъкнаха със $100, момчетата бяха изморени, не им се разправяше повече и се съгласиха. На всички ни олекна, че остава само да платим и да тръгваме, но точно тогава изскочи и ново 20, че не може да платим с кредитна карта, щото ще ни таксуват още 30 % от цената, която беше $1700! Естествено никой от нас няма кеш. Да се смеем ли да плачем ли, решихме да се смеем! Айде шефа на фирмата ни вкара в една кола - мен, Жана, Пийт, Джони и Джеф и тръгнахме да търсим банка, но там в банката не може да се тегли в долари, а само в тяхната парична единица, която е колони. $1 = около 510 колони. И нали сме едни математици, докато направим сметките по колко трябва да изтеглим, а и американските ни банки не разрешават да се тегли повече от $400 на ден... На Жана картата беше отхвърлена, а тя изпадна в лек ужас от последвалата мисъл, че няма да може да я ползва през целия си престой тук. На Пийт пък се оказа, че банката му с заключила картата, щото някой се опитвал да тегли голяма сума от нея. И останахме само аз, Джони и Джеф, изтеглихме максимума и кой квото имаше по джобовете и нагласихме парите до последния цент. И ето, най-накрая тръгнахме! 

       Най-накрая сме готови за тръгване

   Но тъй като много знаем на къде е Тамариндо се лутахме напред-назад, докато се ориентираме. В Коста Рика няма магистрали, няма маркировка и пътни знаци няма, няма дори и отбивки, табели се появяват от време на време. Броят на катастрофите е огромен и обикновено една катастрофа води до друга, щото прави километрично задръстване и на някои като не им се чака и тръгват, пътят е тесен и някой насреща като изскочи и .... абе, луда работа. А шофьорите на рейсовете са най-откачени, карат като обезумели, рейсовете там не се движат, те направо летят, и то в Коста Рика няма равни пътища, всичко е завои, стръмни някой от тях. Честно казано си е страшничко да се шофира. Поредната катастрофа ни забави повече от час, като ни накара да чакаме в джунглата, то всъщност навсякъде е джунгла. Изненадах се, когато още в 18:00 часа се стъмни. Вечерта настъпи неусетно бързо. Докато пътувахме ми направи силно впечатление растителността и по-специално дърветата - такива уникални размери и форми, че любопитвтвото ми беше разбунено от възхищение и страхопочитание. Моментално се опитах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал и да разбудя ботаническите си знания, но уви, мозъкът ми кънтеше на кухо, те бяха заспали още във втори курс на студентството ми. Тогава просто не ме кефеше Ботаника и си виках "абе, за кво ми е да знам толкова много, дай да науча само за корена, стъблото и листото..." И сега изпитвам ужасни угризения колко прилежна студентка съм била. Дърветата в Коста Рика са уникални и природно артистични, можеш да откриеш какви ли не образи в тях. 

      Костариканско дърво

  

    Следващото нещо, което ме потресе беше бедността на тикотата (така наричат костариканците). Те живеят в малки порутени колибки, които изглеждат крайно мизерно, нещо като нашите цигански махали. Беден народ. Когато пристигнахме в Тамариндо гледката се подобри, луксозни хотели, много строежи, всичко предимно от американски инвестиции, усилено запътил се да се превърне в нашия Слънчев бряг. Но мизерията продължаваше да си я има. В Тамариндо има само една асфалтирана улица. Карат се предимно джипове, защото пътят е ужасен, много е разбичкан. Отново след дълго лутане, си намерихме къщата и от колата директно в басейна, за да разпуснем от дългия път и морящата жега. Сънят обаче се пребори с вълнението и ни изпрати директно по леглата. На другата сутрин момчетата станаха в 6 часа и отидоха да карат сърф, а ние, госпожиците като се събудихме започнахме да си разглеждаме къщичките, тропическата градина, открихме и че в басейна има джакузи.... Не след дълго и съседите ни от животински произход започнаха да се подават плахо, за да се запознаят с нас. 

  Къщичките, в които бяхме отседнали бяха три и всяка си имаше своите обитатели на покрива. Това бяха едни огромни гущери, приличат на игуани, но не с толкова шарена украска. Те изглеждат страшно, но са страхливи, дружелюбни и спокойни, стоят си горе, понякога се боричкат, и ни пазят от комарите, които не стига че бяха гиганти, но и хапеха доста кръвожадно. На следващата сутрин рано при зори ме събуди някакво силно хъркане. Аз, Жана и Делфи бяхме отседнали в една къщичка, при нас нямаше момчета, обърнах се да видя дали пък някоя от девойките не е отделила някакви мъжки хормони, но и двете си спяха нежно и спокойно, а хъркащият звук бе толкова силен и ясен, все едно идва от стаята. Оказа се, че на дървото над нашата бърлога спи и си хърка голяма маймуна. Понататък се случваше често да ме буди с нетърпимото си хъркане, но бързо се примирих с присъствието й. Понякога излизаха много маймуни и си играеха на дърветата около имението ни. Те си бяха такива каквито всеки ги знае - игриви и луди. 

      Маймуните на дървото над къщата

   От първия ден нататък, всички ставахме в 6 сутринта и отивахме на някой плаж. Ходехме на различни плажове, кой от кой по-красиви и диви. До който и да е от тях се стига по труден път, както казах асфалта си е лукс тук и се налагаше да минаваме по тежки, разбити пътища през джунглата. Първият плаж, след градския плаж на Тамариндо, на който отидохме беше Playa Negra. Плажната ивица не беше широка, на места имаше участък със скални образувания, който придаваше допълнителна загадъчност на това място. Playa Negra е едно от местата с най-добри условия за сърф. Другото е Playa Grande. Стори ми се, че всеки знае Playa Grande и всеки е на Playa Grande!!! Това място си бе доста многолюдно от страна на сърфисти, защото когато повечето други места не стават или нямат вълни Playa Grande продължава да изненадва с доволни по големина вълни. По време на сухия сезон ветровете Papagayo, малкото или среднo издигане на вълните, тюркоазената вода придават на мястото невероятни сърф условия. Вълните винаги са с перфектни форми. 

       Playa Negra

  И така, всяка сутрин потегляхме към някой плаж -  всеки със своята съкрална идея, едни да гонят вълните, други по стъпките на екзотичния загар...

  Един ден съвсем на шега решихме да отидем до Playa Conchal, за да го видим и тук дъхът ми спира за миг, защото точно след селото Flamingo, пред нас се разкри райската прелест на този плаж. Неописуема красота, природа и спокойствие. Тъй като беше залив, нямаше вълни, водата на океана беше светлосиньо-зелена, а хора почти не се срещаха. Но злощатен се оказа този плаж за Арбо, който ходейки по близките скали, разряза крака си и се наложи да получи спешна медицинска помощ. Нарекоха го "The Gringo Cut", защото като отишли в болницата всички го гледали с очудване и тайно шептели за грингото - неговата рижа коса и лунички, пръснати по цялото тяло, са нетипична картина за малко селце в Коста Рика. Зашили му крака и не му взели никакви пари за услугата. Той от своя страна решил да направи дарение на болницата и оставил всичките пари, които имал в себе си, 20 000 колони, които са някъде към $40, а хората останали много щастливи, все едно че е Коледа. Този инцидент за съжаление го отдалечи от сърфа и го принуди да прекарва времето с нас, докато останалите момчета са във водата, а и го нагърбиха с тежката и по-скоро досадна задача да ги снима докато карат. 

   Дойде време, когато няколко дни нямаше никакви условия за сърф и решихме да правим нещо друго. Отворихме една книга за Коста Рика, видяхме една снимка на водопад и единодушно решихме да идем до него. Изчислихме, че разстоянието до водопада (който се намираше под един вулкан) е около два часа, затова  не си давахме много зор с бързането и към 10-11 часа предиобед Делфи и Рико отидоха до информационното бюро в Тамариндо да вземат маршрута. Оказа се обаче, че този вулкан и водопад са на четири часа път, при което ентусиазмът ни бързо се срина, отложихме го за другия ден. Вечерта момчетата играха на една игра, в която много се пият шотове и още в 20:00 часа бяха изкривили погледите. Ние, мацките нали сме по-разумни същества си легнахме рано, заради дългия път, който ни чакаше заранта. Но на размътените от алкохола мозъци им доскучало и им хрумнало да излизат с нас на бар и започнаха да ни примамват. И след като очевидно видяха, че са ударили не на камък, а направо на скала, решиха да ни хвърлят в басейна. И тъй то, докато се усетих всяка от нас беше измъкната в полусънно състояние от леглото и хвърлена в басейна. Беше много смешно, после и ние ги бутахме, заформиха се забавни битки и така... 

      Джони и Джеф, пияни до козирката, ме измъкнаха от леглото, щото решиха, че е време на поплувам малко

   На другата сутрин никой не стана в 6 часа, каквато беше първоначалната уговорка. Аз се събудих към 7:20 часа и с бясна скорост отидох да им тропам на главите да се измъкват от леглата и да потегляме. Последваха няколко закани, че ако не спра да писукам ще поплувам отново в басейна, но всичко си беше в кръга на приятелските шеги. За моя голяма изненада, до половин час, всички единадесет човека се бяха натоварили в колите и тръгнахме по следите на водопада и вулкана. По път ми беше много интерено, направи ми впечатление, че колкото повече се изкачваме в планинската част на Коста Рика, толкова по-подредено става и мизерията някак си изчезна в един момент. Минахме през един много уютен планински град и точно след него се появи огромното езеро Аренал, което наистина си бе със сериозни мащаби. Красиво и чисто, заобиколено отново с дива природа и интересна растителност. За да стигнем до водопада и вулкана трябше да го заобиколим, а това бяха някъде към 50 километра, не му се вижда края! Да, но след четири часа път тоя вулкан все не се появаваше. Решихме да спрем да попитаме к'во става, къде е тоя вулкан с прелестен водопад! Видяхме едно крайпътно ресторантче и слязохме да питаме..... оказа се че сме на съвсем грешен път :) , целта ни е доста далече, в обратна на нас посока. Казаха, че било уникално място, но били необходими поне четири часа за обиколкота му и се ходи обикновено към 8 сутринта. Хи-хи-хи, не мога да не се смея, защото тогава му дръпнахме един сериозен смях! Собственичката не ресторанта ни каза, че на час от където се намираме има друг вулкан с водопад, също бил хубав и да идем да го видим. Е, нямахме друг избор. Запрашихме към другия вулкан с не толкова хував водопад. Пристигнахме на мястото, но за да стигнем до водопада трябваше да слизаме по един много стръмен път в джунглата или по-точно беше рейнфорест с какви ли не гадинки. Водопадът си беше красив, не толкова, колкото онзи от първоначалната дестинация, но изпитах удоволствие да наблюдавам това естествено, природно богатство. Там стояхме около половин час и си тръгнахме. Много се смяхме по път за Тамариндо, щото прекарахме 10 часа в път само, за да постоим половин час на водопада. Вулканът беше по-далече, покрай него само минахме, доста голям бе. 

      Вулкан Аренал, който видяхме само отдалеч

  Друго типично за Коста Рика са кражбите. Имам чувството, че това е вроден навик или религия! Всяка вечер след като и последната лампа се гасеше, в двора ни влизаше някой и преглеждаше какво сме забравили да приберем, за да го гепи. Един път по обяд, с цялата си наглост и нахалство, един влязал в къщата на Джеф и му задигнал разница с 2 iPod-a вътре и единствените му кецове (тъкмо си ги беше купил). Джеф беше много тъжен, защото след Коста Рика отива в Лондон и трябва да пристигне там по джапанки, които след няколко дни също изчезнаха... голям късметлия, крадът му iPod за четвърти път!!!

 Следващите дни минаха както обикновено - плаж, сърфисти, смях, закуска, смях, обяд, смях, плаж, сърфисти, смях, вечеря, смях и т.н.

     Playa Grande - цялата група, без Делфи зад камерата

   И защото се стъмва рано, се случваше често да сме още на плажа, когато слънцето се потапя във водите на океана. Залезите в Коста Рика са сякаш необикновени. Когато тяхното време идваше, тишината царуваше, всеки от нас се пренасяше в собствения си свят и виждаше различна картина в тях. В душата ми се раждаха и умираха мечти, нови пориви на чувства ме завладяваха. Понякога усещах как щастието си играе с косите ми, влиза и излиза от мен, а друг път самотата ме хващаше за ръка и ме водеше из своите налудничави коридори в двореца на отчаянието. Невероятно е как нещо, което е неизбежно да се случи, като залеза, може да разкрие толкова много истини и да обогати спектъра от чувства, който изгражда душите ни. 

  

      Залез на  Playa Grande

  

  Някак си така неусетно минаха седмиците на престоя ни в Коста Рика, съвсем естертвено не ми се тръгваше, тъй като другите оставаха за още две седмици, а и особено при мисълта, че някои от тях, дори и всички, няма да ги видя повече, сърцето ми плачеше.

  Обещахме си на следващата сърф ваканция пак да сме заедно, където и да е. За сега мислите ни гравитират около Португалия или Индонезия, но за кога, ще оставим времето да покаже...

май, 2007 г.

"Елегантността на таралежа" от Мюриел Барбери

"На път за вкъщи си казах: нещастни са бедните духом, които не познават нито красотата на езика, нито възторга от него."

Подобни интересни мисли и елегантни фрази са се разпръснали като есенни листа из романа на Мюриел Барбери, а човек докато чете му се иска тайно да си насъбере от цветната шума, че да декорира хола на душата си. 

Такива мисли ми се въртят в главата след като затворих книгата. А настоението в нея наистина е есен. Навърта се едно приятно остатъчно чувство от циганско лято, което гъделичка приятно сетивата ми. Хареса ми, въпреки някои дребни недостатъци. 

Липсата на оригиналност в сюжета (а ла Пепеляшка, но по-модерна и в малко по-напреднала възраст) е безупречно конпенсирана от посланията и дълбоката мисъл на авторката. Препратките към класически литературни творби още повече подсилва удоволствието от книгата. 

Та, историята на обитателите в сградата на улица "Грьонел" 7 в Париж не е нито необикновена, нито необичайна. Всеки живял в блок човек, от която и да е обществена прослойка, е изучил в детайли щрихите на съседското любопитство и приумици. Но Битовия маниер на романа бавно се разтапя пред изтънчените разсъждения на авторката за културните ценности на висшето, полувисшето и най-обикновеното общество(представени чрез монолозите на двете главни 

героини).  От личния си опит съм забелязала непредотвратимата тенденция, че когато се разминаваме с мнението или действията на съседи, съквартиранти, роднини, та дори и приятели сме склонни да съдим постъпките им от собствената си позиция, без да си даваме сметка, че този човек и всъщност всеки друг човек, освен самите ние, има различен поглед над живота и по различен начин възприема целта му. За да разбереш един човек не е нужно само добре да го познаваш, а да можеш да се гмурнеш дълбоко в душата му и да погледнеш света през неговите очи. В този ред на мисли е бродила и Барбери докато е творила романа:

  "....за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами в пустинята, ще полудеем."

"Елегантността на таралежа" е философски роман, но не в стил Ричард Бах, а напротив много по-забавен и проникновен. Препоръчвам го, още повече, че изданието на Факел Експрес е страшно гостопримно за четящите червейчета, кориците са меки, гланцирани и се огъват на всички посоки, така че книгата може да заема всякакви необичайни стойки. ;)

"Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи"

Тази книжка, с изглючително дълго и странно заглавие, ми беше горещо препоръчана от няколко приятелки с обещанието, че формата на повествованието и съдържанието силно ще ме заинтригува. 

На пръв поглед точно това се случи. Книгата е написана под формана на писмена кореспонденция между всички герои. Този стил моментално ме подсети за друга моя много любима книга Griffin and Sabine, която беше не само първата подобна, която прочетох, но и ме впечатли с оригиналните художествени илюстрации и мистичните обстоятелства на сюжета.

"Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи " се развива в поствоеннa Британия и в по-голямата си част описва кратки историйки за германската окупация на Нормандските острови, и по-точно на остров Гърнси. Книгата е започната от Мери Ан Шафер, но поради внезапната и неуспешна битка на авторката с рака, остава без край и по-късно бива довършена от племеницата й Ани Бероус. За тези, които нямат особени претенции към литературата смяната на автори не се усеща, но при мен това бе доста осезаемо. 

Пожелавам си това да е последният чиклит, който чета, защото този жанр ми действа опустошително на нервната система. В случая не само, че сюжета беше прекалено повърхностен и наивен, а на всичкото отгоре писмата на героите ми звучаха еднакво, а те никак не са малко и през цялото време ми беше трудно и сметнах за ненужно да им помня имената. Стилът не е толкова неприятен, има хумор, на моменти звучи сладко, но както споменах гласът на всички герои е един и същ. Сюжета е безвъзвратно банален от където и да го погледна, а щастливият край, разбира се, неибежен. Чиклит литературата ми е като боза, колкото и да я разклащаш вкусът винаги е резлив, а състава й вреден за здравето. Да не говорим, че тона на авторките на моменти се опитва на звучи ала Джейн Остин и това също подсили неприятното ми усешане. (Джейн е готина).

С неудобство ще призная, че чак сега видях левия ъгъл на корицата (виж снимката), на който гуруто на средно статистическата посредствена американка, Елизабет Гилбърт, силно препоръчва книгата. Това ме довърши. Точка до следващия пост. 

"Островът" от Александър Секулов

Обичам да се връщам в детските си спомени и да се потапям в лекотата и безгрижието на юношеските години. В такива моменти се опитвам да извикам детето в себе си, за да подкладя онзи буен и необуздан детски порив, който те тласка към всякакви щуротии. 

Непокорността на хлапашкия дух и нестихващата жажда за приключения никога не изчезват напълно от живота ни, но често, избутани от морала на порасналия вече човек, стоят с години заключени в някое прашно чекмедже на душите ни. 

Стихията на детството се развилня пред мен в романа на Александър Секулов "Оствовът". Сръчността на повествованието събуди онзи най-любим мирис на лятната ваканция, когато слънцето силно напича калдаръма, въздухът е тежък, а родителите ти най-после са решили, че вече е време за море. И въпреки че сюжета на романа не се е случил в твоето детство, докато прелистваш страниците се гмуркаш дълбоко и в собствените си спомените и вадиш от дъното всички случки и хлапета, за да ги изживееш още веднъж. 

В "Островът" се събуждат всички детски копнежи и приключения, които някога сме изпитвали. А в героите все ще разпознаем някой забравен юнак от малчуганските сбирки, с който сме били готови да покорим света и да го стискаме здраво в ръцете си. 

И когато действието се развива в любимата ми Гърция, въображението ми бясно препуска да възстановява всички миризми и цветове на гръцките острови и придава още по-голяма плътност на историята. 

Вълнуващо ми беше докато чета морското приключение на тримата приятели. Забравени тръпки разпръснаха пеперуди в стомаха ми, зарази ме лекотата на невинните детски мисли, домъчня ми за непреклонна невръстна смелост, която е в основата на всяка беля. 

Не знам дали Сашо Секулов осъзнава какво е направил с този роман за юноши. Ударил му е печата "Задължително за Възрастни" и е подписал квитанцията за кратка разходка до най-волните и щастливи години в живота. И го е направил толкова спонтанно и красиво, че те кара да прегърнеш спомените си и с умиление да се сгушиш в топлината им.